— Да, наложи му се да тръгне рано сутринта. Имал някаква спешна работа.

На масата се понася шепот — очевидно дамите са не по-малко изненадани от мен.

— Ами статията? — пита Хилъри и скръства ръце, готова да подложи госпожица Сотин на кръстосан разпит. Веднага си я представям като партньор в някоя правна фирма или като местна съдийка.

— Почти е приключил. Вече направи интервютата — отвръща тя.

— Мен изобщо не ме е интервюирал — обаждам се недоволно. Самата аз оставам изненадана от избухването си и забелязвам, че госпожица Сотин насочва тежкия си поглед към мен.

— Може да е останал с впечатление, че не искате да ви интервюира — подхвърля тя.

— Сигурно — кимам аз, въпреки че е точно така.

— Според мен, Емили, когато става въпрос за мъж, нещата трябва да са пределно ясни. Жените обичат да разгадават мъжете и не е тайна, че сме много добри в това отношение. Само че мъжете нямат никакво желание да ни разгадават нас, права съм, нали, дами? — Госпожица Сотин оглежда седналите на масата и чака одобрението им. Всички се кискат в знак на съгласие. — А това е самата истина, когато са засегнати сърдечни въпроси. Както казва Шарлот Лукас в „Гордост и предразсъдъци“, Понякога е грешка да сме толкова предпазливи. В девет от десет случая жената трябва да покаже повече чувство, отколкото изпитва в действителност.

Забелязвам, че госпожица Сотин ме наблюдава и у мен се надига същото чувство като снощи на бала. Знам, че като наша екскурзоводка тя просто цитира Джейн Остин, но имам чувството, че ми дава съвет, който е научила от собствен опит.

— Жалко — прогърмява за пореден път гласът на Роуз. — Приятен човек. Много ми се искаше да се сбогувам с него.

Останалите кимат в знак на съгласие и съжаляват, че не са имали възможност да му пожелаят всичко най-хубаво за Нова година, че не са го поканили да им отиде на гости и че не са го „уредили“ с неомъжената си племенница. Извинявам се и ставам от масата.



Това е то Спайк се е върнал в Лондон. А пък вдругиден аз ще се кача на вечерния полет за Ню Йорк. Това означава, че двамата с него няма да се видим никога повече. Няма да има повече пререкания. Няма да разменим и две приказки. Това е краят. Боже, на това му се казва облекчение.

Въпреки че сама се убеждавам, не мога да се отърся от чувството, че не е точно така. Знам, че някъде дълбоко в мен живее убеждението, че съм допуснала огромна грешка. Не съм облекчена, истината е, че съжалявам.

Двайсет и осма глава

Тъй като е първи януари, имаме почивка от натоварения график. Цял ден ще ни прожектират филми по творби на Джейн Остин, след което ще има дискусия. Първо ще дават „Гордост и предразсъдъци“, филмът с Кийра Найтли и Матю Макфейдън. Решавам да го пропусна, филмът е страхотен, Матю е абсолютно сладурче, но вече съм го гледала два пъти на дивиди. Освен това никак не ми се гледа филм.

Честно казано, не мога да се съсредоточа над нищо, защото непрекъснато мисля за снощи. Само че не мисля за онова, което ми се иска. Не се връщам към лунната разходка с господин Дарси, нито пък как ми рецитираше поезия, нито пък към момента, когато искаше да ме целуне. Спомням си как Спайк ме нарече мръсница…

Виждате ли? Пак същата работа. Това е то. Щом се замисля за вечерта, която прекарах с господин Дарси, умът ми кривва от правия път и се насочва към случилото се със Спайк.

Престани, кряска гласът в главата ми. Пет пари не давам, ясно ли ти е? Не ми пука за Спайк, нито пък за онова, което иска да ми каже. Всичко приключи. И без това няма да го видя никога повече, така че какво значение има?

Влизам във фоайето и тъкмо се каня да се върна в стаята си, за да се наспя, когато забелязвам компютър в един от ъглите. Защо да не проверя имейлите си, докато съм тук? Не че очаквам много, още повече че сега са празници и повечето хора са заминали. Освен това и приятелите, и семейството ми имат номера на мобилния ми, така че ако има нещо важно, ще ми звъннат или ще ми пратят есемес. Само че никога не се знае. Освен това няма да се забавя повече от няколко минутки.

Кликвам върху интернет експлорър, влизам в сървъра и изписвам адреса и паролата си. Наблюдавам как екранът потрепва, докато зарежда. Хотелът осигурява страхотни мини сапунчета и шапчица за баня, но по отношение на съвременните технологии и високоскоростен или безжичен интернет са на светлинни години от истината. Тук все още разчитат на дайъл-ъп.

Най-сетне имам връзка и премествам мишката върху моя инбокс. Отварям го и попадам на боклуците, които са напълнили пощата ми през последните двайсет и четири часа — предложения за виагра, трийсет процента намаление за някакъв литературен клуб. Това е дело на майка ми. Обясних й, че последното, от което имам нужда, е да купувам книги онлайн, но въпреки това тя ме записала и сега непрекъснато получавам имейли.

Маркирам ги, изтривам и продължавам нататък. Първият имейл е от Фреди — той от време на време ми пише, обикновено около рождения ден на Стела, въпреки че понякога се сеща да ме попита как съм. Много е сладък. Отварям имейла. Както очаквам, пише, че вчера му е било много приятно да си приказва с мен, извинява се, че не ме е попитал за екскурзията и се надява да прекарам чудесно, а след това казва нещо, което буквално ме заковава на място.

Като най-добрата приятелка на Стела, искам да ме посъветваш за нещо. Знам, че открай време си наясно какви са чувствата ми към нея — а вчера ме накара да се замисля и аз. Обичам Стела, открай време я обичам, но, изглежда, досега съм си заравял главата в пясъка, защото знам, че не е влюбена в мен. Докато я нямаше, имах достатъчно време, за да помисля. (Не се плаши, бях взел решение още преди нашия разговор, така че не носиш никаква вина!)

Както и да е, реших, че тя май има право. Двамата с нея можем да бъдем единствено приятели. Затова миналата седмица ходих на две срещи. Засега няма нищо сериозно, но просто не знам как да кажа на Стела и затова не отговарям на обажданията й. Тя, разбира се, няма да бъде разстроена — познавам я достатъчно добре и знам, че ще се зарадва за мен — въпреки това се чувствам особено. Това беше една от причините да ти звънна вчера, за да ми кажеш какво мислиш по въпроса, но така и не успяхме да поговорим. Днес сутринта ми прати есемес и ме попита дали съм добре, така че трябва да й кажа нещо. Да имаш идея как да й кажа?

Леле! Значи на Фреди най-сетне му е омръзнало да чака Стела. Знаех си, че ще се получи така, въпреки това съм разочарована. Много ми се искаше двамата да се съберат. Само че не съм убедена, че Стела ще се зарадва, когато научи. Макар да разправя, че й е все едно, имам чувството, че щом научи, че отново е тръгнал по срещи, тя ще осъзнае, че чувствата й съвсем не са платонични.

Хрумва ми нещо. Веднага прогонвам мисълта. Не, няма начин. Не е гот така. Фреди ми се довери, но пък… Може би тайничко се надява да…

Какво, Емили? Да препратя имейла му на Стела ли?

Докато го препращам и наблюдавам как изчезва в киберпространството, ме бодва чувство за вина. Ама аз за каква се имам? За някое съвременно превъплъщение на Купидон ли? Стрелям с имейли като със стрели.

Само че много бързо се съвземам. Може пък така на Стела най-сетне да й дойде умът в главата. А може и да не й дойде. Може би двамата ще обединят усилията си и ще ме убият. Въпреки това си струва да пробвам. Само защото моят любовен живот е в пълен хаос, не означава, че и при другите трябва да е така.

Отново насочвам вниманието си към инбокса. Добре. Какво друго съм получила?

Я, картичка на „Холмарк“, изпратена от приятелка в Чикаго, две картички от банката… Виж ти, получила съм имейл от господин Макензи. Веднага ме обхваща притеснение. Дано да не съм сгафила нещо с цифрите, мисля си аз и притеснено кликвам. Ами ако някой клиент се е оплакал за празните страници в „Гордост и предразсъдъци“? Имах намерение да му драсна два реда по този въпрос, но забравих. Казвам си колко съм тъпа и зачитам:

Мила Емили,

Пише ти Одри Макензи, от името на съпруга си Уилям.

Този имейл изобщо няма да бъде за ордери или оплаквания. Май беше по-добре, ако ставаше въпрос за нещо такова.

Преди два дни той претърпя тежък инфаркт и го приеха в болница. Много ни уплаши, но извадихме късмет. Уилям е жилав и ще се оправи. Затова пък аз не съм сигурна дали ще успея да се справя. В момента се възстановява у дома и вече започна да се оплаква, че му било скучно и тормози лекарите да го оставят да се върне на работа.

Междувременно го сложих под ключ. Затворихме книжарницата, докато се върнеш, затова трябва да се съберем и да обсъдим какво ще правим в бъдеще и как да постъпим с теб.

Въпреки това използвам възможността, за да ти благодаря от все сърце за упоритата работа и предаността ти през последните пет години. Извини ме, че ти съобщавам тази новина по празниците, но двамата с Уилям преценихме, че е най-добре да си в течение с онова, което става.

Приятно пътуване, ще поговорим, когато се върнеш.

Най-добри пожелания, Одри и Уилям Макензи.

Първата ми реакция е да благодаря на Всевишния, че той е добре. Господин Макензи ми беше повече от шеф. Ако нещо му се случеше, щях много да се разстроя.

Ала след това се замислих за бъдещето си. Новината не вещаеше нищо добро за магазина. Откакто господин Макензи престана да идва на работа, съпругата му непрекъснато го натиска да се оттегли и да продаде бизнеса, но той все успява да я убеди, че не му е дошло времето. Ами сега какво ще стане? Започва да ме хваща страх. Един господ знае какво ще се случи.

Изпращам внимателно обмислен отговор, пожелавам му да се възстанови бързо и казвам и на двамата да престанат да се притесняват, че скоро се връщам и нямам търпение отново да се заема с работата. Старая се тонът да е ведър, но притеснението си остава. Знам, че няма да имам проблем да си намеря работа в друга книжарница, но да отида на друго място ще бъде все едно да зарежа Астън мартина си и да започна да се возя на автобус. Ами Стела? Какво ще стане с нея?