Той има намерение да ме прелъсти.

И ето че всички наситени със секс старинни романи, които съм прочела, ме карат да се замисля какво следва. Довел ме е тук, за да се изтъркаляме в сеното. Решил е да се отдаде на страстта си. Иска му се да прави лудешка любов с мен, докато звездите надничат през пролуките на стария дървен покрив, а топлото му тяло се притиска в моето…

Не трябва ли да се чувствам обидена, че той си въобразява, че може да ме тръшне още на първата ни среща? Може и да трябва, но се чувствам великолепно. Да не говорим колко съм развълнувана.

Да не вземете да си помислите, че съм някоя невинна девственица. Не обръщайте внимание на онова, което си въобразява мама. В интерес на истината, не мога да си представя нещо друго, което бих направила с по-голям кеф от това, да се изтъркалям в сеното с господин Дарси.

А и от доста време не съм правила секс, напомням си аз и го оглеждам похотливо.

Той ме води навътре. Само че това не е плевня, ами конюшня. Започва да ме обзема колебание. След секунда ме лъхва смрад, която прилича подозрително на…

Конски фъшкии.

Настроението ми се срива. Естествено. Нали това е господин Дарси. Той е джентълмен. Никога не би се оставил на повика на плътта.

По дяволите! Да го вземат дяволите. И мътните да го вземат.

— Запознайте се с Гръм — заявява господин Дарси и отваря една от вратите, за да ми покаже огромен черен кон, който в момента, в който ни вижда, решава да вдигне опашка и да изтропа огромна купчинка на пода.

Докато гледам димящата купчинка, сексуалните ми фантазии за търкаляне в сеното се стопяват. Виж ти!

— Ъъъ… здрасти — обаждам се немощно аз и бързо отстъпвам назад, преди обувките ми да се оклепат в изпражнения. — Иха — подвиквам аз и бързо се стягам. Да не би да прекалих с комбинацията от шампанско и марихуана.

— Не се притеснявайте, Емили, няма причина да се страхувате — продължава господин Дарси, решил, че викам от страх. — Конят не е ваш.

Очевидно е разбрал погрешно реакцията ми, мисля си аз. А и как иначе да я разбере. Не помня някоя от дамите в „Гордост и предразсъдъци“ някога да се е напивала или надрусвала. Да не говорим, че непрекъснато обикаляха по партита.

Чакай малко. Я върни назад.

Твоят кон ли каза?

Обръщам се, за да кажа нещо, но господин Дарси вече пристъпва към съседната врата, отваря я и пред мен лъсва най-красивият расов кон, който някога съм виждала.

Чисто бял е, мускулестите му крака пристъпват нервно. Аз съм свикнала с конете в Сентрал Парк — старите кротки душици, които покорно теглят каретите с туристи и позират за снимки. Само че това е различна порода. Тялото му потръпва от натрупаната енергия, също като кон за надбягвания, преди да чуе гърмежа за старт. Щом ни чува, ушите му се дръпват назад.

Неочаквано забива копито в земята и звукът отеква като изстрел. Трепвам. Господи, какви са тези нерви? Трябва да си много смела, ако искаш да го яхнеш, казвам си аз и едва сега забелязвам, че е украсен с лъскава юзда, а седлото, което е сложено, е лъснато.

— Вие ще яздите Светкавица — заявява господин Дарси, сякаш прочел мислите ми.

Аз? Да яздя някаква си Светкавица ли?

Думите се редят пред погледа ми като балончета с репликите на герои от анимационен филм, но нещо ми е трудно да схвана. Не е възможно да предлага онова, което току-що предложи. Та аз съм облечена в бална рокля и съм с високи токчета. Поглеждам от господин Дарси към коня и обратно.

А, ясно. Той просто се бъзика. Ха, ха. Много смешно.

— Да, ясно, всичко е ясно — ухилвам се аз, готова да продължа с шегата. Само че той остава сериозен и чак тогава се усещам. Господин Дарси не се шегува, нали не си забравила?

Той поема юздата на Светкавица, извежда животното, а аз забелязвам как ребрата му се надигат и спадат, как дебелата бяла опашка замахва и ме обзема раздразнение. Не мога да повярвам, че не ме е попитал дали искам да яздя! Какво става, нямам ли право на мнение? Ще замръзна в тази рокля.

— Тъй като никога не съм ходил в Америка, не знам какви са обичаите и традициите ви в подобни случаи — заявява сериозно той. — Въпреки това си позволих да уредя малка езда само за нас двамата.

Господин Дарси спира пред мен в бяла риза и тесни бричове, стиснал юздите на красивия расов кон. През очите ми изниква неканен образ. Тази работа е толкова романтична, че ми се завива свят.

Обикновено се купуват билети за кино и кутия пуканки, и то в случаите, когато имам късмет, но това… Имам чувството, че е някаква фантазия. Все едно съм влязла в един от романите, които продаваме в книжарницата на Макензи. Не е възможно подобно нещо да ми се случи на мен, Емили Олбрайт от Ню Йорк. Единственото, на което се качвам напоследък, е метрото, за да отида на работа, за кон и дума не може да става.

— Да разбирам ли, че одобрявате?

— Ами, да… разбира се — заеквам аз и пропъждам раздразнението, което се опитва да надигне глава. Стига, Емили, не можеш да му се сърдиш.

— Радвам се — отвръща господин Дарси доволно и ми прави впечатление, че нито за миг не се е съмнявал в отговора ми.

До този момент той се държи безобразно самоуверено, казвам си аз, докато го наблюдавам как повежда Гръм за юздите и изкарва и двата коня навън.

Нали тъкмо това го прави толкова привлекателен, казвам си аз накрая. От един чувствителен, съвременен мъж, който взема решения заедно с мен за новите щори в кухнята и пита за мнението ми, а след това се опитва да си спомни чий ред е да зареди съдомиялната, едва ли ще излезе по-приемливо гадже. Да не говорим, че подобни проблеми съвсем не могат да удовлетворят сексуалните ми фантазии. Нали?

Тръпна в очакване, докато го следвам навън.

— Как успя да го уредиш? — питам аз и се загръщам в сакото му.

— Един джентълмен никога не издава тайните си — той се усмихва загадъчно.

А пък аз се примирявах с разни пицарии, гледах тъпи чуждестранни филми и търпях разни полупияни нещастници да ми пускат ръце още на първата среща.

— Мислех да пояздим до замъка Шам.

Сърцето ми се свива. Днес сутринта четох за въпросния замък Шам в един от пътеводителите.

— Страхотно — ахвам аз и се опитвам да овладея ентусиазма си, но така и не успявам. Какво пък толкова? Ще пояздя. Ще бъда с господин Дарси. Ще посетим един замък. О, я стига!

Тръпнеща от нетърпение, наблюдавам как господин Дарси връзва Гръм за някаква порта. Обръща се към мен.

— Предполагам, че сте яздили и преди.

— И още как — отвръщам възторжено аз.

— Чудесно. В такъв случай, какво чакаме?

Двайсет и пета глава

Това „и още как“ беше малко пресилено.

Когато бях по-млада, ходех на уроци, но в седми клас се отказах, когато тръпката ми към понито Скокльо се пренесе на Брус. Което означаваше, че…

Леле, била съм само на четиринайсет.

Започва да ме обзема съмнение, но аз бързо го пращам по дяволите. Не е било чак толкова отдавна. Добре де, минали са петнайсет години, знам, че това е кажи-речи половината ми живот, но времето лети и когато остарееш, вече не можеш да смяташ по този начин. Както и да е, сигурна съм, че и тук е както при карането на колело. Всичко ще се върне в мига, в който се настаня на седлото.

— Да ви помогна ли да се качите? — господин Дарси и любезно протяга ръка.

— Благодаря, няма нужда. Мога и сама — отвръщам аз и се усмихвам самоуверено.

Очевидно не е свикнал със съвременните жени, които се справят с всичко сами, мисля си аз и се чувствам уверена и самостоятелна, когато се обръщам към Светкавица. Само че щом се приближавам, животното ми се струва много по-едро, отколкото преди. Кой знае защо, стремената са значително по-къси, отколкото си спомням. Плъзвам поглед нагоре. Трябва да се разпънеш като ластик, за да се качиш там горе, нали? Започва да ме обзема съмнение, но бързо го прогонвам. Нали ходя на йога. Няма проблем.

Опъвам рамене, поемам си дълбоко дъх, вдигам роклята и с едно плавно движение пъхвам обувката на висок ток в стремето.

— Ъъъъхххх.

Пъшкам шумно, докато се набера до седлото и преметна крак от другата страна. Само че нито за миг не предположих, че тревата, която дръпнах одеве, ще окаже пагубно влияние върху равновесието ми. Единият ми крак е във въздуха, когато другият се изсулва от стремето и глезенът ми се усуква. Остра болка прорязва крака ми и за момент увисвам, но поне успявам да стисна гривата на Светкавица с вирнато във въздуха дупе. Добре че успявам да се закрепя и на бърза ръка пъхвам и другия крак в стремето и съм готова. Видяхте ли? Лесна работа.

Доволно усмихната се обръщам към господин Дарси. Той е слисан. Залива ме гордост. Така си и мислех. Очевидно е силно впечатлен. Не, той просто няма думи.

— Да не би… ъъъ… жените в Америка да не яздят на една страна? — пита объркан той.

— А, не, яздим като западняците, като мъжете — отвръщам аз. Усмихвам се скромно и се нагласявам на седлото. В същия момент усещам, че няма нищо общо със седлата у дома. Странно, нещо не е наред, защото усещам студен полъх.

Свеждам поглед и забелязвам, че роклята ми се е вдигнала и се е набрала около бедрата ми. В същото време виждам, че господин Дарси е зяпнал недоумяващо голите ми крака.

Опа! Подръпвам подгъва.

— Готова съм — заявявам доволно аз и стягам юздите по начина, по който помня, че ме учеха. Виждате ли? Знам всичко. Такива неща не се забравят.

— Ъъъ… чудесно — заеква той.

Господи, ама какво му става? Нещо замаян ми се вижда. Да не би да е обърнал няколко чашки повече, отколкото му се полага?

Дори да е така, гледам, че се държи здраво на седлото. Той развързва Гръм и се качва на гърба му с лекотата на професионален ездач.

— Насам — посочва той, изцъква с език и забива токовете на ботушите си в хълбоците на коня. Животното поема напред.