Александра Потър - Без гордост и предразсъдъци

— Добър вечер — отвръща той и навежда елегантно глава. Вдига поглед и двамата не можем да откъснем очи един от друг, а на мен ми се струва, че целият свят се стопява в студената вечер.

— Да не би да ви преча?

Забелязвам, че гледа двете чаши шампанско.

— А, не… съвсем не — мрънкам аз и се чудя къде да ги сложа. Забелязвам малка масичка край една от колоните и бързо ги оставям. — Бях… жадна — обяснявам небрежно аз и се обръщам към него.

Работата е там, че се обърнах прекалено бързо и всичко около мен се завъртя. Боже! Припомням си как повърнах върху фолксвагена и ме обхваща ужас. Не, моля те, Господи, не ми причинявай това. Каквото друго искаш, само не и това. Подпирам се на балюстрадата и забелязвам, че господин Дарси тръгва към мен.

Всичко застива.

Мъжете в днешно време не крачат по този начин. Те се подмятат и влачат крака като Спайк, тъпчат си ръцете в джобовете, отпуснали рамене. При господин Дарси няма такова нещо. Наблюдавам го и той ме наблюдава, сякаш сме в някой забавен кадър. Гърдите му са изпъчени, брадичката — вирната и ако погледнете в речника значението на думата „неотразим“, ще разберете на мига, че не се отнася за Спайк.

Цялата потръпвам от удоволствие. Ако пък погледнете в речника какво означава „замаяна от любов“, веднага ще разберете, че става въпрос за мен.

Той наистина ме гледа напрегнато. За разлика от много други мъже, с които съм излизала, господин Дарси не прекрачва границата на приличието и ми оставя лично пространство.

— Търсих ви — обяснява напълно сериозно той.

— Наистина ли? — изписквам аз.

Добре, истина е, че съм много развълнувана, че го виждам отново, но ако ще говоря така, сякаш току-що съм се нагълтала с хелий от балон, няма да му направя впечатление нито на готика, нито на секси. А аз искам и двете. Прочиствам гърлото си.

— Наистина ли? — повтарям отново аз и си налагам да говоря с дълбок глас.

— Исках да ви кажа колко приятна ми беше компанията ви онази вечер.

— И на мен — кимам аз и усещам как се изчервявам. Господи, не може да бъде!

Чакам го да каже нещо, но той мълчи, а аз не знам какво да измисля, умът ми е напълно празен, също като празен флопидиск, затова продължавам да го зяпам и се питам колко ли време трябва да мине, преди да го направим?

Емили Олбрайт! Как можа да кажеш подобно нещо?

Засрамвам се. Господи, напълно бях забравила, едва сега се сещам как се оказах във фолксвагена. Винаги когато се надрусам, хормоните ми се разиграват и ставам невероятно палава.

— Как е балът?

Най-сетне той заговаря.

— Нали знаеш — отвръщам уклончиво аз и се опитвам да потисна похотливите си мисли.

— Танцувахте ли? — продължава той.

Мисля си за Бари и Спайк.

— Не знам дали може да се нарече танцуване — усмихвам се тъжно аз.

Само че господин Дарси не се усмихва, остава все така сериозен.

— Страхувах се, че заради закъснението си ще се наложи да ви открадна от друг.

Пред погледа ми е все още Спайк, лепнал „Блекбъри“-то на ухото си. Да ме открадне ли! Спайк не би забелязал дори някой да ме отвлечеше изпод носа му.

— Не се притеснявай. Цялата съм твоя — шегувам се аз.

Господин Дарси ми се струва стреснат.

— Наистина ли? — отвръща той и аз разбирам, че е приел думите ми буквално.

— Така се казва — бързам да обясня аз. — Нещо като шега е — опитвам се да обясня.

— Ясно — кима господин Дарси, въпреки че не съм сигурна дали наистина разбира, но вече не ми се мисли по този въпрос, защото очите му пробягват по тялото ми и сърцето ми започва да бие като лудо. Леле! Първо един ме пренебрегва напълно, а сега се радвам на пълното внимание на друг. А този просто не може да откъсне очи от мен. Невероятно ласкателно е. Просто не съм свикнала с такова отношение.

Но можеш лесно да свикнеш, Емили.

И двамата млъкваме. Тъй като нямам напитка, започвам да въртя кичури коса.

— Много мило — отвръщам след малко аз.

Мило ли? Мило ли казах току-що?

— Да, наистина — кима господин Дарси и продължава да ме гледа сериозно.

Разговорът ни отново замира и тъй като не знам какво да кажа, обръщам поглед към мастиленосинята тъмнина. Нова година е и в далечината забелязвам трепкащите светлинки на някоя коледна елха, в друга къща има парти. Потропвам с пръсти по масата. Господи, колко е тихо. Чувам как излиза собственият ми дъх.

Чудя се какво да кажа, нещо, което не е банално или съвременен майтап. Не мога да се шегувам с господин Дарси, както го правя със Спайк, защото острият ми език сигурно ще притесни някои хора, не че има значение. А и колкото повече си мисля, толкова повече ми се струва, че доброто чувство за хумор е доста преувеличено. На мен ми трябва истински мъж, не някой кретен, решавам аз и си представям как Спайк се прави на пияна кокошка на дансинга.

Потискам усмивката си, когато си спомням. Добре, признавам, че беше наистина смешно, но много ми се искаше да го натикам в миша дупка този глупендер, казвам си аз.

— Много обичам това време на годината, а ти? — изтърсвам най-сетне аз, за да не мълчим повече.

Леле, нямах представа, че толкова ще се зарадвам да чуя собствения си глас. В книгите подобни реплики винаги звучат толкова задълбочено и романтично, а героите се гледат в очите, без да говорят. В действителност подобни приказки са като излезли от устата на бенедиктински монах.

— Горе-долу е приятно — отвръща той. — Ако обичате глупостите и шумните празненства.

— А — отвръщам аз и не знам какво друго да кажа. — Да, малко е глупаво — съгласявам се аз и си представям Спайк с шала от пера. — Само че глупостите понякога са забавни.

Господин Дарси се намръщва така, сякаш подобно нещо никога не му е минавало през ума.

— А сега забавлявате ли се?

— Разбира се — отвръщам престорено весело аз.

Не мога да твърдя, че се забавлявам, но за това си има обяснение. Освен това ми е нервно. А и не съм дошла, за да се забавлявам, мисля си аз, поглеждам господин Дарси и усещам прилив на страст и феромони под строгото изражение. Мога да се закълна, че току-що го видях да наднича в деколтето ми.

Благодаря безмълвно на Стела, че ми е изпратила тази великолепна рокля. Поне веднъж да се почувствам сексапилна, вместо дебела и тромава.

— Искате ли да се наметнете със сакото ми? — предлага той.

Виждате ли! Освен че е страхотно сексапилен, той е истински кавалер. Няма да те зареже на дансинга като Спайк.

— Не, благодаря. Не ми е студено — усмихвам се аз и показвам гладките си рамене, които дори не са настръхнали под крема за тяло с бронзант, с който се намазах.

— Настоявам — отвръща той и ме загръща.

— Недей, честно… — опитвам се да протестирам аз, но е прекалено късно, защото черното му сако е на раменете ми. Усещам известно разочарование. Та то покрива лъскавите ми рамене и скрива сексапилните тънки презрамки.

— То ще защитава скромността ви — обяснява той. — Роклята ви е прекалено открита.

— Така ли? — учудвам се аз. — Добре, благодаря. Естествено! Това дори не ми беше минало през ума. Нали съм свикнала да живея в света на Джей Ло и Мадона, където деколтетата са до пъпа, така че моята рокля изобщо не е разголена. Но пък господин Дарси я приема по съвършено различен начин. Той е свикнал жените по негово време да са целите опаковани. Ако ще излизаме заедно, ще трябва да съм по-скромна. Жалко, защото си имам доста симпатични топове за лятото.

— Как ви харесва престоят в Бат? — пита той и пристъпва към мен.

Гърдите ми се стягат.

— Тук е невероятно красиво. Сградите, архитектурата, ами реката — изреждам нервно аз.

Като се замисля, мога да мина и без онези летни топове. Харесвам високите яки. Харесвам копчетата до под брадичката. Точно така. Направо обожавам всичко, което се закопчава до под брадичката. Дори сега ще вдигна яката, за да ми стигне под брадичката.

— А, да, река Ейвън. — Той кима и аз усещам топлия му дъх на бузата си.

На едно от копчетата пръстите отказват да ме слушат. Коленете ми май омекнаха.

— Имам изненада за вас.

— Така ли? — Сърцето ми трепва. Боже, как обичам изненадите. Каква ли е тази?

— Позволете на мен. — Той посяга към ръката ми.

Спомням си как преди няколко седмици архитектът, Джон, пусна вратата на ресторанта в лицето ми. След това се прибрах пеша в снега, задникът ми стана на ледена шушулка и си мечтаех да се запозная с мъж като господин Дарси.

Той ме поглежда, аз изпадам в истински унес, докато наблюдавам този стопроцентов мъж, и натискам „Изтриване“ на всички минали противни срещи, за да се махнат завинаги. Изтривам ги една по една.

— Много благодаря, господине — отвръщам аз с усмивка. Пъхвам ръка в неговата и за момент той ме поглежда и имам чувството, че тъмните му очи ме изпиват. След това устните му се разтягат в широка усмивка.

— Да вървим.

Господи, колко е властен.

Да, знам, че е напълно антифеминистко от моя страна, но ми се струва невероятно секси.

Имам чувството, че в сърцето ми са затворени десетки пеперуди, които пърхат и не спират, затова кимам щастливо.

И какво от това, на мен ми е кеф.