Опитвам се да се успокоя. Няма нужда от паника. Нищо няма да се случи. Имам няколко седмици, все ще измисля нещо. Може да опитам да взема пари назаем и да купя бизнеса.

Да, сигурно. А дали няма да спечелиш от лотарията, Емили?

Усещам как ме притиска умора и поглеждам светлия екран. Толкова много неща се случиха през последните двайсет и четири часа, че единственото ми желание е да се сгуша под завивките и да се наспя. Тъкмо се каня да изключа, когато нов имейл изскача в пощенската кутия. Адресът на подателя ми е непознат, а за тема е написано:

На всяка цена прочети!

Гледам любопитно. Сигурно е пак някоя простотия. Премествам мишката, за да го изтрия, след това спирам, защото виждам адреса sbh@thedaily-times.com. „Дейли Таймс“ ли? Не беше ли това вестникът на Спайк?

След това се сещам. Естествено. Не си спомням какво е второто му име, но това със сигурност са инициалите на Спайк.

Сърцето ми започва да бие глухо. Веднага се сещам за две неща: (1) откъде ми е намерил имейла? (2) какво има да ми каже?

Посягам развълнувана. И аз не знам какво да очаквам — може би няколко остри думи, може би извинение, може би заяждане, но когато отварям имейла, с огромна изненада откривам, че е писмо. Премествам мишката надолу. Писмото се оказва цели три, четири, пет, шест пълни страници.

Не мога да повярвам. Страниците са гъсто изписани, а накрая има някакви изрезки от вестник.

— Извинете, приключихте ли?

Някой явно се обръща към мен и аз вдигам рязко поглед. Няколко човека нервничат наблизо, очевидно искат да използват компютъра.

— Да, разбира се… Само минутка. — Обръщам се отново към компютъра и натискам „принтиране“. Какво съм се развълнувала? Написал ми е писмо. И какво от това? Ще го прочета по-късно, когато ми е удобно.

Ама и аз ги приказвам едни.

Две минути по-късно съм седнала на ръба на леглото в стаята и стискам имейла на Спайк. Притаявам дъх и зачитам:

Скъпа Емили,

Знам, че е много вероятно да изтриеш това писмо, преди още да го прочетеш. Сигурно в момента у теб отново припламват същите чувства, които снощи не скри.

В случай че любопитството ти се окаже по-силно от омразата ти към мен искам да те успокоя и да те уверя, че няма защо да се притесняваш. Ти беше пределно ясна по отношение на чувството си — по-ясно нямаше накъде, затова колкото по-бързо забравим, толкова по-добре.

Така, след като изяснихме този въпрос, минавам направо на важното. Снощи ме обвини за някои много сериозни неща, а аз, по лични причини, не бях готов да ти обясня и да се защитя, защото все още не бях преценил колко мога да разкрия и колко да премълча. А и ти си беше създала мнение, така че нямаше смисъл дори да опитвам.

Тъй като имах достатъчно време, за да помисля, и макар да е много малко вероятно някога да се срещнем отново, искам да ти разкажа моята версия за историята. Ще ми бъде неприятно, ако така и не разбереш истината.

Не си длъжна да четеш имейла. Можеш да го изтриеш, да го пратиш в кибер ада с едно кликване на мишката ти ще прецениш. Само че има неща, които на всяка цена трябва да научиш.

След това ако все още мислиш, че съм виновен, ако все още ме смяташ за лъжец и за отмъстителен мръсник, ще приема решението ти. Но да ме съдиш, без да знаеш фактите, просто не е честно — нито към теб, нито към мен.

Снощи ти ме обвини в две неща:

1. Че съм излъгал Мейв за Ърни и така съм съсипал първия й шанс да бъде щастлива от години, може би дори за цял живот.

2. Че съм се държал гнусно с Ърни, горкия беззащитен старец, който не е направил нищо лошо, освен да се влюби в майка ми, като по този начин си е навлякъл гнева ми и аз съм започнал да го заплашвам, а накрая съм го ударил, счупил съм му носа, без той да ме е провокирал. Накрая — става още по-зле — принудил съм го да напусне работата си в „Дейли Таймс“, та затова той бил ужасен от мен.

Добре, след като уточнихме фактите, позволи ми да ти разкажа моята версия.

Запознах се с Ърни Девлин, когато преди пет години постъпи на работа в „Дейли Таймс“. Беше шофьор на един от представителните ни автомобили. Казвахме си „добър ден“ и „здрасти“, по някоя и друга приказка, обсъждахме футбола, все незначителни неща. Стори ми се приятен човек.

Една вечер мама дойде да ме чака след работа. Тогава се запозна с Ърни. Аз имах да гоня срок, не можех да й обърна никакво внимание, затова се наложи тя да изчака половин час във фоайето. Двамата се разприказвали мама много обича да бъбри — накратко, Ърни поканил мама на среща и тя се съгласила.

Знам, че няма да повярваш, но когато тя ми каза, че е получила покана за среща, много се зарадвах.

Баща ми почина, когато бях на шестнайсет, и оттогава нямаше друг, но това съвсем не означаваше, че искам тя да остане сама. Напротив. Много обичах татко, но него вече го нямаше, а не ми се искаше тя да остане сама до края на живота си. Искаше ми се да се запознае с някого и двамата да заживеят щастливо и спокойно. Нямаше значение кой е човекът и с какво се занимаваше. Не съм сноб. Не беше нужно да е някой богаташ или известен човек. Достатъчно бе да е свестен. И задължително да обича мама.

И така, мама и Ърни излязоха на среща, след това на втора, на трета, докато скоро вече „се ухажваха“, както се изразяваше мама. Много се радвах за нея. Откакто татко почина, не я бях виждал по-щастлива. Сякаш се бе подмладила. Ами Ърни? Идваше на секундата, на която бе казал, че ще дойде. Беше изключително точен. Всеки път й носеше или цветя, или някой малък подарък. Бе невероятен джентълмен.

Сега като се замислям, си казвам, че е трябвало да се усъмня. Просто беше съвършен.

Струва ми се, че останах заслепен от щастието на мама. Очевидно не използвах главата си на разследващ репортер. Когато той говореше за миналото и как съпругата му е загинала в трагична катастрофа, на мен не ми се искаше да ровя, за да проверя фактите. След като татко почина, имаше седмици, дори месеци, в които си казвах, че никога няма да видя мама усмихната отново, а ето че най-сетне тя се смееше и се бе върнала към живота.

Бях му изключително благодарен.

Тъй като съм абсолютно откровен, ще ти призная нещо, което не бях признавал дори пред себе си. Бях невероятно облекчен. Имах приятелка. Имах си собствен живот. Работата ми отнемаше дълги часове. Сега вече нямаше нужда да се притеснявам за мама. Нямаше да се чувствам виновен, че е сама на Коледа, когато аз ходех да карам сноуборд.

Господи, не можех да повярвам, че съм такъв егоист. Мама ми бе дала всичко в този живот, а аз мислех за себе си и за собственото си спокойствие. Все още не мога да си простя този факт. До ден-днешен съжалявам, че не задавах повече въпроси, че не опознах по-добре Ърни Девлин. Може би тогава щях да забележа нещо, да стана поне малко подозрителен. Само че аз не направих нищо, а и вече е късно, не мога да върна часовника назад.

Ърни предложи на мама брак три месеца, след като се бяха запознали. Падна на колене и й подари старинен диамантен пръстен, който каза, че бил на майка му. Тя бе на седмото небе. Разплака се, когато ми каза новината. Щели да направят малка церемония през лятото с прием в местния голф клуб и да прекарат медения си месец на езерото Гарда.

Това не бяха единствените им планове. Решиха да продадат и двете си къщи и да купят обща, за да започнат на чисто. Дори имаха идея за къща тип бунгало в съседно село.

На мен ми се стори доста бързо, но както каза мама, двамата се обичали, а и на тяхната възраст нямало какво да чакат. След като представиха нещата по този начин, не можех да съсипя плановете им. Беше ми мъчно да продам дома, в който бях расъл, но какво пък толкова. Отдавна се бях изнесъл, животът ми бе поел в някаква посока, така че защо тя да не се порадва на своя живот?

Направиха резервация за гражданското за юни. Оставаха само два месеца, затова започнаха с подготовката. Цветя, покани, менюта, автомобили. Един ден открих извлечение от кредитната карта на мама и разбрах, че тя е платила за абсолютно цялата сватба. Тогава за пръв път ми мина през ума, че Ърни може и да не е точно такъв, за какъвто се представя. Когато я попитах, тя обясни набързо, че Ърни не използвал кредитни карти, само чекове, било му по-лесно по този начин. „А и както казва Ърни, щом се оженим, моето ще е негово и обратното“, заяви мама.

Започнаха да ме измъчват лоши предчувствия, но аз се опитах да не им обръщам внимание. Изглежда се притеснявах прекалено много; да, по-разумно беше да се плаща с кредитна карта, вместо с чек, но той не бе направил нищо нередно.

По това време вече се канеха да се нанесат в новото си бунгало. И мама, и Ърни бяха намерили купувачи за къщите си, а адвокатите им бяха подготвили документите. Имаха нужда от десет процента депозит в кеш за договорите.

Десет процента!

Това са трийсет хиляди лири. По днешния курс са към шейсет хиляди долара. Това са доста пари. А има хора, които са готови на всичко за такава сума.

Дори няма да се поколебаят да разбият сърцето на някого.

Тайно от мен предишната седмица Ърни отишъл у мама и й казал, че неговият купувач се отказал в последната минута, че щяло да отнеме седмици, докато се намери нов и я попитал какво да прави. Очевидно бил много разстроен, че ще изпуснат бунгалото, затова мама му казала да не се притеснява и написала чек за целия депозит. Само че така и не успяла да си спомни името на адвоката, а Ърни й казал да остави празно място, за да го попълни, когато погледне в документите у тях.

Разбрахме, че нещо не е наред, когато три седмици по-късно адвокатът звънна на мама, беше в деня преди сватбата, за да попита къде му е хонорарът. Звъняхме на Ърни, но го нямаше. Мама не беше на себе си. Реши, че му се е случило нещо ужасно, че е ранен или болен.

Сигурно е станало нещо страшно — повтаряше тя и аз знаех, че си мисли за баща ми, за деня, в който го бе намерила в кабинета му, след като бе получил инфаркт, когато било прекалено късно да бъде спасен.