Вкъщи нямаше телевизор. На двамата с брат ми ни казваха да използваме въображението си и ни даваха книги. Нашите твърдят, че съм се научила да чета, когато съм била на две години и половина. Докато останалите прощъпалници са ходели да си играят в парка, мама и татко са ме водили на екскурзия до библиотеката.

Нищо чудно, че първите ми думи са били „Моля, пазете тишина“.

Господин Макензи обаче остарява и тъй като единственият му син е лекар и няма да поеме бизнеса, започна да се говори за продажба. Преди шест месеца шефът получи оферта от известна верига кафенета, които искаха да сменят витража със стъкло с тяхното лого, да излеят циментов под и да наредят фалшиви книги по махагоновите полици. Той им отказа и заяви, че това щяло да стане само през трупа му. Въпреки това усещам, че дните ми тук са преброени. Не че се притеснявам за себе си — няма проблем да си намеря друга работа, — но никога няма да попадна в друга книжарница като „Макензи“. Ако я затворят, това ще бъде краят.



Подавам на клиент рестото, обръщам се към следващия на опашката и едва сега забелязвам, че няма никой. Въздъхвам облекчено. Слава богу! Стела е все още на обяд, а хаосът покрай Коледа е винаги ужасен. Всеки е хукнал да търси съвършеният подарък. По това време на годината повечето хора се насочват първо към масата и незнайно защо са си въобразили, че колкото по-голям и по-лъскав е фотоалбумът, толкова по-добре. Да, фотоалбумите наистина правят впечатление, но всеки прехвърля красивите фотографии веднъж и оставя изданието да събира прах, докато книжките с меки корици, към които всички посягат, се четат и в метрото, и в леглото, дават се на приятели, на хора от семейството и могат да бъдат препрочетени по няколко пъти.

Никой няма да забрави „Брулени хълмове“, но има ли човек, който ще запомни „История на румънските акробати“? Докато разсъждавам, забелязвам сянка край централната маса. Той е нисък и набит, косата му е почти бяло-сива и разлиства някакъв албум. Приближавам се до него. Той е погълнат от книгата.

— Това да не би да е за Стела? — питам аз и надничам над рамото му.

Той трепва.

— Здрасти, Ем, как си? — изрича задъхано той и момчешкото му лице грейва.

— Както обикновено. — Усмихвам се, докато той ме целува по бузите, и по мен полепва брашно, което се ръси от иначе гарвановочерната му коса. — Как си, Фреди?

Фреди е съпругът на Стела, но двамата са женени единствено за да може той да вземе зелена карта. Запознаха се преди две години, когато тя влязла в съседната пекарна, за да купи сандвичи за обяд, и двамата станали първи приятели. Фреди е италианец и когато визата му изтекла, Стела предложила да се оженят. В замяна на това живее срещу смешен наем в малкия му апартамент над пекарната. Всички са доволни. Има само един проблем. Фреди очевидно е лудо влюбен в нея, ала Стела е единствената, която не забелязва.

— Какво ще кажеш? — пита той и сочи книгата. — Подарък за Коледа.

Сбръчквам нос.

— Стела може и да работи в книжарница, но се съмнявам някога през живота си да е прочела книга.

— Хм. Май си права… — кима намръщен той. — Може поне да разгледа снимките — подхвърля доволно той.

— Ти някога да си я виждал да разглежда нещо различно от модни списания? — питам аз и извивам вежди.

Фреди въздъхва дълбоко.

— Предавам се. Дори не мога да й избера подарък.

Изглежда толкова сломен, че сърцето ми се свива.

— Искаш ли да ти предложа нещо?

— Разбира се — кима доволно той.

— Ще свърша детективската работа и ще разбера какво иска. — Стискам ръката му. — Обещавам ти, че няма да бъде „Румънските акробати“. — Усмихвам се мило и изтеглям книгата от ръцете му. — Не че книгата не е хубава — добавям аз дипломатично. — Просто не е подходяща за Стела.

Фреди ме поглежда с огромна благодарност, сбогуваме се и той излиза от книжарницата. На вратата се сблъсква със Стела, която тъкмо се връща от обедна почивка, цялата поруменяла от вълнение.

— Здрасти, Фреди — поздравява разсеяно тя. Промушва се покрай него и заявява:

— Имам изненада за теб!

Над рамото й виждам Фреди. Застанал е на входа и наблюдава Стела. Изражението му е красноречиво.

— Направо ще паднеш от кеф.

Когато излиза на улицата, се обръщам към Стела:

— За кое? — питам аз. Тръшвам се на стола с колелца зад щанда и се придърпвам към компютъра. Познавам Стела достатъчно добре и знам, че онова, което според нея е кеф, за мен не е никакъв кеф.

Започвам да преглеждам имейлите. Книжарницата най-сетне е празна, с изключение на жената, която продължава да разглежда биографиите, и аз решавам, че моментът е подходящ да направя няколко последни поръчки преди Коледа.

— Знам какво ще направиш — продължава Стела, така обхваната от ентусиазъм, че не забелязва нищо. Сваля шала на райе, хвърля го на щанда и застава до мен задъхана, също като лабрадора на нашите, когато усети аромата на храна.

— Какво? — продължавам да пиша.

— За ужасните срещи, на които все ходиш — обяснява въодушевено тя.

— Благодаря ти, че ми напомни, но вече не ходя по срещи.

Стела замахва пренебрежително с ръка. Все още не си е свалила ръкавиците.

— Ще се поразвеселиш, като дойдеш с мен и цяла женска компания — нарежда възторжено тя.

Изчаква малко, за да стане по-драматично и да я попитам къде имат намерение да ходят — убедена съм, че очаква да се развълнувам също като нея, — само че аз успявам да измрънкам нещо като „хм“.

Това съвсем не е достатъчно за Стела.

— Ем, заминаваш за Мексико! — заявява тя така приповдигнато, сякаш е водеща на телевизионно състезание и обявява резултата пред нищо неподозиращите участници.

Обръщам гръб на монитора и я зяпвам.

— Стела, какви, за бога, ги приказваш?

— За Нова година! — продължава тя и се настанява на щанда. Поглеждам я строго, но както обикновено, тя не ми обръща никакво внимание. Кръстосва крака, подръпва мрежестия си чорапогащник и пак ме подхваща. — Току-що се обади приятелката ми Беатрис, която живее в Лондон. Резервирала е места за пътуване до Канкун в Мексико. Две са се отказали в последната минута, което означава, че има две свободни места — тя се ухилва доволно. — Аз — заявява тя и бодва гърди с пръст. — И ти — този път пръстите й щръкват към мен. — Трябва само да си платим самолетните билети от Ню Йорк.

— А кой ще работи тук, докато си веем капите из Мексико? — мърморя недоволно аз. Честно да ви кажа, Стела няма никакво понятие какво е да си управител. Тя си въобразява, че книжарницата си работи сама.

— Всичко е уредено — заявява доволно тя. — Господин Макензи вече предложи помощта си.

— Говориш за господин Макензи, собственика? — вдигам изненадано поглед аз. — Да не би да си го питала?

— Обадих му се одеве. Каза, че щяло да му достави невероятно удоволствие да е тук, докато ни няма. Честно да ти кажа, май остана доволен, че го попитах — признава щастливо тя. — Каза, че щяло да му се отрази добре да се отърве за известно време от жена си. — Стела пъхва дъвка в устата си и започва да мляска.

Зяпвам я напълно слисана. Не знам дали да се радвам, че за пръв път от пет години не ми се налага да работя между Коледа и Нова година, или да се разсърдя, задето Стела не ме е попитала първо. Решавам, че е по-добре да се зарадвам.

— Ами, добре — кимам аз, за да кажа нещо.

— Супер — провиква се Стела, прави розово балонче и го спуква с език. — Ще бъде направо страхотно. Очевидно е от онези организирани екскурзии за неомъжени — казва се „Клуб от осемнайсет до трийсет“.

Не може да бъде!

Обхваща ме ужас. Непрекъснато разглеждам английските списания, които получаваме в магазина, и ги знам тези организирани ваканции. Това е личната ми представа за ад.

— Клуб „От осемнайсет до трийсет“, а? — повтарям аз, удивена, че още не съм хукнала към кенефа да повръщам.

— Аха — грейва радостно тя. — Невероятно, нали?

Я чакай малко. Тя да не би наистина да употреби думата „невероятно“?

— Виж, работата е там, че… — започвам аз и се опитвам по най-бързия начин да измисля някакво извинение, за да се измъкна.

Само че тя не ме оставя да довърша.

— Мама му стара! — хлъцва тя и притиска ръка към устата си. — Изобщо не помислих.

Сега пък какво стана?

— Толкова съм нетактична. — Протяга ръка, отпуска я на рамото ми и зашепва: — Дори не се сетих за възрастта. — Мълчи няколко секунди, след това продължава да шепне: — Нали не си минала трийсетте?

Отдръпвам се ядосана.

— Извинявай, но съм на двайсет и девет! — съскам аз и вдигам ръце към лицето си, сякаш от последния път, когато съм се поглеждала в огледалото, бузите ми са увиснали.

Наистина обичам Стела и знам, че намеренията й са добри, но понякога се питам какво се върти в платиненорусата й (в момента) главица. Първо се опитва да ме запознае с алкохолик, след това ми пробутва, че съм била стара.

— Само две години съм по-голяма от теб — измъквам се аз.

Стела се мръщи.

— Опа, извинявай. Не исках да… Просто аз… Нали знаеш, че хич ме няма в сметките, а и ти си… все едно, че нямаш възраст, Ем — заявява доволно тя и поруменялото й дръзко двайсет и седем годишно лице грейва.

— Ако продължиш в този дух, да знаеш, че ще бъдеш уволнена — предупреждавам я строго аз.

— Стига, Ем, точно от това се нуждаеш.

Ентусиазмът на Стела е като бронирана жилетка. Кълна се, че е непробиваем.

Завъртам стола към нея.

— Стела, повярвай ми, че това е последното, от което се нуждая.

— Да знаеш, че е ол инклузив — добавя тя и намига.

Изобщо нямам желание да си представя за какво намеква.

За щастие не ми се налага да уточнявам, тъй като клиентката ни прекъсва:

— Извинете, че ви прекъсвам, но искам да купя тази книга.

Вдигам очи към жената, която разглеждаше биографиите.

Леле, тая още ли е тук? Мислех, че вече си е тръгнала.