Александра Потър - Без гордост и предразсъдъци

Къде съм?

Събуждам се, легнала по очи. Бавно извивам глава на една страна. Усещам тъпо пулсиране. Ужас! След това свивам пръстите на ръцете си и усещам остър колосан памук. В легло съм. Отварям очи. Това си е моето легло.

Какво облекчение само. Секунда след това съм напълно объркана. Как съм се озовала тук? Не помня кога съм си легнала. Не помня нищо, откакто — нов прилив на паника — не мога да си спомня.

Опитвам се да се съсредоточа, но главата ми отказва да работи. Не говоря за мозъка. Опитвам се да видя какво става около мен и отварям подпухналите си клепачи. Стаята ми е потънала в мрак, освен лампата в ъгъла, която хвърля мека светлина.

В продължение на няколко секунди не помръдвам. Оставам да лежа и само дишам и издишвам, сгушена под одеялата, и се моля на съня и амнезията да си отидат. Най-сетне очите ми започват да фокусират. Разни форми започват да ми се струват познати — ъгълът, крайчето на куфара ми, дрехи, разпилени навсякъде — тениски, дънки, пуловери, — шоколадовокафяв сатен, метнат на закачалка върху огледалната врата на гардероба.

Точно така. Роклята. Новогодишният бал. Започвам да си припомням. Танцувах със Спайк, пуших трева, сблъсках се с господин Дарси…

Господин Дарси.

Внимателно намествам глава на възглавницата. Очите ми обикалят бавно, все едно че съм героиня от филм на ужасите. Махмурлукът ми започва да думка в главата ми като барабан. Бавно, движи се бавно, ама много бавничко…

Възглавницата до мен е празна.

Гледам и не мога да повярвам, защото почти очаквах черните къдри на господин Дарси да се появят, ала след това решавам, че е просто невъзможно. Разбира се, че не съм спала с него. Аз не съм такова момиче, а той не е такъв мъж.

Още по-зле, прошепва похотливото гласче в главата ми.

Опитвам се да не му обръщам никакво внимание, докато си припомням събитията от вчера. Говорехме на балкона, това го помня добре, той изглеждаше невероятно сексапилен, да, това, разбира се, го помня и… ау, дупето ме боли като за световно — ходихме да пояздим, моят кон се изправи на задните си крака и тогава…

Какво тогава?

— Будна си вече.

Гласът ме стряска и аз си поемам дълбоко дъх, когато виждам надвесената над мен фигура. Лицето се приближава. Спайк.

По-точно двама като Спайк.

Гледам го объркана и се опитвам да фокусирам. В първия момент пред очите ми не е гадното лъжливо и егоистично прасе, което се прави на журналист, а умножено по две гадно лъжливо и егоистично прасе. Свивам очи, за да го накарам да се превърне в едно.

— Колко е часът? — питам немощно аз.

Той поглежда часовника си.

— Почти четири сутринта.

Опитвам се да се изправя, но той ме спира с мокра кърпа.

— Недей, трябва да лежиш неподвижно.

— К’во? — изпъшквам аз и едва сега усещам, че главата ми ще се спука. Отпускам се на възглавницата.

— Ударила си си зле главата, но не се притеснявай, всичко ще се оправи — утешава ме той и притиска студената кърпа към челото ми.

Внимателно докосвам чело.

— Оу — хленча аз, когато пръстите ми докосват цицина с размерите на яйце. — Какво се е случило?

— Не знам точно. Тръгнах да те търся — след телефонния разговор — обяснява гузно той. — Когато те намерих, ти беше в безсъзнание.

— Къде ме намери? — шепна аз и все още ми се иска да си обясня какво точно става.

— Близо до конюшните.

— Аха…

Започва да ми се вие свят. Сигурно съм си ударила главата в нещо и съм припаднала, но съм успяла да остана на седлото, докато Светкавица се прибере в конюшнята… Може да съм се прибрала до конюшните и да не помня, защото съм паднала, когато съм слизала от гърба на коня, и съм си ударила главата в пода и така съм си загубила паметта… Може пък…

— Натъкнах се на някакви хлапетии, когато те търсех. — Спайк прекъсва обърканите ми мисли. — Казаха, че сте пушили заедно трева.

— Да, вярно.

Не че тревата може да обясни амнезията ми.

— И си изпила две чаши шампанско.

Изпих ги, наистина.

— Едната беше твоята — обяснявам немощно аз.

Спайк въздиша и се почесва притеснен по наболата брада. Забелязвам, че си е свалил сакото и вратовръзката, разкопчал е яката и е навил ръкавите си. Отдолу се показват две яки космати ръце, едната, от които се пъхва под яката на ризата. Очевидно е много гузен заради цялата работа. Или е това, или е завъдил бълхи.

— Слушай, много се извинявам — започва притеснено той. — Чувствам се виновен — затова предложих да остана при теб, за да съм сигурен, че си добре. Някой трябваше да остане с теб. Ти беше в безсъзнание.

— Благодаря — отвръщам аз. Господи, колко неловко се е получило. Точно Спайк ли трябваше да ме открие? И това ако не е лош късмет. Сигурно страшно се кефи и злорадства. — Вече съм добре, можеш да се прибереш — добавям аз и дръпвам завивките, за да покажа, че разговорът ни е приключил. Едва сега усещам, че нямам пижама. По-точно казано, гола съм.

Чисто гола.

Ужасена и засрамена, аз рязко вдигам пухеното юрганче, след което го дръпвам чак до брадичката. Дори не искам да знам кой ми е свалил дрехите.

— Ще те помоля да затвориш вратата на излизане — настоявам аз.

Спайк ме поглежда така, сякаш се кани да каже нещо, но след това си грабва сакото и вратовръзката и стисва бравата. Отваря я и изсъсква:

— Мама му стара.

След това я хлопва отново. Подскачам.

Обръща се към мен поруменял, стиснал зъби.

— Виж, няма смисъл да си мълча повече, има нещо, което исках да ти кажа, но все не намирах подходящото време, така че ще ти го кажа сега. — Отново пристъпва към мен.

Стягам се, готова да изслушам един гневен порой, и мислено събирам всички муниции, с които разполагам.

— Луд съм по теб.

Преставам да подръпвам завивката и го зяпвам напълно слисана и объркана. Той е застанал почти мирно, отпуснал ръце отстрани, цялото му тяло е сковано.

— Това поредната ти шегичка ли е? — заеквам аз.

— Нищо подобно — уверява ме бързо той. — Напълно сериозен съм. — Дръпва един стол, обръща го, сяда и стисва облегалката. Поглежда ме в очакване да види реакцията ми.

Като казах, че съм останала без думи, говорех напълно сериозно. Зяпам го и ми се струва, че нещо съм се объркала. Този пак ли се бъзика с мен? Че ние двамата не можем да се понасяме.

Само че той нито ми се усмихва, нито намига, нито прави някоя от обичайните простотии, които обикновено ми пробутва, което означава…

Божичко! Той наистина говори сериозно.

— Не мога да спра да мисля за теб, Емили — обяснява той много по-бързо от обикновено. В бързината думите му почти се сливат. — Знам, че ще се изненадаш, но исках да ти кажа, че за мен си невероятна жена…

Може ли някой да ми каже дали съм в съзнание и дали не съм попаднала в някой кошмар. Цялата тази работа е просто невъзможна. Не мога да повярвам.

— Невероятно!

Наистина е невероятно.

Господи!

Боже Господи! Всевишни, това не може да бъде!

През всичкото време си мислех, че Спайк ме мрази, а той си бил падал по мен.

Започвам да се изчервявам. Въпреки че го мразя, усещам нещо като удоволствие. Дори съм поласкана. Че кой няма да е поласкан, ако го обсипят с комплименти? Дори да са изречени от лъжец, от гадняр, чието умение е да съсипва любовта, от побойник, който посяга на старци.

— Знаеш, че не си паднах по теб от пръв поглед…

Чакай малко, този какво каза?

— Нищо подобно. Обикновено си падам по блондинки. Направо губя ума и дума, когато видя руса глава и яркочервено червило. — Той се усмихва смутен. — А ти беше различна.

Моля? Удоволствието ми прави бърз обратен завой.

— Ако трябва да съм напълно откровен, мислех те за скучна… — Той се изсмива мрачно.

Не мога да повярвам. Най-точната дума е слисана.

— Само че през последните няколко дни, след като те опознах като човек, въпреки че се опитах да си наложа да не те харесвам, наистина опитах, просто не успях. Наистина съм луд по теб, Емили. Дори успях да преглътна факта, че си американка… — Той очевидно набра инерция, защото започва да се хихика и си мисли, че пуска шегички.

Само че на мен не ми е до смях. Бясна съм.

— Открай време се бях зарекъл, че няма да излизам с американка, защото съм луд по французойките…

Бясна е меко казано.

— Само че ти си различна…

Бясна на квадрат. Естествено, че съм различна, скапан кретен такъв, искам да изкрещя.

— Та исках да знаеш какво изпитвам и се питах дали… надявах се да изпитваш и ти същото. Към мен. Можем да вечеряме заедно довечера, стига да нямаш други планове.

Най-сетне млъква, очевидно доволен от монолога, и ме поглежда очаквателно. Опитвам се да овладея гнева си.

Той каза „надявах се“, но нямаше никакво съмнение, че ще получи положителен отговор. Сигурно се е надявал да му се хвърля в ръцете, обзета от неземна радост. Как само ми се иска да му цапна един.

Вместо това скръствам ръце и го поглеждам студено.

— Ами Еманюел?

Не само че е лъжец, че съсипва връзките на хората, ами си позволява да бие старци. Господи, ще му дам аз да се разбере.

— Не ти ли казах? Снощи скъсахме — отвръща той доволно, сякаш за да ми даде кураж.

Усещам някакво подобие на злорадство, но бързо го отблъсквам.

— Така и не се получи между нас. Карахме се непрекъснато. Онзи ден беше права, когато каза, че трябва да излизам с някое нормално момиче.