Отстъпвам една крачка и го наблюдавам като ученик. Същата работа както беше в „Слава“, мисля си аз и ми се иска също като госпожица Грант да имах пръчка, за да плющя по пода и да нареждам: „Славата излиза скъпо, а вие едва сега започвате да плащате.“ Господи, колко обичах този филм.

— Слушай, май му хванах цаката — радва се Спайк. Дръпва лъскавия розов гирлянд от поставения наблизо венец имел и го размахва във въздуха също като шал от пера. — Вече съм в празнично настроение — ухилва се той.

Наблюдавам го напълно слисана. Мислех, че ще се върже на шегата, но не съм и предполагала, че ще се върже чак толкова. Не само че се кълчи като надрусан Елвис, ами се е съсредоточил. Поти се обилно и така размахва ръце, че хората започват да го зяпат. Потискам кикота си. Колко е смешен! Така ще се научи да не се бъзика с другите хора.

Работата е там, че той няма представа, че шегата е за негова сметка, мисля си аз разочаровано.

— Много е лесно — задъхва се той.

В този момент минава сервитьор с поднос шампанско и Спайк спира, за да вземе две чаши.

— Много се ожаднява от танците. — Ухилва се и ми подава едната чаша. След това попива чело със салфетка. — Кажи, когато мога да те интервюирам.

— Нали няма да ми променяш думите? — питам наперено аз.

— Само ако ти разрешиш — смее се той и отпива глътка шампанско.

— Знам как обичаш да си играеш с истината — засичам го аз и си мисля за Ърни.

Дори да знае за какво става въпрос, той не реагира.

— Журналистите казват, че е въпрос на гледна точка — поправя ме той с усмивка.

— Колко удобно — отбелязвам аз. Усещам, че отново започвам да се дразня. Знам, че не трябва да му казвам нищо, знам, че обещах, но просто не се сдържам. Той е толкова самодоволен тип.

— Трябва да те заведа на обяд и там ще го направим.

— Като говорим за обеди, вчера обядвах с Ърни.

Много се извинявам, но се опитах.

Щом споменавам името му, той се вдървява. Целият пребледнява.

— Много приятен човек — продължавам аз.

— Нали знаеш какво казват за първите впечатления — отбелязва със сумтене той.

Повече не мога да се сдържам.

— Е, моите по отношение на теб бяха правилни — сопвам се аз и едва сдържам гнева си.

Спайк е шокиран.

— Това пък какво ще рече? — пита той.

Преди да успея да отговоря, нечий телефон започва да звъни шумно.

— По дяволите, моят е — ядосва се той. — Дръж… — Бутва чашата шампанско в ръката ми и започва трескаво да бърка в джобовете си, докато най-сетне открива телефона.

Поне ще изключи противния телефон. Поглежда екрана.

Поколебава се. Надявам се, няма намерение да отговори. В средата на спора сме. Но той се обажда.

— Да, здравей, Спайк е… Да… Спайк… Чуваш ли ме?

Мръщи се и клати глава.

— Господи, връзката е ужасна.

Стига толкова. Писна ми. Тръгвам си.

— Чакай. Стой тук — съска той, притиска „Блекбъри“-то към гърдите си и ми дава знак с ръка да чакам. — Няма да се бавя.

Колебая се. Сигурно е станало нещо. Някакъв проблем в работата. Сигурно става въпрос за важен материал. Изчаквам. Той отново притиска „Блекбъри“-то към ухото си.

— Не ми се сърди, захарче.

— Захарче ли? — ахвам аз.

Той ме поглежда извинително.

— Знам, знам… — продължава да се умилква той, след това покрива микрофона с ръка. — Еманюел е.

За частица от секундата сърцето ми се свива, но аз решавам, че е гняв. Не виждате ли? Направо не е за вярване! Той да не би да си въобразява, че ще стоя да го чакам и ще му държа напитката, докато реди сладки приказки на гаджето си?

Само че ти точно това правиш, Емили, застанала си като пълна глупачка и го чакаш да умилостиви приятелката си.

Ужас!

Бясна съм и на себе си, и на Спайк. Хвърлям му убийствен поглед, врътвам се и все още с чашите шампанско в ръка, се разкарвам от дансинга. Гневът ми бушува като гореща лава и рискувам всеки момент да избухна и да си го изкарам на някой безобиден, нищо неподозиращ човечец.

В края на дансинга има френски прозорци, които водят към просторен балкон, но там не пускат да се излиза. Отправям се към тях. Не са заключени. Освен това никой не гледа. Промъквам се навън.

Двайсет и трета глава

Спокойно, Емили, спокойно.

Балконът бе празен и с изключение на приглушената музика на квартета, която долиташе отвътре, бе тихо и много спокойно. Какво удоволствие след шума и хаоса в балната зала. Отдръпвам се в самия край и оставям двете чаши шампанско на балюстрадата, разпервам ръце и се облягам на студения камък, загледана в мрака.

Поемам си дълбоко дъх.

Спайк ме накара да побеснея. Бях права още от мига, в който го видях. Той наистина е първокласен кретен. Държал се е отвратително с Ърни и е дрънкал лъжи за него пред Мейв.

Ами как можа да натика чашата си в ръката ми, за да си говори по телефона и да ме зареже!

Въздишам и забелязвам как дъхът ми излиза на валма. Ужасно е студено и аз треперя цялата в тънката си рокля, но съм толкова ядосана, че не искам да се връщам вътре. В подобни моменти ми се иска да съм пушачка. Нали хората по филмите правят така, когато са вкиснати? Дръпват от цигарата и веднага започват да се чувстват по-добре.

Звънък смях прекъсва мислите ми и аз се обръщам към група двайсет и няколко годишни, които са се измъкнали навън. Сгушили са се в далечния край на балкона и се смеят. Най-интересното е, че един от тях пуши.

Гадното настроение и чашите шампанско, които изгълтах, са ми дали смелост, затова тръгвам към тях.

— Ъъъ, извинете…

Обръщат се към мен. Отблизо виждам, че са съвсем млади, може би дори под двайсет: три слаби високи момчета с пъстри вратовръзки и две момичета с шалове от пера, които Стела би описала като „натруфени“. Пият направо от бутилка „Мое“, а златното фолио на гърлото проблясва игриво на лунната светлина, докато си предават бутилката от ръка на ръка. Напомнят ми на мен самата от времето, когато бях в колежа.

— Здрасти — махам аз с ръка. — Исках да ви помоля за една цигара. — След това пробутвам лафа на всички непушачи. — Уж ги отказах, но…

— Ти американка ли си? — ломоти едното момче и се хили тъпашки. Те всичките са еднакви и ако не бяха вратовръзките, едва ли щях да успея да ги различа. Неговата е като зебра.

— А, да — кимам аз и за доказателство им отправям белозъба усмивка, която струваше на родителите ми двайсет хиляди долара.

— И искаш да си дръпнеш една цигарка? — хили се другият, чиято вратовръзка прилича на изрезка от националното знаме.

Изглежда подобна молба тук означава нещо съвсем различно, отколкото при нас в Щатите.

— Ами… — колебая се аз, но те избухват в истеричен смях, шляпат се по бедрата и не спират да се кикотят.

Чувствам се объркана. Леле, колко са шантави!

— Млъквай, Хенри — скарва им се едно от момичетата и го блъска по рамото. Поглежда ме и се усмихва. — Не му обръщай внимание, той е кръгъл идиот — доверява ми тя и дръпва от навитата на ръка цигара. Усещам някакъв мирис, който очевидно не е тютюн.

А това не е ръчно свита цигара, сещам се аз. Това е цигара с трева.

Леле, каква съм тъпачка! Не може да бъде. Свивам се вътрешно. Нищо чудно, че не спират да се кикотят. Те са друсани до един.

— Да бе, извинявай, не исках да те обидя — обажда се Хенри, отправя ми тъповата усмивка и отпива нова глътка от бутилката с шампанско.

— Искаш ли да си дръпнеш? — Момичето ми подава цигарата с трева.

Последния път, когато пуших трева, бях в колежа и си изповръщах червата върху новия фолксваген на Джони Роузънбаум (това беше достатъчно унизително, но като капак двамата правехме секс върху капака), така че най-разумното е да кажа „не“.

Въпреки това щеше да е забавно да се надрусам, нали?

— Добре, може — усмихвам се аз и поемам цигарата. Както вече казах, трябва да се поуспокоя.

Вие забелязали ли сте колко са красиви звездите? Блещукат, трепкат, също като милиони диаманти в огромна, ама много голяма възглавница от черно кадифе… един милион небесни годежни пръстени, пръснати чак до безкрайността… незнайно докъде… Леле, колко романтично…

Групичката се върна вътре и аз отново съм се подпряла на лакти на балюстрадата и зяпам небето. Не знам от колко време съм тук — десет минути, може би половин час, ама и на кого му пука? Сякаш времето е спряло, а аз съм в един огромен, топъл балон, който се носи нанякъде и дори не ми е студено. Мисля си единствено за небето, за необятното прекрасно черно небе. Кълна се, че не си спомням някога да съм го виждала толкова невероятно. Не мога да повярвам…

Освен това се нося високо като хвърчило.

Усмихвам се доволно, не че има за какво, и отпивам шампанско. Джойнтът направо ме изкефи. Не ми е лошо, нищо ми няма, просто тихичко се кефя — по-точно казано, надрусана съм, ама вие както искате го кажете. Дали не е време да се върна вътре при останалите? Ако се сблъскам със Спайк… ама на кого му пука за Спайк? Няма дори да говоря с него. Ще вирна нос и няма да му обръщам никакво внимание. Той нали така направи с мен! Не че съм дребнава. Нали ви казах, в момента ми е адски гот. Допивам чашата, посягам към втората и тръгвам към залата.

И се сблъсквам с господин Дарси.

— Мама му стара! — Все още стискам двете чаши, когато се натъквам на него и разливам шампанското.

Той ме поглежда стреснат.

— Емили?

— Леле, много съжалявам, ръцете ми бяха заети, не те видях и… — Не спирам да дрънкам. Я виж ти, господин Дарси е тук. На балкона е. Застанал е точно пред мен.

Леле-мале!

Както съм надрусана, минавам в повишена готовност за частица от секундата.

— Ъъъ… здравей — успявам да изграча аз и се опитвам да си възвърна самоувереността, въпреки че стомахът ми има чувството, че всеки момент ще му се наложи да направи салтомортале.