В гласа му личи такова неодобрение, че усмивката ми се стопява.

— Образована жена като вас не бива да работи.

Не смея да помръдна.

— Ами слугите ти? Сред тях няма ли жени? — опитвам се да го парирам аз.

— Естествено, че има. Само че за простолюдието е напълно допустимо да работят като домашни прислужници.

Сега е мой ред да го погледна слисана. „Слуги“ звучеше достатъчно неприятно, но той току-що си позволи да каже „простолюдие“. Поглеждам го леко смръщена. Не мога да повярвам на чутото. Знам, че е аристократ, но нямах представа, че е чак такъв сноб.

— Мястото на жената е у дома. Тя трябва да е съпруга и майка.

А стига, бе! Той сериозно ли говори?

— Това е истински сексизъм — възкликвам аз.

Той ми се струва напълно объркан, сякаш никога не е чувал думата.

Може и да не е, сещам се аз. Сигурно дори няма представа за какво става въпрос. Значи изобщо не трябва да се дразня от него. Да не би да е виновен, че е толкова невеж. Не мога да го обвиня за нещо, за което той дори няма представа.

— Да не би да искате да кажете, че жените, също като мъжете, трябва да работят? — пита надуто той.

Естествено, че мога.

— Разбира се! — повишавам аз глас. — Защо жените да не работят също като мъжете? Моята кариера е особено важна за мен.

— Очевидно в Америка е съвсем различно — заявява мрачно той. — Само че при нас нещата са различни. И много по-порядъчни.

— Глупости на търкалета!

Той пребледнява и се опитва да овладее чувствата си. Докато го наблюдавам, си спомням как Спайк реагира и ми се иска и господин Дарси да каже ако не същото, то поне нещо подобно. Само че той не би направил такова нещо, защото през всичкото време се владее до съвършенство. Доскоро ми се струваше сексапилен, но сега вече ме дразни.

Очите му блестят и когато поглеждам тъмните ириси, осеяни със сиви петънца, си мисля за месеците и годините, през които съм си фантазирала за него. Искало ми се е всеки мъж да е като него.

А сега мечтата ми се е сбъднала. Двамата сме заедно и сме на ръба да се скараме.

— Виж, не исках да ти се сопна — започвам аз. Първо Спайк, след това господин Дарси. Ама какво ми става? — Просто… — Млъквам.

Просто какво, Емили? — обажда се отново онзи противен глас. Този път обаче е по-настоятелен. Той се държи като егоист и сексист. Той е нетърпим надут сноб. Той е невъобразим досадник.

— Трябва да тръгвам — обяснявам тихо аз и се опитвам да накарам гласа да млъкне.

— Разбирам — кима сериозно той. — И мен ме чакат дела. — Гърдите му се надигат, сякаш не могат да поберат нетърпението вътре и той се обръща към долината. — Забравил съм колко е красива гледката оттук — подхвърля той след кратко мълчание.

Поглеждам в същата посока. Прав е. Наистина е невероятно.

— Да, страхотно е — шепна аз.

Оставаме така за кратко и поглеждаме хълмовете, които стигат чак до хоризонта. Тихо е. Наоколо няма никой. Само двамата сме.

С крайчеца на окото си забелязвам, че господин Дарси се е обърнал към мен и е смръщил чело.

— Да поседнем още малко.

Не отговарям веднага. Продължавам да се взирам напред. Има ли значение, че двамата с господин Дарси имаме различни представи за нещата? Естествено е да има друго мнение, напълно разбираемо е. Та ние сме от два напълно различни свята. Нали така?

— Ще отделя няколко минути — отвръщам накрая аз и го поглеждам.

— Чудесно.

Той посяга към ръката ми, но дори когато преплита пръсти с моите, започвам да се притеснявам заради спора ни. Мненията ни са различни. Прекалено различни. Не знам дали мога да изтърпя човек като господин Дарси. А още по-важно е дали искам да търпя такъв като него.

Обхваната от притеснение, аз полагам глава на рамото му и нареждам на досадните мисли да млъкнат.

Засега поне.

Трийсета глава

Сигурно съм заспала, защото се събуждам от студ. Отварям очи и откривам, че слънцето е изчезнало заедно с господин Дарси.

Потръпвам и протягам схванатите си ръце и крака и се оглеждам. Няма го. Отнесъл е и кошницата за пикника. Взел си е дори кожата, отбелязвам недоволно аз. И това ми било кавалер, казвам си аз и сумтя недоволно.

На нейно място се вижда само едно кокиче. Сигурно на господин Дарси му се налага да се погрижи за делата, за които спомена, и очевидно не е искал да ме буди. Затова ми е оставил прощален подарък. Вдигам го и оглеждам неясните бели листенца.

Честно казано, предпочитах да ми остави кожата. Замръзвам.

Докато се надигам от земята, чувам бръмченето на мобилния. Вадя го с вдървени пръсти от джоба си и виждам номера на Стела. Странно, нали говорих с нея днес сутринта? Защо ли звъни? Обаждам се.

— Ем?

— Здрасти — грача аз, загръщам се в палтото и потропвам с крака, за да раздвижа кръвообращението си. — Радвам се да чуя отново гласа ти.

— Сериозно? — сопва се тя.

В първия момент не знам какво да кажа, но след това разбирам накъде отива работата. Получила е имейла ми.

— Фреди ходи по срещи — продължава тя.

— Знам, нали ти препратих имейла — отвръщам аз. В момента не съм убедена, че постъпих правилно.

— Просто не мога да повярвам — провиква се тя.

— Защо?

— Защото говорим за Фреди — ахва тя, сякаш всичко е очевидно.

В този момент съм готова да защитавам Фреди. Стела може и да е най-добрата ми приятелка, но тя все ги измисля едни…

— Е, и? Последния път, когато си е погледнал между краката, все още е имал пенис или греша? — сопвам се аз.

— Ем? — ахва шокираната Стела. — Не мога да повярвам, че го каза. Ти никога не говориш толкова грубо.

— Извинявай, Стела, но някой трябва да ти налее малко ум в главата — продължавам аз. — Ти какво очакваше? Може би трябва Фреди да се превърне в монах, защото ти не го искаш?

— Стига, Ем, не съм казала подобно нещо — мрънка Стела, без да крие колко е потресена.

— Така е — потвърждавам аз, — не го каза точно така. Беше нещо от сорта, че сте били съвсем различни, че ако сте двойка, ще стигнете до лудост. Нали разправяше, че Фреди е най-сладкият човек на този свят и от него ще излезе чудесно гадже на някоя друга, но не и на теб…

Тя мълчи.

— Ама ние сме женени — отвръща след малко тя.

— Само за зелена карта. Нали сама го изтъкваше всеки път! — напомням й аз.

Следва ново мълчание, само че този път се чува тежка въздишка.

— Господи, каква съм глупачка — прошепва най-сетне тя и в гласа й долавям огромно съжаление.

— Чак сега ли го разбра? — засичам я аз, но този път в гласа ми звучи одобрение. Стела не е лош човек, просто не вижда онова, което й е под носа.

Чувам сумтене и разбирам, че се усмихва.

— Не искам Фреди да излиза с други момичета — продължава тя.

— Защо? Въпреки че ти не го искаш, не го даваш и на друга, така ли? — заяждам се аз.

Не е така, но все пак трябва да я попитам.

— Не е това — изстрелва в отговор тя. — Изобщо не е това.

— А какво е? — питам аз.

Отначало Стела мълчи.

— Обичам го.

Гласът й е тих, но щом чувам думите, ми идва да заподскачам от радост. Оставям тази част на Фреди. Едва удържам възторга си.

— Струва ми се, че това трябва да го кажеш на другиго.

След като ми обеща да признае чувствата си на Фреди и да ме държи в течение, казах „дочуване“ на обърканата Стела. Ръцете ми измръзнаха, докато държах телефона. Господи, колко е студено!

Потривам ръце и се опитвам да ги стопля. Мисля си за Фреди и Стела и се опитвам да си представя разговора им и какво ще се случи. Дано да се разберат. Стела се държи като гъска, но понякога трябва да изгубиш нещо, за да разбереш, че грешиш.

Като Спайк ли?

Сърцето ми се свива и аз отново си припомням имейла му и статията за Ърни, имейла на господин Макензи… Проблеми, тревоги, разкрития — всичко се върти в мислите ми. След като господин Дарси го няма, аз отново съм в истинския свят и ме обзема чувство на страх. Не мога вечно да бягам. Трябва да се справя с проблемите. Трябва… Господи, не знам какво трябва, но се налага да предприема нещо. Натъпквам ръце в джобовете и отново насочвам поглед към великолепната гледка. Трябва да се върна в хотела и да помисля какво да правя. Очите ми пробягват по небето, сякаш търсят някакъв знак, някакъв отговор, но нещата никога не са толкова лесни. Обръщам се и поемам надолу по хълма.



Половин час по-късно излизам на пътя към града. Тъй като не искам да изгубя инерцията, започвам да натискам педалите. Завивам. Пътят се стеснява и се вие ту наляво, ту надясно, докато навлизам по еднопосочна улица. Асфалтът преминава в калдъръм. Толкова е красиво, но когато си на колело, се чувстваш ужасно, особено след като седалката няма пружина. Мисля си, че дупето ми ще стане на нищо, когато едва не събарям пешеходец.

— Гледай къде ходиш — провиквам се аз и за малко да излетя напред.

— Боже! Не видях…

— Мейв?

Тя спира по средата на извинението и нагласява очилата си, за да ме погледне.

— Емили! Не видях, че си ти!

— Който и да беше, нямаше да го видиш — ахвам аз и спирам. Дори да е чула какво казах, не го показва.

— Къде беше? Търсих те навсякъде — възкликва тя. Говори задъхано и ми се струва развълнувана.

Обхваща ме страх.

— Защо? Какво е станало? — питам аз. Мейв изглежда не е в състояние да говори.

— Кажи ми какво става! — Вече съм много притеснена.

Тя кърши ръце, хапе долната си устна и ме поглежда. Боже, права съм. Тя се готви да ми каже нещо лошо.

— Хайде, ела. — Поемам нещата в свои ръце. — Ще те черпя едно.



— Кажи ми сега какво става.

Пъхнахме се в единственото отворено на първи януари заведение в Бат — „Порта към Индия“, празен ресторант с тапети на птици, лошо осветен, но пък царевичните им гризини са просто великолепни. Мейв разсеяно рони своята, докато думите й сами се нижат.