— А аз съм нормална, така ли?

— Точно така — отвръща доволно той и приближава стола си до леглото ми. — Абсолютно.

Обидена съм. На нито едно момиче не му е приятно да го наричат „нормална“, нали? Тя иска да е „специална“, „невероятна“, „сексапилна“ и „страстна“ и още един милион думи, които подсказват, че е уникална. „Нормална“ е просто синоним на „скучна“.

— Боже, поласкана съм — подхвърлям саркастично аз. — Благодаря.

Той ме поглежда неуверен. За пръв път се усеща, че нещата не са такива, каквито ги е планирал.

— Не мога да си обясня какво съм направила, за да предизвикам такава любов — продължавам бавно аз. — Много съм поласкана. Чувствам се направо привилегирована. — Гневът ми кипи, аз махам рязко кърпата от челото си и се надигам, като внимавам да не се отвия. Вирвам брадичка и заявявам решително: — Само че ако си въобразяваш, че мога да изпитам към теб същото, значи много се лъжеш.

На Спайк му трябва почти цяла минута, за да осмисли казаното от мен. След това усмивката му замръзва и по лицето му плъзва необикновен цвят. За пръв път, откакто го познавам, той няма думи. Очевидно е, че е не е очаквал подобна реакция.

— Дори да беше последният човек на земята, нямаше да изляза на вечеря с теб — заявявам разпалено аз.

По лицето му пробягват най-различни чувства. Шок, гняв, недоверие, объркване, болка. Всъщност, струва ми се, че е много наранен, когато най-сетне намира сили да заговори.

— Много ми е трудно да говоря за чувства, но ми трябваше огромна смелост, за да ти призная какво изпитвам.

Бодва ме чувство на вина. Решително я прогонвам.

— Значи не изпитваш същото. Да, очевидно е — добавя той с мрачно изражение. — Не беше нужно да се държиш толкова грубо и заядливо. Все пак и аз си имам чувства.

Става горкият обиден човечец и се кани да си тръгне. В този момент ми кипва.

— Значи си имаш чувства? — възкликвам аз и лицето ми пламва. Скачам от леглото заедно със завивката, дръпвам си халата, загръщам се бързо и връзвам колана. — Ами какво ще кажеш за моите чувства? — питам аз. — Застанал си пред мен и ми обясняваш как ме имаш за това или онова, какво си помислил, когато си ме видял за пръв път, но въпреки че не си искал, си ме харесал, че това било толкова нетипично за теб, че дори си се борил с увлечението си! — Поемам си дълбоко дъх. — След това очакваш да се държа любезно с теб.

— Стига де, не исках да се получи така — отвръща той.

Ако си мисли, че ще му дам думата, много се лъже. Сега е мой ред.

— Напротив — провиквам се аз и го прекъсвам. — Ти за какъв се мислиш? Критикуваш ме! Обиждаш ме! Да не би да си въобразяваш, че ти си самото съвършенство? Няма такова нещо.

— Добре де, помислил съм си, но просто бях откровен, нали така е най-добре? Да сме съвсем откровени.

— А, значи искаш да сме напълно откровени един с друг. — Вече крещя, гласът ми е дрезгав, но не ми пука. — В такъв случай позволи ми да бъда напълно откровена с теб…

Пристъпвам към него и той трепва.

— Да предположим за миг, колкото и да е нелепо, че си падам по теб. Да предположим, че изпитвам същото, което ти изпитваш към мен. Ти замислял ли си се — изстрелвам злобно думата „замислял“, — че дори не би ми минало през ум да изляза с човек, който удря беззащитни старци и ги заплашва да стоят далече от майка му?

Имам чувството, че съм го ударила. Мускулче на челюстта му започва да потръпва. Той е смръщил страшно вежди, но не казва и дума.

— Да не би да се каниш да го отречеш? — изкрещявам аз.

— Нямам желание да говоря по този въпрос — заявява студено той и отказва да продължи.

— Не можеш, нали? Не можеш да го отречеш! — настоявам аз.

Спайк почервенява от гняв.

— Не, ако говорим за Ърни Девлин, няма да отрека нищо — сопва се той.

Поглеждам го шокирана, че си е признал. Дори не се кани да обясни.

— Направих всичко по силите си, за да задържа този нещастник далече от мама и ако се наложи да го сторя отново, няма да се поколебая.

— Ти си го ударил — ахвам аз.

— Точно така — кима той. — Вярвай ми, че никога преди това не бях удрял друг човек.

Той говори толкова искрено, че аз се поколебавам, но бързо се стягам.

— Да ти вярвам ли? Да ти вярвам след всичко, което се е случило? — Изсумтявам презрително. — Извинявай, но изобщо не ти вярвам.

— Господи, ти наистина имаш ужасно мнение за мен, а?

— Излъга Мейв. Знам, че си я излъгал. Искаше да пресечеш връзката между двамата с Ърни.

— Разбира се, че исках да го накарам да стои далече от нея.

Не мога да повярвам! Той дори няма намерение да спори с мен.

— Господи, колко си жалък! — възкликвам аз. — Не си могъл да понесеш, че майка ти е обичала Ърни, нали? Толкова си ревнувал, че си прекъснал връзката им. Пребил си го, счупил си му носа, той е бил ужасен от теб и се е наложило да напусне работата си и да изчезне. Разбил си сърцето на майка си.

Спайк ми се струва толкова ядосан, че ако не бях вбесена, сигурно щях да се уплаша.

— Ще ти кажа още, че да съсипеш всяка друга връзка, която Ърни се опита да завърже, е проява на чиста злоба. Как можа? Мейв е толкова сладък човек, а е нещастна от толкова отдавна. Но ти, разбира се, нямаш представа, нали? Не знаеш, че е дала момиченцето си за осиновяване, когато е била на осемнайсет, че оттогава я разкъсва чувство за вина, че за пръв път от години Ърни я накара да се усмихне. Разсмя я. Помогна й да почувства, че струва нещо. За всичко това на теб не ти пука, нали? — Млъквам, защото разбирам, че съм казала прекалено много. Нямах никакво намерение да му разказвам за Мейв, но просто не се сдържах. Толкова ме е яд на него, че сърцето ми блъска неудържимо. — А ти съсипа всичко — добавям тихо аз.

— Значи това мислиш за мен, така ли? — проговаря най-сетне Спайк. — Че съм побойник и злобен мръсник ли? Че ще съсипя живота на Мейв заради собствените си чувства към… Господи, дори не мога да изрека шибаното му име. — Той млъква и поклаща глава. — Значи си решила, че всичко се върти около мен.

— Ти сам го каза — отвръщам аз с горчивина.

Заставаме един срещу друг — аз съм скръстила ръце, а Спайк е натъпкал своите в джобовете. Между двама ни прехвърчат искри омраза, ледени като кристалчета от някой фризер.

— След като ти заговори за първото си впечатление от мен, искам и аз да ти кажа моето. От мига, в който те зърнах, ти се държеше грубо, егоистично и арогантно. Толкова си влюбен в себе си, че си въобразяваш, че целият свят се върти около теб.

— Според мен каза достатъчно — срязва ме той с треперещ глас.

— А, чакай, едва започвам.

— Само че аз нямам намерение да стоя и да слушам простотии — заявява решително той. — Показа ми повече от ясно какво изпитваш към мен. Съжалявам, че те обезпокоих. Съжалявам, че отнех толкова много от времето ти. — Замълчава за миг, сякаш обмисля следващите си думи, след това добавя: — Надявам се утре да си по-добре. — След тези думи ми обръща гръб, отваря вратата и я трясва с такъв замах, че едва не се срутва на земята.

— Честита Нова година и на теб, скапаняко — изкрещявам след него аз. След това, за свое най-голямо удивление, избухвам в сълзи.

Двайсет и седма глава

На следващата сутрин се събуждам с подпухнали като „след рев“ очи.

Нали се сещате за какво ви говоря? След като сте се наревали, сте се наспали и сте се обзавели с кървясали цепки вместо очи, подчертани от торбички, които отказват да реагират както на торбички с чай, така и на студени лъжици и на скъпи кремове и не ви остава никаква друга възможност, освен да ги скриете.

Това обяснява защо се явявам на закуска скрита зад слънчеви очила. Няма да спомена, че е януари.

Излизам от стаята си, хлопвам вратата и се клатушкам по розовия килим в коридора. Глезенът ме боли и съм все още малко замаяна. Сигурно снощи съм била в шок. Тогава не се сетих, но сигурно затова избухнах в сълзи. Нямаше нищо общо с онова, което Спайк каза, въпреки че на пръв поглед изглежда така. Не, със сигурност е било заради шока от падането.

Освен това имам и слабо сътресение, след като съм си ударила главата. Буцата все още се мъдри на видно място, но поне е спаднала малко. Сигурно ще се върна с гадна синина, която да ми е спомен от екскурзията.

Започва да ме обзема самосъжаление. Когато се записах за екскурзията, си представях как ще обикалям английската провинция, облечена в различни тоалети, преметнала пъстрия си шал през рамо, стиснала „Гордост и предразсъдъци“ в ръка. Представях си се сексапилна и много начетена едновременно. Щях да бъда американка в чужбина, която е обърнала гръб на плиткоумието и разочарованията, които са завладели съвременния живот, за да се върне назад към историята и да изпита наслада от литературата. Представях си свят, пълен с опушени пъбове и огън в камините, пред които ще се свия с книжка в ръка, ще опитвам местни ястия и напитки, ще си лафя небрежно с местните хора, нищо че повечето ще са облечени в груби вълнени палта, естествено меланж.

Нямах никакво намерение да обикалям и да се напивам, а за надрусване дори през ум не ми бе минавало, нито пък да се карам с разни типове, камо ли да ме хвърлят коне, които за малко да ме претрепят.

Сякаш за да ми напомни за приключението, главата ми започва болезнено да пулсира.

Разсейва ме тихото гъргорене на телефона и аз го изваждам от чантата. Поглеждам екранчето. Стела е. Обзема ме облекчение. Боже, точно в този момент имах спешна нужда от приятел.

— Честита Нова година. Получих съобщението — заявява весело тя. — Исках да разбера как е минал балът.

— А, супер — отвръщам аз пресилено весело. Стигам до стълбището и се спирам пред огромния стенен часовник.

— Хайде, разказвай.

— Къщата беше невероятна, свиреше един квартет, танцувахме, пихме шампанско и… — Очите ми се пълнят със сълзи. — Господи, Стела, вдигнах най-ужасният скандал, който можеш да си представиш — признавам аз.