Тогава намесихме полицията и много скоро се разбра, че Ърни е написал своето име на чека, депозирал е сумата в собствената си сметка, изчакал е да получи парите и е напуснал страната.

Когато мама разбра истината, бе облекчена. Това е истината. Мама бе зарязана ден преди сватбата от мъж, с когото искаше да прекара остатъка от живота си, който открадна всичките й спестявания и въпреки това тя бе доволна, че той не е ранен. Невероятен човек е майка ми.

Ами аз?

Аз исках да го пречукам. Исках да му извия врата с голи ръце. Не само че бе съсипал надеждите й, ами беше разбил всичките й мечти. Беше я унижил пред близки и роднини. Беше я направил за посмешище пред съседите. Беше предал доверието й, беше й откраднал трийсет хиляди лири, беше я оставил с огромен дълг на кредитната карта и я бе оставил сама да се оправя с отлагането на сватбата и покупката на къща, която тя нямаше никакво желание да купува.

Освен това бе разбил сърцето й.

Искаш ли да знаеш най-лошото? Беше направил всичко това нарочно.

Ти не познаваш мама, Емили, но всеки, който я познава, ще ти каже, че тя е най-милият човек на този свят. Имаше пълно доверие на Ърни Девлин и бе готова да направи всичко за него, а пък той я съсипа със своята алчност и егоизъм. За него тя не означаваше абсолютно нищо. Бе просто начин да постигне целите си.

Много ми се иска да кажа, че това бе краят, но се оказа, че ни чака още.

Шест седмици по-късно Ърни бе арестуван, когато се опитвал да се върне в Англия. Оказа се, че мама не била единствената измамена жена. Десетки други били подали оплаквания. Всички разказвали едно и също — представял се за вдовец, предлагал брак, купували къща заедно, но той не можел да осигури своята половина от депозита… Нали разбираш какво се е опитвал да постигне?

Мама не отиде на процеса, но аз отидох. Ако си мислиш, че забелязах някакво разкаяние, лъжеш се. Той не се извини на жертвите, не помоли за прошка, не показа по никакъв начин, че е засрамен. Освен това още първия ден излезе от съдебната зала с нагла усмивка.

Тогава го ударих.

Просто не се сдържах. Нещо у мен се пречупи. След всичко, на което бе подложил майка ми, усмивката му ми дойде прекалено много. Скочих пред репортерите и изтрих с един замах усмивката от лицето му. Арестуваха ме веднага, но поради обстоятелствата полицаите ме пуснаха само с предупреждение. През целия си живот не съм имал никакви неприятности с властите, освен няколко глоби за неправилно паркиране, но и до ден-днешен не съжалявам за стореното. Не си търся извинение за онова, което направих, дори искам да подчертая, че на Ърни му се размина леко.

На 24 май 2003 г. той бе признат за виновен и го осъдиха на шест години затвор за измама и кражба. Трябваше да плати на мама цялата сума плюс правните такси, също и на останалите жени. Той обяви банкрут. Осемнайсет месеца по-късно го пуснаха за добро поведение.

Казват, че времето лекува, но според мен мама никога няма да преживее стореното от Ърни. Знам, че така и не му прости. Когато го видях на екскурзията, след всичкото това време, ми се прииска да го убия. Ако не това, то поне да го пребия. Всички сме наясно как действа съдебната система. Вече бях получил едно предупреждение. Ако само го пипнех с пръст, щяха да ме тикнат в затвора. На мен нямаше изобщо да ми пука, защото щях да залича усмивката от лицето му, но мама бе преживяла повече от достатъчно. Нямаше нужда да ме вижда изправен пред съда и да преживява отново случилото си.

Затова реших, че е най-добре да не му обръщам никакво внимание. Преструвах се, че не съществува.

След това го видях с Мейв. Той се смееше, шегуваше се, показваше й снимките на внуците си. Разбрах, че не си е научил урока. Държеше се по абсолютно същия начин и с мама. (Между другото, само за твое сведение, той няма внуци. Никога не се е женил, а съпругата му никога не е загивала в катастрофа. А пък годежният пръстен на мама се оказа откраднат от една от бившите му „годеници“.) Нямаше да понеса същата гадост да се случи пред очите ми. Не можех да му позволя да причини подобно нещо на Мейв.

Затова онази сутрин, когато пътувахме към катедралата, реших да й разкажа какво се е случило с мама. Тя остана шокирана. Как иначе? Бе разочарована и много разстроена, за което искрено съжалявам. Според мен аз й спестих много повече болка. Така поне Мейв няма да преживее унижението и болката, на които са били подложени останалите жени.

До ден-днешен мама не е видяла и едно пени от трийсетте си хиляди. Много скоро ще се пенсионира и разчиташе на тези пари за старини. Всъщност парите бяха последното, което я измъчваше. Парите са просто пари, но няма начин да залепиш отново разкъсаното сърце, нали?

Знам какво си мислиш в момента. Моята дума срещу неговата, нали? Той е мил старец, а аз съм гадняр. Затова приложих някои изрезки от онова време. Не очаквам да ми повярваш, Емили, но всичко е черно на бяло — така че прецени и реши сама.

Преди да ги прочетеш, ти казвам сбогом. Беше ми много приятно, че се запознах с теб. Ако си дочела имейла чак дотук, благодаря ти.

Спайк

Двайсет и девета глава

Не знаех как да опиша чувствата си, докато четях имейла на Спайк. Изпитах какво ли не. Обзе ме възмущение, после отказах да повярвам, оставих се на гнева, на раздразнението, на ужаса, на чувството за вина и на съжалението. Седях на леглото и си казвах, че не мога да му повярвам. Всъщност вече бях взела решение. Той бе виновен за всичко, в което го обвиних.

Само че с всеки прочетен ред предубежденията ми започнаха да се разпадат. С всяка страница доказателствата ставаха необорими. Вече нямаше съмнение. Бях го преценила погрешно. Бях допуснала невероятна грешка. Нямаше нужда да чета статиите, за да се уверя.

Въпреки това ги прочетох. Заглавията се набиват на очи. „Любовникът мръсник“, „Младоженецът беглец“, „Открадна и сърцето, и спестяванията й“.

На снимките се вижда мъж с боядисана кестенява коса и мустаци, но няма съмнение, че е Ърни. Симпатичният беззащитен Ърни. Невинната жертва. Оцелелият след безпричинното нападение на Спайк, мъж наполовина на неговите години.

По дяволите! Как можах така да оплескам нещата?

Седя на ръба на леглото, поемам си въздух и се опитвам да запазя спокойствие. Умът ми не побира цялата тази работа. Нямам никаква представа какво да правя. Нещо ме подтиква да хукна долу и да изпратя на Спайк имейл, в който да се извиня, но след всичко, което му наговорих, след начина, по който се държах с него, бе просто немислимо. Един нищо и никакъв имейл след всичко, което казах и направих? Честно казано, няма да му се сърдя, ако ме прати по дяволите.

Дали да не оставя всичко както си е? И без това достатъчно сгафих. Нека просто се опитам да забравя. Ще се престоря, че никога не се е случвало.

Само че нещо се случи.

Чувството за вина ме пробожда. Мисля си за Ърни, колко ме беше впечатлил, колко бързо ме накара да повярвам на разказа му за Спайк. Защо стана така? Защото исках да му повярвам. Защото той просто затвърди първото ми впечатление. Така ми се искаше да съм права.

Само че ти сбърка, Емили.

Чувството за вина и срамът ще ме задушат. Освен това започва да се прокрадва и страх. Много е страшно, когато разбереш, че не можеш да вярваш на собствената си преценка. Гордостта и предразсъдъците ти могат да те ослепят и така и да не успееш да видиш истината. Понякога се чудя колко ли пъти досега съм бъркала — просто никога не съм разбирала.

Стаята ми се струва задушна и тясна. Трябва да изляза за глътка свеж въздух. Тъкмо ще си проясня мислите. Толкова много неща се случиха, че не мога да мисля трезво. Покрай разкритията за Спайк, Ърни и имейла на госпожа Макензи главата ми ще се пръсне.

Нахлузвам ботушите и дебелото си палто и слизам долу. От рецепцията мога да взема велосипед под наем с кошница. Ще приличам на госпожица Марпъл22, но това е последната ми грижа в момента. Мятам се на седалката и се отправям към града.

Много е приятно, когато си на колело. Пълня гърди със студения въздух и натискам педалите. Пътят скоро се разделя на две, къщите се разреждат и около мен е само полето. Продължавам напред. Не забелязвам, че бедрата ме болят, нито че студеният въздух разрошва косата ми. С всяко завъртане ставам по-спокойна, по-уверена, градът е някъде зад мен, а аз се качвам все по-нагоре и по-нагоре. Нищо друго няма значение, само това. Да караш велосипед е простичка работа. Натискаш педалите и се придвижваш напред. Не може ли и животът да е също толкова прост?

След известно време мускулите ми буквално горят, аз слизам от велосипеда и се облягам на металната порта на каменна ограда. Пред мен има гора и през дърветата се вижда замъкът.

Сигурно е същият, до който ходих вчера с господин Дарси. Как се казваше? А, да, спомням си — замъкът Шам, — защото не бил истински.

Поемам към него. Хълмът е доста стръмен и бързо се уморявам. Не ми стига дъх и забавям. Тук вече е по-трудно. Пътеката не се вижда, стърчат скали, проточили са се корени и човек като нищо може да се пребие — един господ знае как съм успяла да яздя снощи, — но след около пет минути излизам от гората. Замъкът се пада от дясната ми страна, но на дневна светлина изглежда съвършено различен. Съвсем не беше такъв снощи. Направен е от типичния за Бат кремав камък. Снощи ми изглеждаше истински, но сега, отблизо, личи, че е едно нищо.

Сигурно през лятото тук е пълно с туристи, но сега няма никой. Сядам на тревата, опирам глава на каменната стена и не мога да се наситя на гледката. Зад мен, заобиколен от седем хълма, се намира град Бат с грегорианската си архитектура, която изглежда внушителна, когато си насред града, а оттук прилича на миниатюрен макет, направен от някой архитект.

Потривам подпухналите си очи и вдигам глава към сивото небе над мен. Май ще вали. Типичен новогодишен ден. Само че не е точно така. Няма нищо обикновено в този ден. Отново ми става тъжно и аз въздишам. Не мога да мисля повече. Прекалено уморена съм. Снощи не съм спала. И след всичко преживяно на бала, сътресението и разкритията единственото ми желание е да затворя очи за момент и да пропъдя всички мисли.