— Не може да бъде.

— Може. Ама беше ужасно… — Гласът ми потреперва, изтънява и аз мигам отчаяно, за да прогоня сълзите.

— Ем, кажи защо стана така? — пита тя шеговито в опит да ме разсмее. — Моят сваляч се свали с още двайсет жени, така че трябва да изживея твоята тръпка, иначе не може.

Не ми е никак смешно и тъй като тя чува единствено подсмърчането ми, става сериозна.

— Хайде, кажи на леля Стела за какво се спречкахте с господин Фицуилям.

Едва сега се сещам, че тя си мисли за господин Дарси.

— А, не беше с него.

— Не беше ли? Ами с кого беше? — пита силно изненадана тя.

— Със Спайк.

— Чакай малко, Ем, нещо взех да се обърквам. Кой, за бога, е Спайк?

— Гаднярът — подсмърчам аз.

— Аха, готиният противен тип ли? — досеща се Стела.

Има нещо в начина, по който го казва, което ме кара да застана в отбранителна позиция.

— Не съм казала, че е готин — протестирам аз.

— Не беше и нужно — отвръща компетентно тя.

— Ти пък откога стана екстрасенс? — сопвам се подразнена аз.

— Ааа, значи все пак е готин.

— Добре де, добре, готин е — признавам аз единствено защото съм под напрежение. — Сега би ли престанала? — Обзема ме чувство на безсилие, защото разговорът не върви в посоката, в която исках. Нали се сещате, че очаквах много подкрепа и разни лафчета от сорта „Ами да, разбира се, какъв кретен; разбира се, че ти не си виновна“ и други подобни.

Вместо това тя ме завря в миша дупка и се прави на интересна.

Сега пък млъкна. Виждате ли?

— Кажи, за какво се скарахте?

— Дълго е за разправяне — въздишам нещастно аз.

— Аз не бързам — отвръща мило Стела.

Поколебавам се, защото ако започна, спиране няма, пороят ще бъде отприщен и аз ще избълвам всичко.

— Първо, открих, че е разправял лъжи за шофьора ни, Ърни пред Мейв, мила ирландка, която много харесваше шофьора, а вчера Ърни лично ми каза, че Спайк го е ударил, задето е излизал с майка му…

— Господи!

— А снощи, докато бяхме на бала и танцувахме, се обади приятелката му и той престана да ми обръща каквото и да е внимание, затова аз изпуших една трева…

— Пушила си трева?

— И ходих да яздя…

— С балната рокля ли?

— После си ударих главата и съм припаднала, защото се събудих гола в леглото, Спайк беше там и…

— Не може да бъде!

— Той ми каза, че бил луд по мен…

— Мама му стара!

— Накрая се скарахме и той излетя навън.

Стела е онемяла.

— Стела!

— Мама му стара, Ем! Нали аз трябваше да съм на екскурзия с каки от осемнайсет до трийсет. Господи, ако знаех, че тази книжна екскурзийка ще бъде толкова дива, нямаше да я изпусна!

Усмихвам се.

— Сигурно ти се струва доста шантаво.

— Шантаво ли? Направо е фантастично! — възторгва се завистливо Стела. — Можеш да ми вярваш, че Мексико е пълна скука в сравнение с твоята работа. Най-интересното тук бяха жалките състезания за момичета с мокри потничета и коктейлни маратони. Не вярвах, че ще го кажа, но можеш да ми вярваш, че докато съм жива, не желая да видя друга маргарита. Нямам търпение да се прибера… Та в тази връзка, я кажи, чувала ли си се с Фреди? Не отговори на есемесите ми.

Спомням си снощния разговор с Фреди. Нали ми каза нещо от сорта, че любовта била гадна работа. Ето че пак се развълнувах.

— Ти добре ли си? — пита Стела, учудена, че мълча.

— Не бих казала — отвръщам нещастно аз.

— Аз пък не спрях да дрънкам. Кажи какво мислиш за него?

— За кого? За Спайк ли?

— Ами ти дори не си споменала друг — натяква Стела.

Настръхвам.

— Според мен е пълен кретен. Сега вече съм убедена — заявявам накрая аз. — Освен това е лъжец и побойник.

— И какво смяташ да правиш?

— Не знам. Какво направи със Скот? — питам аз, след като си припомням предишния ни разговор.

— След като го замерих с каната ли? — избухва в смях Стела. — Нищо. Престанах да му обръщам внимание. Щом го направиш, той много скоро ще разбере намека.

— И аз ще направя същото — решавам аз и се стягам. — Сигурно съм се разциврила, защото не съм си доспала. Нищо повече.

— Какво? Ще послушаш съвета ми? Какво ти става?

Облягам се на стената и се замислям за миналата седмица и за това, което се случи. Все още се опитвам да си обясня всичко.

— Не съм съвсем сигурна — признавам накрая аз. — Просто не знам.

Казваме си чао и в мига, в който затваряме, аз се сещам за роклята. По дяволите, исках да й благодаря. Интересно, защо тя не я спомена? Сигурно е забравила, решавам аз и слизам по стълбите. Все пак Стела е от хората, които редовно забравят.

Влизам в трапезарията и се опитвам да се държа нормално, все едно че не съм боднала на носа си фалшиви очила „Гучи“ за десет долара в девет сутринта на първи януари. Надявам се никой да не ми обърне внимание и да успея да се вмъкна и да се измъкна незабелязана.

— Значи си жива!

Като се замисля, може и да не съм.

Поглеждам към Роуз, Мейв, Хилъри и Рупинда. Те са се настанили на една маса и са ме зяпнали любопитно. Сега ми е ясно какво е да си известен.

Изобщо не е хубаво.

— Добро утро, Емили — излайва Роуз. — И честита Нова година.

Гласът й ме прорязва и аз се усмихвам немощно.

— Май сме махмурлии, а? — продължава да гърми гласът й, докато размахва кифличка, обилно намазана с масло под носа ми.

— Малко — кимам аз и сядам на празния стол, който примъкнаха за мен. Усмихвам се с благодарност и посягам към кафеника. Ръката ми трепери. Тази сутрин ми е позволено да изневеря на английската традиция и да пренебрегна чая.

— Много се притеснихме за теб — прошепва Мейв, накланя се към мен и поставя ръката си върху моята.

— Какво точно стана? — пита Хилъри и се пресяга за филийка препечен хляб.

Господи, стига с тези въпроси. Започва да ме обзема паника. Точно от това се страхувах.

— Не съм сигурна… — отвръщам аз и бузите ми пламват от смущение. — Ударих си главата.

— Дрънкаше големи глупости — обажда се отново Роуз.

— Така ли? — Сега вече става лошо. Бързо отпивам от кафето. Имам спешна нужда от кофеин.

— Романтична езда под звездите, облян от лунните лъчи замък, поезия…

— Господин Дарси — добавя Хилъри и извива едната си вежда.

Застивам както устата ми е пълна с кафе. Не е много топло и горчи. Хилъри ме поглежда подозрително. Да не би аз да ставам параноичка? Опитвам се да измисля някакво обяснение.

— Ами вижте… то… аз… — Започвам да дрънкам, без да имам представа какво да кажа.

Спасява ме Рупинда.

— Няма какво да обясняваш. Всички си имаме фантазии с господин Дарси. — Тя намига и отпива от обичайната си гореща вода с лимон. — Но трябва да призная, че ти си много по-изобретателна от мен.

— А, аз открай време имам много развинтено въображение — шегувам се аз. — Още от дете. — Усмихвам се на Рупинда с огромна благодарност, облекчена, че съм се измъкнала от разговор, който нямаше съмнение, че ще стане твърде неприятен.

— Добре че Спайк те откри — подхвърля Хилъри.

От един проблем на втори.

— Да — прошепвам аз с нежелание. Нямам никакво желание да говоря за Спайк.

Дамите обаче са си наумили друго.

— А, да, прекрасният господин Харгрийвс — усмихва се замечтаната Рупинда.

— Според мен той е невероятен романтик — отбелязва Хилъри, която се е отказала от препечената филийка и сега дъвче пълнозърнест корнфлейкс.

— Романтик ли? — повтарям презрително аз, преди да успея да се спря. — Не бих казала.

— Ама нали ти се притече на помощ — прошепна Мейв и очите й заблестяват зад очилата. — Той те спаси.

Тези дами са си наумили да съберат „двамата млади“ още от самото начало на екскурзията и сега използват развоя на събитията, за да подкрепят теорията си. Господи, ако имаха представа какво се случи днес в ранните часове. Нямаше нищо романтично.

— А, не съм сигурна… — започвам аз, но госпожица Сотин ме прекъсва. Навежда се над масата ни, стиснала клипборд в ръка.

— Напротив, госпожице Олбрайт. Имахте невероятен късмет, че господин Харгрийвс ви откри. Ако не беше той, щяхте да замръзнете навън…

— Искахме да те заведем в болница, но по Нова година и линейките, и спешното са претъпкани, така че…

— Добре че Спайк е ходил на курс за оказване на първа помощ и той те прегледа…

— Дори предложи да остане в стаята ти, за да е сигурен, че…

— Сътресенията са опасна работа.

Дамите говорят едновременно, надвикват се и аз започвам да се колебая по отношение на чувствата си към Спайк. Господи, нямах представа, че е направил толкова много за мен. Дори не му благодарих. Вместо това му наговорих всички онези гадости — че е груб, че е егоист, че е самовлюбен, арогантен, че е лъжец — трепвам, когато се замислям. Господи, наистина съм надрънкала големи глупости. Напълно нетипично за мен, по-скоро в стила на някоя заядлива мръсница.

Може би защото си най-обикновена заядлива мръсница, Емили.

Чувството за вина ме поразява, но аз не му се оставям и започвам да се питам как ли се чувства Ърни. Имала съм право все пак. Ами отвратителният начин, по който се е държал с възрастния човек? Спайк заслужава всичко, което получи. Защо да се държа мило с него? Той да не би да е бил внимателен с Ърни, питам се възмутено аз.

— Та в тази връзка, кажете как е очарователният господин Харгрийвс? — прогърмява гласът на Роуз. — Днес не слезе за закуска.

Сърцето ми се изпълва с ужас. Боже! Независимо дали съм права или не, налага се да се срещна с него. Май няма да мога. Стягам се, защото знам, че ще влезе всеки момент. Навеждам се над чашата кафе. Ще се получи адски неловко.

— Замина за Лондон — отвръща напълно спокойно госпожица Сотин.

Какво?

Вдигам рязко глава.

— Върнал се е? — ахвам слисана аз, а след това, колкото и да е невероятно, ме обзема разочарование.