В този момент всичко ми става ясно. Тъгата, която забелязах у Мейв още от самото начало, усещането, че скърби за нещо, е било заради дъщеря й, не заради нея.

— Дадох я. Звучи толкова лесно, а всъщност не е — обяснява Мейв. Преглъща с усилие и ме поглежда с блеснали очи. — Това бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Сърцето ми бе разбито.

Стискам ръката й, за да й вдъхна кураж. Иска ми се да й задам купища въпроси, но ми се струва, че Мейв е пазила тази тайна толкова дълго, че сега единственото й желание е да я сподели. Затова слушам, докато тя говори.

— Казваше се Шеймъс. Запознахме се на един панаир. Имаше дълга черна коса. Сини очи. Изрязани скули. И най-красивите ръце с дълги фини пръсти; гладка светла кожа. Не бях виждала такива ръце. Ръцете на мъжете са винаги груби, с мазоли, набити с мръсотия от работата на полето.

Без да я карам, тя започва да ми разказва историята си, зареяла поглед някъде напред.

— Беше художник. Рисуваше пейзажи. Малкият апартамент, който бе наел, бе пълен с огромни мрачни платна… — Гласът й затихва и аз разбирам, че тя се е пренесла при него в апартамента му и е завладяна от старите чувства. — Не познавах друг като него. Нашето семейство се изхранваше от фермата. Нямах представа какво е хипи. Не знаех нищо. Била съм толкова наивна.

Тя поклаща глава, сякаш не може да повярва.

— Той ми каза, че ме обича, и аз му повярвах. Всички ме предупреждаваха да не му вярвам, но аз не ги послушах. Какво знаеха те? Бях млада, упорита и нищо не можеше да ме сломи. Освен това бях влюбена.

Като я знам каква е сега, просто не можех да си представя силната, жизнена и самоуверена Мейв.

— След това забременях. И изведнъж се оказа, че той вече не ме обича — обясни простичко тя.

Мълча известно време, след това не се стърпявам и питам:

— Какво стана с него?

— Не знам — свива рамене тя. — Тръгна си от града. Избяга. А пък аз останах. Бях на осемнайсет, неомъжена и бременна. Вече имаше нещо, което можеше да ме сломи.

Тя се усмихва тъжно.

— Свещеникът ми каза, че съм посрамила цялото си семейство. Брат ми ме изхвърли. Нямаше къде да живея. Нямах работа. Не можех да издържам бебе.

Опитвам се да си се представя на нейно място, но не мога. Родителите ми никога не биха ме изхвърлили заради подобно нещо. Времената са други. Да си неомъжена и бременна не е кой знае какво. Това в наши дни е напълно естествено. Колко е тъжно като си помислиш, че нещо, което никой не би забелязал днес, така е объркало живота й. Горката Мейв. Господи, сигурно е била уплашена и съвсем сама. Нищо чудно, че самочувствието й се е стопило.

— Нямах избор — продължава тя и избърсва сълзата, която бавно се стича по бузата й. Стискам ръката й. — Само че това е лъжа, нали? — Тя подсмърква, този път ядосана. — Имала съм избор. Трябваше да откажа. Можех да избягам с нея. Можех да си намеря къде да живея, да работя. Постъпих като страхливка.

— Не е вярно — провиквам се възмутено аз. — Нещата са били коренно различни едно време. Не можеш да се виниш.

— Защо да не мога?

— Защото не бива да се самонаказваш. Направила си най-доброто за детето.

— Наистина ли съм направила най-доброто? — пита тя и аз забелязвам чувството на вина, което я е измъчвало години наред. — Тя имаше единствено мен. Баща й я бе изоставил, а след това и аз. — Устната й потреперва и тя я прехапва. — Толкова се срамувам от постъпката си. Не заслужавам никога повече да съм щастлива. Направих нещо ужасно, Емили. Заслужавам да бъда наказана. Тя сигурно ме мрази и аз не мога да я виня.

— Не знаеш със сигурност — споря аз.

Мейв подсмърча шумно, очите й все още са впити в децата със снежния човек.

— Някога мислила ли си да я потърсиш? — питам тихо аз.

Тя мълчи.

— Веднъж се опитах — отвръща тихо тя. — По онова време щеше да е на осемнайсет, но… — Отново млъква и поклаща глава, сякаш й е трудно да говори. — Сънувам я. Представям си я, опитвам се да измисля как изглежда. Питам се какво ли е да имаш дъщеря, да си нечия майка. — Обръща се към мен и светлосините й очи търсят моите. — Вие с майка ти сте щастливки. Имате се една друга.

Замислям се за мама. Никога не сме имали традиционната връзка между майка и дъщеря, а сега, докато слушам Мейв, се чувствам излъгана. Естествено, погледнете Мейв. Тя е готова на всичко, за да поговори поне веднъж с дъщеря си, докато моята майка дори не идва да ме види, веднъж не се е сетила да ми се обади по телефона.

Ти да не би да си безгрешна, Емили? Кога за последен път се сети да я попиташ как е и какво прави? Интересът ти угасваше в мига, в който чуеше дежурното „добре“.

— Трябва да ти призная, че ние двете с мама не сме близки — доверявам аз. — Не си говорим много.

— Така ли? — пита Мейв. — Защо?

Замислям се над въпроса й. Същия този въпрос съм си го задавала стотици пъти през годините, без да намеря отговор.

— Честно казано, не знам — свивам рамене аз. — Когато бях по-млада, се въртях повече около нея, беше ми забавно, но сега, с годините… — Млъквам. — Тя винаги е била прекалено ангажирана с кариерата си, с благотворителната работа, с пътуванията, с баща ми, с брат ми и затова не ми се искаше да я притеснявам с глупостите, които ми се случваха в училище, или неприятностите, които имах с гаджетата си. Затова споделях с приятелките си. Все още е така.

— На нея сигурно й се е искало да споделяш с нея. Нямало е да каже, че са глупости. Щом е било важно за теб, било е важно и за нея.

Усмихвам се.

— Ти просто не познаваш мама.

— А ти, Емили, сигурна ли си, че я познаваш?

Колебая се.

— Някога питала ли си я? Опитвала ли си се да поговориш с нея? Споделяла ли си нещо с нея? Доверявала ли си й се? — продължава Мейв. — Да знаеш, Емили, много ще се изненадаш. Може би нея я боли не по-малко от теб.

— Мен не ме боли — бързам да отвърна аз.

— Наистина ли? — прошепва Мейв. — Научила съм се, че хората невинаги споделят онова, което чувстват, защото предполагат това или онова, без да знаят истината. Друг път хората така добре прикриват чувствата си и се преструват толкова умело, че успяват да убедят и самите себе си.

Докато слушам Мейв, нямам представа дали говори за мен, за мама или за себе си. Май става въпрос и за трите. Сигурно е права. Досега все си казвах, че взаимоотношенията ми с нашите, най-вече с мама, са такива, каквито са, но то е, защото съм успяла да се убедя. Ако съм честна със себе си, много бих искала да поговоря с нея така, както в момента си говоря с Мейв. Много ми се иска да съм имала с нея такава близка връзка. Едва сега разбирам, че почти не познавам мама. А и тя почти не ме познава. Говорим си по телефона, пишем си имейли, но разговорите се въртят около книги и напомняне за рождения ден на татко. Никога не си говорим за важни неща, никога — за нас самите.

— Да ти кажа, Емили, майка ти има късмет с дъщеря като теб — уверява ме Мейв и аз забелязвам, че ме наблюдава, а по лицето й се е изписала искрена загриженост.

— Сигурна съм, че дъщеря ти щеше да се гордее с теб, ако те познаваше — отвръщам тихо аз.

— Мислиш ли? — пита тя, сякаш се страхува да се надява.

— Разбира се — отвръщам аз без всякакво колебание.

Тя стиска силно ръката ми и аз се усмихвам.

— Става късно. Трябва да се връщаме.

— Добре — кима тя и се загръща в палтото си. Поглежда за последен път към децата със снежния човек и за пръв път забелязвам по лицето й да трепка истинска усмивка. След това я хващам под ръка и двете тръгваме по калдъръмената улица.

Деветнайсета глава

Влизам в стаята си, тръшвам се на леглото и вадя смачканата програма. Все още съм развълнувана от разговора с Мейв и новините за тайното осиновяване, но проблемът е, че до бала остават няколко часа. Насилвам се да насоча мислите си към предстоящите събития.

В цената на екскурзията са включени билети за благотворителен бал. Наречен е „Новогодишна екстраваганца“. Ще се състои довечера в известната градска бална зала, където е ходела Джейн Остин като млада и откъдето е почерпила вдъхновение за романите си.

… затова облечете най-красивите си дрехи и се насладете на бала в „Риджънси“, представете си, че сте една от героините в романите на Джейн Остин.

Обзема ме нетърпение, когато се сещам за господин Дарси. Питам се дали ще се появи тази вечер на бала? Може да изникне, както изникна пред прозореца ми. Все едно че участвахме в сцена от „Ромео и Жулиета“. Завладява ме топло чувство и се питам къде ли е в момента, какво прави, кога ще го видя отново. Защо не ме потърси?

Естествено, че няма да ме потърси. Аз как да го открия? Не мога да му пратя есемес, нито имейл, казвам си аз. Оказва се, че досега съм приемала за даденост всички удобства на съвременната техника. И флиртаджийските есемеси, и смешните имейли, и часовете, през които съм се търкаляла в леглото и съм се кискала по телефона…

Нищо, нали има писма, а те са значително по-лични и романтични, опитвам се да се окуража аз. Като се замисля обаче, не си спомням кога за последен път съм писала писмо, като изключим онова до банковия ми мениджър, а в него, съвсем честно ви казвам, нямаше нищо романтично. Въпреки това мисълта да напиша едно хубаво писмо ме кара да се стегна. Човек може да си купи чудесна хартия, специално за писма, мога да използвам истинска писалка, може дори да си купя восъчен печат с моите инициали. Мога да завържа отговорите, които съм получила, с бледорозова панделка и да ги пазя някъде на тавана, където ще ги намеря някой ден, когато остарея, ще ги препрочета и…

Ало? Преди съвсем да се отнесеш, Емили, на кого точно ще пишеш тези любовни писма? Сериозно те питам. Какво смяташ да правиш? Да ги адресираш до господин Дарси, „Гордост и предразсъдъци“, Англия ли?

И в този момент цялата работа ми се струва дори още по-смешна и невъзможна, отколкото преди, ако това изобщо е възможно, не, по-точно казано, безкрайно сложна. Все едно да се опитваш да решиш някоя сложна математическа задача — колкото повече мислиш за нея, толкова повече се объркваш.