След малко усещам нещо топло на лицето си и отварям очи. Забелязвам, че слънцето е изплувало иззад един облак. Ярките му лъчи пронизват синевата и аз заслонявам очи, за да се огледам. Забелязвам, че някой се приближава. Присвивам очи. Мъж е. Освен това е на кон.

Господин Дарси!

Обзема ме радост, докато препуска към мен, бузите му са поруменели от януарския вятър, а тъмните му вежди са надвесени над очите.

— Надявах се да ви открия тук — заявява той, слиза от коня и пристъпва към мен.

Усмихвам се и скачам, за да го посрещна. След всичко, което се случи, имам желание да го прегърна, някой да ме притисне до себе си и да ме увери, че всичко ще се оправи.

Импулсивно го прегръщам и заравям лице в широкото му рамо.

— Да знаеш как се радвам да те видя — въздъхвам аз, затварям очи и вдъхвам познатия парфюм.

Радостта ми се смесва с облекчение. Господи, рамото му е съвършено, само да поплачеш, мисля си аз и усещам как напрежението в тялото ми се оттича.

Забелязвам, че той не ме е прегърнал и едва сега разбирам, че стои като вдървен. Аз съм тази, която го е прегърнала. Гърбът му е изпънат, отпуснал е ръце отстрани.

Отдръпвам се засрамена.

— Ъъъ… честита Нова година — подхвърлям тихо аз.

— Да, наистина. — Господин Дарси се прокашля и забожда поглед в земята. За пръв път разбирам какво е да излезеш с мъж, който прекалено много мисли и потиска чувствата си. В книгата ми се струваше невероятно сексапилен, но в действителност предпочитам мъж, който ще ме прегърне като мечка.

— Търсих ви — започва той, стиска ръце зад гърба си и дори без специалист по езика на тялото ми става ясно, че той се чувства неудобно от емоционалния ми изблик.

Вината не е негова, казвам си аз и започвам малко да го съжалявам. Сигурно дамите по негово време не са се хвърляли на вратовете на мъжете и не са очаквали мечешки прегръдки. Давали са им само по някой „нишан“.

Той преглъща с усилие и среща погледа ми.

— Притеснявах се за вас, Емили. Снощи се върнах до конюшнята с надеждата, че ще ви намеря там жива и здрава. Открих Светкавица, но от вас нямаше следа. Затова отскочих и до хотела ви. Прозорецът ви не светеше, а беше доста късно… — Той си поема дъх и се овладява. — Много се радвам, че не сте ранена.

Господи, покрай всичко, което се случи, съвсем забравих, че последния път, когато го видях, той падна от коня. Едва сега се сещам, че не съм го попитала как се чувства. Най-лошото е, че досега изобщо не бях и помислила за него.

— Благодаря — усмихвам се аз. — Ами ти? Видях те, че падна…

— Конят ме хвърли — настръхва той.

— Точно така, конят те хвърли — повтарям аз, леко засегната от факта, че той ме е поправил.

— Добре че съм опитен ездач и не се нараних.

— На това му се казва късмет.

— Късметът няма нищо общо с цялата работа, Емили — натяква арогантно той.

Разбра ли сега, моето момиче?

Спомням си нещо от „Гордост и предразсъдъци“: „Човек няма защо да се чуди как така изтънчен млад мъж от знатно семейство и богат е толкова самоуверен. Та той има всичкото право да показва гордостта си.“

— Обядвали ли сте? — пита той.

Вече говори по-любезно, но аз имам желание да се позаяждам с него. Как може да е толкова арогантен? Но пък не съм хапвала нищичко, пих само кафе на закуска. Стомахът ми шумно възвестява недоволството си.

— Още не съм — мрънкам аз.

— Чудесно, донесъл съм нещичко. — Той кима и се връща при коня.

Става ми неприятно. А, не, в никакъв случай. Дупето още ме боли и не мога и да помисля отново да се кача на кон. Този път ще откажа.

— Не се притеснявайте — започва той, когато забелязва изражението ми. — Няма да е като последната изненада.

Развързва от седлото малка кошница за пикник и дебело вълнено одеяло. Разгъва го и го слага на земята. Отваря кошницата и започва да вади и подрежда разни неща.

— Имаме хляб, грозде, сирене, пастет от гъши дроб, бутилка първокласно бордо, което да прокара храната.

— Иха — ахвам стъписана аз.

— Имаме и прибори, и чинии — продължава той.

Забравете за пластмасовите прибори и чинийките от пресован картон. Той е донесъл истински сребърни ножове и бели чинии от костен порцелан.

— Донесох и за вас нещо, за да ви е топло — добавя той и разгъва огромна кожа.

— Много си мил — усмихвам се аз. Обичта ми към него набъбва. Е, малко е арогантен, но какво чак толкова? Освен това е внимателен, убеждавам се аз, докато той сяда до мен на одеялото и ме завива с кожата.

След това внимателно подрежда чиниите, вади великолепен сребърен нож със седефена дръжка и започва да реже възтънки парченца сирене и хляб. След това отваря бурканчето с пастет, постила колосана бяла салфетка, избърсва гърлото, за да няма и троха пастет. Най-сетне се заема с гроздето — оглежда всяко зрънце и слага по едно върху всяка хапка.

Наблюдавам го като омагьосана. Господи, толкова е изискан, толкова внимателен, забелязвам аз, когато ми подава чинията.

— Много благодаря — усмихвам се аз и лапвам гроздето. Ммм, вкуснотия. Захапвам нетърпеливо сиренето с хляб и вдигам поглед към господин Дарси. Стиснал ножа и вилицата, той разрязва зърното на две, след това малко кубче сирене, накрая ги бодва на вилицата и лапва.

Маниерите му са безупречни. Малко смутена, аз натъпквам остатъка от хляба и сиренето в устата си и едва сега забелязвам, че цялото ми палто е покрито с трохи. Господи, какво съм прасе! Первам ги и забелязвам, че той ме наблюдава любопитно.

— Ама и аз каква съм мърла — смея се засрамено.

Чакам и той да се засмее с мен, но той отвръща:

— Забелязах.

Продължава да си похапва сладко.

Обзема ме смътно притеснение, но аз не му обръщам никакво внимание и посягам към ножа и вилицата. Също като него се опитвам да бодна зърното грозде на вилицата. Само че в мига, в който зъбчето пронизва външната обвивка, пръсва сок и семенцата изскачат. Едно се лепва на ризата на господин Дарси. Естествено, нали няма къде другаде!

— Опа, мамка му — ахвам аз ужасена.

Той се намръщва, оставя ножа и започва да попива колосаният бял памук със салфетка.

— Боже, съжалявам — продължавам да се извинявам аз.

— Няма нищо, не се притеснявайте — отвръща той и продължава да се бърше.

— Сигурна съм, че ще излезе — уверявам го.

— Нима? — Кима, сипва вода върху салфетката и отново се заема с петното.

Ама вече няма петно, мисля си аз, докато го наблюдавам как трескаво бърше. Започва да ме доядява. Това неговото не е ли малко прекалено? Става въпрос за грозде.

— Когато се прибереш, сложи малко сол и го накисни в мивката.

— Благодаря ви. Ще предам предложението ви на някого от слугите.

— Слуги ли? — писвам аз. Господи, бях забравила колко е надменен. Че кой, освен кралицата има слуги?

— Да, разбира се — отвръща той. — Не може да нямате слуги в Америка.

Думите му звучат толкова комично, че аз едва удържам смеха си. Опитвам се да си представя домашна помощница и иконом, които ми се кланят, щом вляза в гарсониерата си. Просто не мога. Първо, няма да има достатъчно място за тримата.

— Напоследък трудно се намира добър персонал — шегувам се с усмивка аз.

Той дори не трепва. Тъй като в момента наливаше вино, може да не е чул, решавам аз и забелязвам как извива бутилката, за да не капне нито капка. Точно така правят в ресторантите.

Опитвам се да бодна ново зрънце грозде и известно време го преследвам с вилицата, докато накрая се предавам. Нали сме на пикник, казвам си аз. Няма защо да сме чак толкова официални. Не сме в някой напудрен ресторант, нали? Отчупвам парче хляб и го използвам, за да си гребна пастет.

— Олеле, това е направо фантастично — ахвам аз. — Ти ли си го правил?

— Не, готвачката.

Естествено. Пак стигаме до прислугата. Вече бях забравила за тях.

— Трябва да взема рецептата. — Опитвам се да разведря малко обстановката. — Ще я отнеса в Америка.

— Кога заминавате?

— След два дни. Утре ще пътуваме до Лайм Парк Хол, а в сряда тръгвам за Ню Йорк.

— Не можете ли да останете още малко?

— С удоволствие… — Спомням си имейла от съпругата на Макензи. — Само че не мога. — Досега не се замислях по този въпрос, но ето че усещам познатото притеснение. Отпивам глътка вино и свеждам поглед към чашата.

— Какво има, Емили? Струвате ми се угрижена.

Господин Дарси говори мило, но аз не му отговарям. Наблюдавам алената напитка и се питам откъде да започна. След като отворих вратата към тревогите си, те отново започват да ме притискат. Спайк, Ърни, господин Макензи…

— Има опасност да загубя работата си в книжарницата — изтърсвам аз след кратко мълчание. — Шефът ми, господин Макензи, може да я продаде. Напоследък не се чувства добре. Разбирам, но… — Въздишам отчаяно. — Просто не знам какво ще правя.

Колко е приятно да изкажеш тревогите си на глас.

— Вие работите?

Вдигам поглед и забелязвам, че господин Дарси е напълно слисан. Имам чувството, че нищо от случилото се през последните дни не го е шокирало чак толкова.

— Аха. В една от най-добрите книжарници в Ню Йорк. „Макензи“ — обяснявам аз с нескрита гордост. Просто не мога да се въздържа. Случва се непрекъснато.

— Вие работите в книжарница? — повтаря той, неспособен да повярва.

Не знам какво точно очаквах, но тук и дума не може да става за проява на разбиране или съчувствие.

— Да, поне за момента.

— Не може да нямате доход от семейството. Може би попечителски фонд?

— Май нямам — ухилвам се аз и се замислям за мама и татко. Попечителски фонд ли? Че те дори картички не ми изпращат. — Както и да е, дори да имах, пак щях да работя. Обожавам работата си.

Господин Дарси прокарва пръсти през косата си и ме оглежда. Май не може да разбере онова, което му казвам.

— Признавам, че съм шокиран, Емили — казва след малко той.