Всичко се случва толкова бързо, че не ми остава време да помисля. Както си стояхме и си приказвахме, така ръката ми стисна памучната му риза и попадна на якия мускул отдолу.

— Извинявай — мънкам аз, когато усещам стегнатата плът. Отдръпвам ужасена ръка и се опитвам да запазя равновесие. Колко неловко се получи. — Заради токчетата е — опитвам се да обясня аз.

— Внимавай с тях, струват ми се опасни — предупреждава ме той и ме поглежда хитро.

— Добре — заявявам студено аз, бясна на себе си.

Следва мълчание и като че ли за да стане още по-неудобно, квартетът започва да свири отново и хората се отправят към дансинга. Жените са от едната страна, а мъжете — от другата.

— Чудесно — възкликва госпожица Сотин, която до този момент ни наблюдаваше мълчаливо. Тя плясва ръце с момичешки ентусиазъм и се усмихва широко. — Това е оригиналният танц на „Риджънси“, популярен още по времето на Джейн Остин. Чудесна възможност дамите и господата да се опознаят. — Поглежда многозначително двама ни със Спайк.

— Колко забавно — прошепва Мейв и стиска здраво лакти, загледана с копнеж в дансинга.

— Това не е за нас, дамите без кавалери — отбелязва Роуз и дръпва от цигарата.

Мейв навежда глава над чашата шампанско.

Възмущението ми се надига. Сега щеше да танцува с Ърни, ако Спайк не я беше накарал да се отдръпне от човека, като й е наговорил разни простотии. Поглеждам го ледено. Успешно съсипа една потенциална връзка.

— Господин Дарси танцувал ли е? — пита Спайк и превключва на режим журналист.

Сърцето ми трепва. Щом споменава името му, аз тайно оглеждам залата. Дали ще дойде? По дяволите, толкова народ се е събрал, че не мога да го видя.

— С нежелание — отвръща компетентно госпожица Сотин. — Не му е било особено приятно, но е танцувал добре. Бил е един от най-добрите.

— Не като мен — смее се Спайк.

Отново насочвам вниманието си към него.

— Изобщо не е като теб — отвръщам бързо аз.

Прекалено бързо, защото дамите се споглеждат.

— Говориш така, сякаш го познаваш — подхвърля добродушно Спайк.

— Говоря за книгата — уточнявам притеснено аз. — Очевидно и дума не може да става за истинския живот.

По дяволите! Тази моя голяма уста.

Всички мълчим и аз усещам как дамите продължават да се споглеждат. Госпожица Сотин ме наблюдава със странно изражение, ала тъкмо когато разговорът се очертава да стане още по-неудобен, нисък мъж с шотландска пола ни прекъсва.

— Хм, извинете… Мога ли да ви поканя на танц? — пита ме той. Потен е и много поруменял. Попива челото си с кърпичка и се усмихва с надежда. Зъбите му са ужасни.

— Нали ви казах, че съм невидима — мърмори Роуз наведена над чашата шампанско.

Колебая се. Заклещена съм между скала и каменна стена. По-трудно ще ми бъде, ако остана тук да отговарям на въпросите на Спайк — каменната стена — за господин Дарси. Скалата е господинът с поличката. Поглеждам Спайк. Надушвам, че е в журналистическо настроение, готов да задава въпроси.

Залагам на скалата.

— С удоволствие — усмихвам се аз и се обръщам към него. — Водете ме на дансинга.

Двайсет и втора глава

Бари, партньорът ми, се оказва маркетинг мениджър на огромна фармацевтична фирма от Абърдийн и през следващите двайсет минути ме разхожда по дансинга и ми разказва за новото хапче, което помагало на лошото храносмилане. Задавам му умни въпроси, усмихвам се на подходящите места, ахкам и охкам. От многото мъже, с които съм излизала, съм научила, че щом започна да ахкам и охкам, те зациклят и не се сещат да спрат да дрънкат за работата си.

Най-голямото ми желание в момента е да го попитам какво е новото хапче против досада, защото всеки момент ще почина от досада.

— А най-забележителното качество на хапчето е начинът, по който се отразява на отделянето на киселини. Неутрализира жлъчката по нечуван досега начин — обяснява със светнали очи той.

— Ами! — Насилвам се да се усмихна, въпреки че вече не го слушам. Мислите ми са насочени към господин Дарси. Бари продължава монолога за новите тенденции в кремовете против гъбички, а аз се оглеждам с надеждата да зърна висок, красив, мургав мъж и не спирам да се питам кога ще се появи.

Всъщност въпросът е не кога, а дали. Убедена съм, че ще го видя отново. Все пак той не е някой прошляк, с когото съм се запознала в бара; говорим за господин Дарси.

— Позволете да ви прекъсна.

Сърцето ми трепва. Дали… Извръщам се доволно. В следващия момент ме притиска разочарование.

Спайк.

— Всъщност двамата с красавицата обсъждахме нещо много важно… — започва Бари.

По принцип бих го подкрепила. Все пак последното, което искам, е да танцувам със Спайк. Само че това не е точно така. Може и да мразя Спайк, но няма да изтърпя приказките на Бари за мазилата против гъбички. Чувствам се като удавник, забелязал спасителна лодка.

— Тъкмо приключихме — прекъсвам го бързо аз и се дръпвам от него.

— И аз така си помислих — усмихва се Спайк.

Поглеждам го смръщена. Какво като ме е спасил? Аз продължавам да не го харесвам.

Бари не се отделя от мен, стои по средата на дансинга, защото не знае какво точно е станало. Започвам да се чувствам виновна. Каква съм гаднярка. Как можах да го зарежа?

— Имам безплатни мостри в колата — обажда се той.

Като се замисля, май не съм гаднярка.

— Наистина ли? Може би ще ги погледна по-късно — усмихвам се аз и без повече колебание стисвам рамото на Спайк. Понякога в живота е най-добре да поставиш себе си на първо място.

Започваме да танцуваме. Това нашето не може да се нарече точно танцуване, по-скоро се прегръщаме и се въртим из залата. Аз съм от онези непохватни танцьори, на които им трябват разговори, вицове и остроумни забележки за партито, иначе се чувстват неловко и забелязвам, че гърдите ми се притискат в гърдите на партньора, а единственото, което ни дели, е тънкият сатен и памучната риза.

— Мислех, че не обичаш да танцуваш — заяждам се аз, защото нищо друго не ми идва на ум.

— Не обичам — съгласява се той и за да докаже твърдението си, ме настъпва.

— Ау! — писвам аз.

— Мама му стара, извинявай — сумти той. — Добре ли си?

Навеждам се, за да разтрия ранения си пръст, и вдигам поглед към него.

— Нарочно ли го направи?

— Нарочно ли? — пита удивен той. — Защо ми е да те настъпвам нарочно?

— За да се посмееш за моя сметка — обвинявам го аз и продължавам да си разтривам пръста, въпреки че не ме боли чак толкова.

— Ако искаш ми вярвай, но няма нищо смешно, когато си с два леви крака — отвръща той и протяга ръка.

Не обръщам никакво внимание на ръката му, изправям се и той ме прегръща през кръста. Продължаваме да танцуваме. Този път се старая краката ми да са далече от неговите. И двамата мълчим. Нарочно оглеждам хората в залата, за да не срещна очите му. Останалите двойки бъбрят и се смеят, а ние мълчим и се чувстваме неловко. Въпреки това няма аз да съм тази, която ще наруши мълчанието. Защо да го правя? И без това нямам желание да си приказвам с него.

— Представи си следната сцена. Аз съм на осемнайсет. В един нощен клуб съм. Два след полунощ е…

Спайк няма проблеми като моите. Изглежда не забелязва каменното ми изражение, когато започва разказа си.

— Нали знаеш какво означава това? Последните блусове. — Свежда тъжно очи към мен и клати глава. — Никой никога не искаше да танцува блус с мен.

Опитвам се да си го представя на осемнайсет, лицето му, покрито с акне, русият перчем, надвиснал над очите и откривам, че не е никак трудно.

— Ужасен танцьор съм — продължава той. — Нямам чувство за ритъм, нито знам стъпките, дори веднъж ме сравниха с бременна патица.

Усмихва се глупаво, но аз нямам желание да се смея. Пред очите ми е непрекъснато образът на Ърни в онова заведение, очите му, пълни със сълзи, докато говори за Айрис. Ако Спайк си въобразява, че може да ме омотае с няколко смешни лафа, просто не е познал.

— Обзалагам се, че татко ти е по-добър танцьор от мен.

— Това просто не може да бъде — отвръщам саркастично аз, защото не се стърпявам, когато си припомням как танцуваше жига на сватбата на братовчедка ми. — Баща ми мисли, че хип-хоп е името на детска книжка.

— А не е ли? — пита невинно той.

Забавен е, но аз няма да му го призная.

— Не, разбира се, книжката е „Хоп и хипопотам“ — сопвам се аз.

Спайк се ухилва хитро и аз разбирам, че това е изчанченото му чувство за хумор, което се опитва да приложи върху мен. Този тип ме дразни.

Имам идея.

— В такъв случай защо да не ти преподам първия урок по танци? — предлагам весело аз.

След като иска да си прави майтапи с мен, защо да не си направя и аз с него?

Усмивката му се стопява и той ме поглежда с нескрито съмнение.

— Какво? Тук ли? Сега? Ти сериозно ли говориш?

— Напълно — кимам аз. — Аз съм много добра учителка. Учих танци през първата година в колежа. Модерни, класически, балет.

— Впечатлен съм — отвръща той.

И аз, казвам си аз. Целият ми опит в танците идва от филма „Слава“, който гледах като дете, но това няма да ме спре да се позабавлявам за негова сметка. Крайно време е да му го върна.

— Първо трябва да поразкършиш бедрата…

— Ъъъ… — Доста неуверено той започва да криви едното коляно, след това другото.

— Не е достатъчно, още — нареждам аз. Господи, не е истина каква злобарка мога да бъда.

— Така ли? — Свил вежди, докато се опитва да се съсредоточи, Спайк върти бедра.

— Точно така — кимам сериозно аз. — Само че трябва да извадиш ръце от джобовете си.

— А, добре… — Той вади послушно ръцете си и ги държи отстрани, сякаш са за украшение, и не знае къде да ги сложи, след което върти бедра още по-бързо.

Ха, ха, ха, прилича на съвършен кретен, мисля си аз и знам, че ми е страшен кеф.