Другият ми пуловер е черно кашмирено поло. Купих го от „Дона Каран“ един януари като част от новогодишното ми обещание да се обличам по-стилно, след като Стела, която не знае какво е такт, изтъкна: „Книгите може и да са истинската ти страст, но не можеш да се изчукаш с една книга.“ Въпреки че бе на разпродажба, полото струваше цяло състояние. Мислех си, че ме прави елегантна и стилна, но истината е, че изглеждам безлична в него. Все едно, че съм счетоводителка.

Вдигам и двата пуловера, за да чуя мнението на Стела.

— Розовия или черния?

Тя ги поглежда неодобрително.

— Естествено, че розовия — отсъжда тя.

— Ама другият е от кашмир — изтъквам аз.

— И какво от това? — свива рамене тя.

Тъй като е с две години по-млада от мен, Стела все още не е достигнала възрастта, когато жената чете „Вог“ във фризьорския салон и копнее да е една от знаменитостите, които, когато ги интервюират и питат за задължителните дрехи в зимния им гардероб, отвръщат небрежно: „Само кашмир.“ Все още се радва на изкуствените материи.

— Бабешки е — прозява се презрително тя.

Натъпквам и двата в куфара. Права е, розовият е много по-весел, но трябва да взема и черния, защото съм дала безобразно много пари за него. Дори само да прелети над Атлантическия океан и да не го облека нито веднъж, ще се чувствам по-добре. А пък може да има случай да го облека.

Не, случай няма да има, Емили. Имаш го от три години и все още не си го обличала. С него приличаш на леля Джийн.

Я млъквай.

Обръщам се към гардероба и се опитвам да избера какво друго да взема. Господи, как мразя да си събирам багаж. Хич ме няма. Нямам никаква представа какво да взема.

Без да се преструвам, че избирам, хващам задължителните тениски, дънки и суитчъри и се опитвам да затворя куфара. Само че той не иска. Когато вижда мъките ми, Стела спуска крака на пода и идва да ми помогне. Двете заедно скачаме върху капака, сядаме отгоре и пъшкаме. Накрая успявам да го затворя. С огромно усилие.

— Това е. Готова съм. — Отстъпвам крачка назад и я поглеждам доволно. — Ами ти? Събра ли си багажа? — И полетът на Стела за Мексико е довечера, но тя винаги оставя приготовленията за последната минута.

— Да, напазарувах яко в един нов магазин в Грийнич Вилидж — разказва ентусиазирано тя и оглежда любопитно лака за нокти на тоалетката ми. — А в Чайнатаун открих невероятни саронги. Взех си в различни цветове, за всеки ден от седмицата. Така само ще ги слагам върху банския. — Отвива една капачка, мацва лак по нокътя на палеца си, мръщи се недоволно и отново затваря лака. — Вече съм намислила какво ще обличам. Ще бъде нещо като кръстоска между Маями Бийч и Изтока.

— Нали отиваш в Мексико? — изтъквам озадачено аз.

— Слушай, Ем, това е моден термин — въздиша тя и клати отчаяно глава. — И, разбира се, съм си взела презервативи — добавя небрежно по начина, по който го правят хората, когато нямат търпение да те изчакат лично да попиташ. Обикновено не обръщам внимание, но този път горя от желание да разбера.

— Презервативи? — повтарям аз леко шокирана. — Ами Фреди?

— Какво Фреди? — пита невинно тя, посяга към списанието на тоалетката ми и започва да го разлиства. Повярвайте ми, по-подозрително държание не мога да си представя.

— Стори ми се, че между вас има нещо.

— Защо? Защото сме женени ли? — шегува се тя. — Знаеш, че го направихме, за да може той да си уреди документите. Страхотен е, много го обичам, но не е подходящ за мен — отсича решително тя. — Да не говорим, че и аз не съм подходящото за него момиче.

— Защо да не си? — продължавам да питам аз.

— Защото сме пълни противоположности — отвръща простичко тя. — Аз съм вегетарианка, а той яде салам за закуска. Аз съм немарлива, а той е маниак на тема чисто и подредено. Аз обичам да стоя до късно, а той си ляга в девет и половина всяка вечер, защото трябва да е в пекарната в четири сутринта. Ако бяхме истинска двойка, щяхме да си скъсаме нервите. — Тя подрънква дървените гривни и ги мести нагоре-надолу по ръката си. — Виж, Фреди е най-сладкият човек, когото познавам, от него ще излезе страхотно гадже на някое момиче, но просто не е за мен.

Грабвам огромния си пухкав мохерен шал и се обръщам към нея.

— Според мен от вас ще излезе невероятна двойка — настоявам аз.

— Стига, Ем — клати тъжно глава Стела. — Слез на земята.

— На земята съм — отвръщам обидено аз.

— Не си, ти си романтичка — отвръща тя.

Тази седмица Стела за втори път ме нарича романтичка и аз започвам да се дразня.

— Освен това съм реалистка — изтъквам обидено аз.

Стела ме поглежда възмутено.

— Така е — отвръщам омаломощена аз.

— И това го казва момичето, което иска да излезе на среща с господин Дарси.

Усещам, че бузите ми са пламнали, навеждам се над ръчния багаж и започвам да тъпча вътре разни неща.

— Освен това ми каза, че бил неземно богат — добавя Стела, грабва чисто новата „Гордост и предразсъдъци“, която купих специално за пътуването. Старата я бях чела толкова пъти, че вече се разпадаше. — Я престани. Бъди откровена. Тази Елизабет Бенет се интересува от господин Дарси единствено защото е аристократ и има огромно имение, където и да беше забутано…

— Пембърли в Дарбишър — напомням й аз. Одеве разказах набързо на Стела за какво става дума в книгата, въпреки че не помня да съм й представяла нещата по този начин.

— Уверявам те, че никога нямаше да го погледне, ако живееше в апартамент над пекарната. — Въздиша, оставя книгата и разсеяно посяга към маршрута. — Я виж, има организиран бал за Нова година — оживява се тя. — Суперско!

— Чудесно, нали? — усмихвам се аз облекчена, че мога да сменя темата. Влизам в малката си баня, отварям шкафчето и започвам да вадя каквото ми попадне.

— Какво ще облечеш?

— Какво да облека? — Спирам се и усещам как въодушевлението ми се стопява, сякаш ме е погнала модната полиция.

— Моля те, кажи ми, че имаш рокля — провиква се строго Стела.

Затварям вратата на шкафчето с трясък и поглеждам отражението си. По дяволите!

— Разбира се, че имам рокля — сопвам се гузно аз и излизам от банята. — Според теб какво ще облека? Тениска и дънки ли?

По изражението й личи, че точно това е предполагала. Тя присвива очи.

— И къде е?

— В калъфа. — Соча черния найлонов калъф за костюми, метнат на тоалетката.

— Може ли да я видя? — пита тя и посяга към ципа.

— Не може. Вече е изгладена и прибрана — спирам я бързо аз. — И е увита в мека хартия.

Браво, добре казано. Меката хартия ще я накара да си помисли, че съм я купила от някой скъп бутик.

Стела ми се струва впечатлена, но продължава да има известни съмнения.

— Опиши я — настоява тя и скръства ръце.

— Ами… — Колебая си и започвам да си припомням мисията, която предприех преди два дни, за да напазарувам. Така и не открих нищо в „Н&М“, въпреки че пробвах купища рокли, накрая имах чувството, че се задушавам, изпаднах в отчаяние и взех най-… — Празнична — отвърнах неопределено аз.

— Празнична.

— И весела — добавям обнадеждено аз.

— Празнична и весела ли! — ахва недоумяващо тя. — Емили, говорим за рокля, не за надуваем Дядо Коледа.

Правя последен опит.

— Има пайети — споменавам неуверено.

Стела е напълно отчаяна. Струва ми се нещастна във винтидж блузата с жабо и асиметричната пола, купена от бутик, който толкова ме плаши, че дори не смея да му погледна витрината.

— Празнична не означава, че е весела, Емили, означава, че говориш за някакъв моден кошмар — писва тя и притиска ръце към слепоочията си. — Празнична означава, че няма никакъв стил. Всички тези тъпи черни роклета, пайетени шалчета и лъскави изкуствени мигли. — Тя потръпва театрално и в същия момент аз си спомням нещо.

Не може да бъде! Моля те, Господи, не й позволявай да види новите ми…

— Какво е това?

Закъснях.

След като е напипала новите ми лъскави изкуствени мигли, които купих при същото пазаруване, Стела ги придържа пред едното си око и се взира в огледалото.

— Искрящ скреж — съска обвинително тя.

Знаех си, че трябва да купя матови. Знаех си.

— Да се върнем на Фреди. Наистина ли няма никакъв шанс за романтична връзка? — питам аз в отчаян опит да я разсея, защото може да стане още по-зле, когато открие пайетения шал, който си купих през уикенда.

Добре че се получава.

— Абсолютно никакъв — въздиша тя и се тръшва върху бялото ми канапе. — Може и да съм омъжена, но всъщност съм си неомъжена. Освен това имам нужда от най-добър приятел. — Нацупва се, обръща се по корем и се подпира на лакти. — Сигурна ли си, че не мога да те убедя да зарежеш старците в минибуса и да дойдеш да се повеселиш с нас в Мексико? Все още има едно свободно място. — Тя се преструва, че плаче.

— Автобусът е луксозен — поправям я аз. — Не, благодаря — клатя глава. — Знам, че ти е доста трудно да го проумееш, Стела, но аз искам да отида на тази екскурзия — това е самата истина. След като имах достатъчно време да помисля, наистина нямам търпение да замина. — Открай време ми се иска да отида в Англия, още откакто прочетох Джейн Остин. Така че това е чудесна възможност.

— Английските мъже са готини, особено някои — примирява се Стела. Изобщо не е вникнала в думите ми. — Погледни само Даниел Крейг.

— Не заминавам заради мъжете — въздишам нетърпеливо аз и се опитвам да натъпча още една книга през незатвореното ъгълче на ципа.

— И Джеймс Бонд ли не се брои? — въздиша замечтано тя. В този момент забелязва, че се мъча като грешен дявол и обръща страницата. — Господи, Ем! Не взе ли достатъчно книги?

— Някои хора носят прекалено много дрехи, аз предпочитам да нося книги — отвръщам спокойно аз като оправдание.

Стела се надига от леглото и ме поглежда накриво.

— Никога не знам към коя ще ми се прииска да посегна, когато си легна.