— Открихте ли нещо интересно? — питам аз и я поглеждам с любопитство. Нахлупила е кожена шапка, обиците й са нежни и дискретни, парфюмът — тежък, с аромат на цветя и забелязвам нещо старомодно в държанието й. Човек би казал, че е излязла от някой филм на Мърчант-Айвъри3, а не е от Манхатън.

— Да, благодаря — отвръща тя с английски акцент.

Без да вдига поглед, ми подава тънка книжка с кожена обложка.

Поемам я и поглеждам заглавието. „Личните писма на Джейн Остин“ пише със златни букви на корицата. Странно, дори не помня да съм виждала тази книга досега. Обръщам я, но не виждам баркод, само стикер, надписан на ръка. Това не е моят почерк. Сигурно книгата е стояла незабелязана години наред, мисля си аз, докато пускам касова бележка.

— Виж. Защо не погледнеш курорта? — Стела се появява от задната част и подхвърля лъскава брошура до касата. С периферното си зрение зървам доста надарени в бюста момичета по бикини, вдигнали ръце над главите си, яхнали надуваем банан. Думите „Забавление! Забавление! Забавление!“ са изписани в отровножълто.

— Не ме брой — отвръщам аз, без да посегна към брошурата.

— Ама защо? Наистина е изгодно и ще бъде забавно. Помисли си за морето, плажа, пясъка… — Тя поглежда клиентката, навежда се към мен и продължава по-тихо: — Секс!

Представям си как танцувам в задимен препълнен клуб, накичена с евтини бижута от мъниста, заедно с пъпчив осемнайсетгодишен младок, стиснала чаша пина колада с чадърче, и потръпвам от ужас.

— Точно за това си мисля — промърморвам аз, подавам бележката на клиентката и хартиен плик с надпис „Книжарница Макензи“. Тя кимва любезно, лицето й е все още скрито под гигантската кожена шапка, обръща се и си тръгва.

— Погледи го този. Направо е великолепен.

Отново насочвам вниманието си към Стела, която разлиства брошурата.

— Няма да дойда — заявявам твърдо аз.

— О, Ем… — мрънка тя.

— Казах, не — клатя глава и се връщам при компютъра. Продължавам да проверявам имейлите: поръчки за книги… намаления…

— Какво ще правиш? Да не би родителите ти да си останат вкъщи тази година?

С родителите ми живеем в един щат, но не са прекарвали Коледа и Нова година у дома, откакто завърших колеж. Миналата година ходиха на сафари в Ботсуана. Предишната година бяха за две седмици на някаква лодка в Индия. Преди това… Господи, вече съм забравила, но бяха на място, където мобилните телефони нямаха покритие.

— Харчим ти наследството — смеят се те, когато описват приключенията си, и аз искрено се радвам, че пътуват. Те са истински преродени хипита с пари. Купуват си обувки от „Биркенсток“4, карат тойота „Приус“, хранят се само с екологично чисти продукти — татко дори започна да ходи на йога, докато не го заболя гърбът, — а всяка година по Коледа и Нова година изчезват нанякъде.

— Не, тази година заминават за Тайланд на някакво място, където се практикувала медитация. — Свивам рамене. — Леля Джийн обаче ме покани на вечеря на Бъдни вечер.

Би трябвало да се притеснявам, задето приятелите ми ще прекарат Коледа със семействата си, както си му е редът, само че аз вече съм свикнала. Обикновено ходя при брат си Пийт в Бруклин, но преди шест месеца той се запозна с Марлина, актриса, така че тази година двамата са решили да празнуват Нова година със семейството й във Флорида. Това е чудесно. Аз сигурно ще си остана вкъщи и ще се свия на канапето с чаша вино и някоя приятна книжка. Нова година винаги идва като разочарование, нали?

— Ами Нова година? — любопитства Стела, без да вдига поглед от брошурата.

Предпочитам да не признавам какви са намеренията ми пред момиче, за което е истинско престъпление да си оставаш вкъщи в петък вечер.

Не знам какво да кажа. В същия момент забелязвам на щанда листовка. Странно. Как не съм я забелязала? Кой ли я е оставил? Обзета от любопитство, посягам и я грабвам. На нея има снимка на великолепна местност някъде в провинцията, а черните букви гласят:

Специална обиколка за любителите на литературата. Прекарайте една седмица с господин Дарси. Запознайте се отблизо със света на Джейн Остин и „Гордост и предразсъдъци“.

— Заминавам за Англия — заявявам аз.

В мига, в който изричам думите, ми се иска да ги върна обратно. По дяволите! Защо ми трябваше да го казвам?

— Така ли? — Стела се врътва към мен, ококорена от недоумение. — Кога?

Още веднъж по дяволите. Нямам никаква представа.

Бързо поглеждам листовката. Има уебсайт адрес и докато се преструвам, че проверявам имейлите, бързо го изписвам на компютъра. Добре че някой умник е измислил диесела. Веднага се отваря прозорче.

— Ами… — Опитвам се да съм небрежна, докато погледът ми се плъзва по информацията за обиколката. Налага се да излъжа нещо… — Скоро — заявявам аз в опит да спечеля малко време. Мили боже, къде са проклетите дати? Къде са ги скрили? Опитвам се да запазя спокойствие и оглеждам информацията. Усещам, че погледът на Стела прогаря невидима дупка в главата ми.

Добре. Не се паникьосвай, Емили.

Надуваемият банан изниква в спомените ми.

Започвам да изпадам в паника.

В същия момент ги виждам. Написани са с дребен шрифт най-отдолу. Няколко са. Най-сетне! Забелязвам, че една съвпада с ваканцията до Канкун. Кликвам върху нея. Кой знае, може пък някой да се е отказал по Нова година. Тайничко стисвам палците на лявата си ръка. Не че имам намерение да замина. Просто се преструвам.

Не мога да повярвам на очите си, когато виждам „едно свободно място“ на екрана.

— Колко скоро? — иска да знае Стела.

Какво пък, може да се окаже весело. Ще видя Англия по Нова година. Още отсега си я представям. Симпатични малки селца, уютни пъбове5 с истински огън в камините, всяко кътче е свързано с историята.

Наоколо не се мярка нито един надуваем банан.

Премествам курсора на „Резервация“ и натискам.

— Следващата седмица.

Трета глава

Седмица по-късно, след като прекарах тиха Коледа с леля Джийн, аз съм у дома и си събирам багажа за предстоящото пътуване. Двайсет и седми декември е и полетът ми е след няколко часа. Стела се е настанила на канапето, похапва хумус6 и ме наблюдава как се опитвам да натъпча още няколко книги в сака. Въпреки че заминавам за една седмица, трябва да съм подготвена. Очевидно е, че се налага да взема и шестте романа на Джейн Остин, които заеха доста място, въпреки че оставих „Гордост и предразсъдъци“ за ръчния багаж, за да я препрочета.

Взела съм и съвременни четива, като книгата на новия писател, който вече шест седмици е начело на класацията на бестселърите в „Ню Йорк Таймс“.

— Отиваш за една седмица в Англия. Там е кучешки студ. При това ще бъдеш с клуба на Джейн Остин. — Стела прекъсва мислите ми.

— Не е никакъв клуб, а най-обикновена екскурзия, организирана за почитатели на литературата — поправям я аз, цитирайки написаното в листовката.

Стела загребва хумус с един морков и ме поглежда, без да крие отчаянието си. Пристигна вкъщи, защото й трябвала ютия за Мексико. Аз и без това никога не я използвам и тя си е все още в кутията, в която е купена. Откакто е дошла, изяде почти цяла кутия хумус и аз едва сега се усещам, че това е бил просто претекст, че е дошла, за да се опита да ме накара да се откажа.

И няма да се спре пред нищо.

— Нали си наясно какво означава това? — продължава тя и мляска шумно, подпряла брадичка върху коленете си, облечени в черен клин от ликра.

С нежелание обръщам гръб на купчината книжки, оставени на нощното шкафче, и отварям чекмеджето с чорапите.

— Не, но съм сигурна, че ти ще ми кажеш — отвръщам напрегнато аз и свивам чорапите на топки.

— Кукувци — заявява спокойно тя и ме поглежда.

Спирам на място.

— Как така кукувци?

— Не се ли сещаш? Разни шантави типове, самотници. Старци.

Зяпвам я.

— Не мога да повярвам, че го каза — не че съм шокирана, но като нейна шефка мога поне да се направя на възмутена.

— Я се замисли. Що за хора биха прекарали ваканцията си с група напълно непознати, с които могат да разговарят единствено за книги?

— Аз — сопвам се обидена аз.

Стела ме поглежда със съжаление.

— Може и да не си забелязала, но обичам книгите. Аз съм управител на книжарница, да не би да си забравила? Това прави ли ме кукувица? — питам високопарно аз.

Стела обира хумуса от стените с морков.

— Не, но ти по принцип си кукувица — усмихва се тя и облизва моркова.

Мятам по нея кадифена възглавница, обръщам гръб на полиците с книги и внимавам да не забравя нещо.

— Прости ми, ако се държа като глупачка, но държа да те попитам няма ли да вземеш някакви дрехи? — пита тя след малко.

— Естествено — отвръщам възмутено аз. — Просто не съм стигнала още до тях.

Честно казано, дори не се бях замисляла за дрехи. Нали заминавам само за седмица?

— А и няма да ми трябват много — изтъквам аз в своя защита.

— Все нещо трябва да облечеш.

Обръщам се и забелязвам, че Стела оглежда подозрително сака ми.

— Не си сложила нищо, а сакът ти е вече пълен — отбелязва подозрително тя и се ухилва. — Не е възможно! Да не би да имаш намерение да отидеш да напазаруваш в „Топ шоп“ в мига, в който пристигнеш.

— Какво е „Топ шоп“?

Тя ме поглежда ококорена.

— Какво е „Топ шоп“ ли? — провиква се тя. — „Топ шоп“ е заветната ми мечта.

Поглеждам я недоумяващо.

— Няма значение, знам, че няма да разбереш — въздиша тя и клати глава. — Очевидно дрехите са последната ти грижа. — Поглежда отново сака.

— Добре де, разбрах те — цупя се аз. — Може би трябва да взема нещо по-голямо. — Бръквам под леглото, вадя стария куфар на колелца и го отварям. — Виждаш ли? Има предостатъчно място. — Бързо прехвърлям книгите в него и се врътвам към гардероба.

Дръпвам няколко пуловера. Единият е от розов мохер с разни лъскави неща по маншетите и е пуловерът ми за забавление — нали се сещате, когато се бия със снежни топки или нещо подобно. Не че съм се била със снежни топки, откакто бях на десет, но го видях в едно списание и манекенката беше с поруменели бузи, очите й блестяха, беше с минипола и раиран чорапогащник. Никога не съм изглеждала по този начин, тъй като нямам никакъв усет към модата. Всеки сезон мисля по въпроса за около пет минути, след това навличам старите дънки, които висят в гардероба ми от години.