— Леле, ама аз нямам никаква представа кое време е там. Да не би да съм те събудила?

— Да… нещо такова… снощи малко позакъснях. — Грабвам лъскавия розов мохерен пуловер от пода, където го хвърлих снощи, и го навличам през глава. Мирише на нощ, на дим и на него.

— Чакай да позная. Играла си на домино — шегува се тя.

— Не, бях с един мъж.

Ето, казах го.

Следва пълно мълчание. Оказва се, че тя не намира сили да реагира.

— Мама му стара! — писва тя, след това повтаря „Боже“ безброй пъти (а аз използвам момента да пусна водата в тоалетната и да си измия ръцете). Най-сетне ахва. — Да не би да си била на среща?

Замислям се. Досега не ми се струваше, че е среща, но…

— Да… може и така да се каже.

— Не мога да повярвам! — ахва тя.

И аз не мога — мисля си аз, докато се реша и оглеждам отражението си. Спомените от снощи ме връхлитат. Двамата вървяхме хванати под ръка, хвърляхме камъни, гребахме в езерото, гледахме звездите… Снощи ми се струваше невероятно, но сега звучи доста банално.

— Не мога да повярвам, че не си ми казала веднага.

Можех ли да взема думата от нея?

— Разкажи ми за него — настоява Стела.

Естествено. Сега ще започне да разпитва за подробностите. Как не се сетих? В този момент вече съжалявам, че й казах.

— Малко е сложно…

— Не ми казвай. Сещам се. Той е женен — прекъсва ме тя.

— Разбира се, че не е — сопвам се аз.

— Колко съм глупава, аз съм омъжена — смее се тя презрително. — Какъв тогава е проблемът?

По дяволите! Откъде да започна? Той е герой от книга и в същото време е съвсем истински. Срещали сме се два пъти, но той всеки път изчезва нанякъде и аз никога не знам дали ще се появи отново. Освен това е безкрайно известен и всяка жена иска да излезе на среща с него. Да не забравяме, че живея в Ню Йорк, а той — в Англия, при това преди около двеста години.

Объркано ли звучи?

И аз съм объркана.

— Това е връзка от разстояние — обяснявам аз, като се опитвам да подбирам много внимателно думите си.

— Връзка ли? Това вече ми се струва сериозна работа — заявява впечатлената Стела. — Откога го познаваш?

— Той е първата ми любов.

Не можете да отречете, че съм откровена.

— Ти майтапиш ли се с мен? — възкликва тя, след това избухва в смях. — Чакай малко. Да не би да ми говориш за Алън Бейтмън? Не беше ли онзи тип, който ти дърпал опашката?

— Не е той! — възмущавам се аз, след това започвам да се колебая. Дали да й кажа? От една страна, много ми се иска, от друга, помия разговора ни в Ню Йорк. Нали тя настояваше, че господин Дарси не съществува. Може би ако й обясня за неочакваната среща, за празните страници в книгата, за вестника, за самия господин Дарси…

Стига, Емили. Я се чуй. Тя никога няма да ти повярва. Не можеш да я виниш. Ти самата все още не вярваш, а видя всичко със собствените си очи.

— Кой е той? — настоява подозрително Стела — Как се казва? Ако не й кажа истината, какво да й кажа? Нямам никаква представа. Нямам желание да я лъжа, но…

— Ами… — Връщам се в банята и забелязвам картичката, която Спайк избра вместо мен. Все още е на тоалетката. Все още не съм я дописала. Разсеяно я грабвам и я обръщам. На гърба й пише „Матю Макфейдън в ролята на Фицуилям Дарси“.

— Фицуилям — казвам аз.

— Не, питам те какво е първото му име — продължава тя.

— Това му е първото име.

— Що за шантаво име? — отвръща тя. — Готино е — добавя решително.

Обзема ме странно облекчение. Той получи одобрението на Стела.

— Виж сега, сладурче, много ми се иска да ми разкажеш още, но трябва да си лягам. Почти три сутринта е, а ако не се наспя, няма да съм красива. Да не говорим, че роумингът ще ме докара до фалит. Ти имаш ли представа колко струват международните разговори на минута?

— Много — отвръщам облекчено аз. Добре че няма да има повече неудобни въпроси.

— Кълна ти се, че този разговор ми струва колкото чифт обувки „Прада“.

Настанявам се на края на леглото и навличам чорапите и ботушите.

— Добре, лягай си. Следващия път аз ще ти се обадя. Мой ред е.

— Добре. Чао. Целувам те.

— Тук е сутрин. Ставам.

— Както кажеш. — Тя се смее сънено. Тъкмо когато си казвам, че съм успяла да се измъкна, тя се усеща. — Чакай малко. Как е възможно да е връзка от разстояние, след като си била с него снощи? Нищо не разбирам. Нещо не се връзва.

Усмихвам се хитро.

— Вече ти казах, че е доста сложно.

Осемнайсета глава

Нещата стават още по-сложни.

По-късно следобед, след като прекарах по-голямата част от деня в обиколки на забележителности, включително и магазин, в който изработваха надписи с мастило (оказа се доста интересно, но цялата станах на мастилени петна), се връщам към хотела с Мейв и похапвам топли печени кестени, които си купих от някакъв тийнейджър с ръкавици без пръсти.

Станало е още по-студено. Върхът на носа ми е замръзнал, не чувствам пръстите на краката си, въпреки че съм с два чифта вълнени чорапи. Въздухът е леден, прорязва ме всеки път, когато си поема дъх, мирише на зима, на дим и на кръчми. Минаваме покрай една, вратата се отваря, група чиновници излизат навън и се заливат от смях.

Сигурно са обърнали поне по шест халби, казвам си аз, докато ги наблюдавам как се клатушкат, прегърнати през раменете, навили на вратовете си гирлянди, също като сребърни и златни вратовръзки.

— Много обичам това време на годината — прошепва Мейв. — Нова година сякаш носи магия, нали?

Стряскам се, защото съвсем съм забравила.

— Нова година — прошепвам аз. — Леле, ама аз забравих.

— Забравила ли си? — повтаря слисаната Мейв. Поглежда ме невярващо. — Ама довечера е балът.

— Господи, разбира се, че е довечера — ахвам аз. — Изгубих представа за времето покрай часовата разлика и пътуванията…

И срещите с господин Дарси, мисля си аз и отново се сещам за снощи. Само преди няколко часа вървях с него по този площад и нямаше жива душа. Истинска магия. Сърцето ми пърха развълнувано и аз заравям нос в белия копринен шал, който непрекъснато нося. Вдъхвам нежния аромат.

— Разбира се — кима Мейв, макар да няма никаква представа. — Много е трудно, когато семействата са разделени. Понякога ми се иска да забравя за празника. — Тя гали ръката ми, за да ми вдъхне увереност, а лицето й е като на стар, мъдър бухал, скрито зад огромните очила.

Тъкмо се каня да й кажа, че греши, че съм много доволна, че не съм със семейството си, когато осъзнавам, че тя говори за себе си.

— Семейството ти в Ирландия ли е? — питам любопитно аз. Не искам да реши, че прекалявам с въпросите. От онзи ден, когато ми се сопна в автобуса, много внимавам да водя с нея сравнително неангажиращи разговори, затова решавам да не споделям с нея онова, което Ърни ми каза. От една страна, ми се иска тя да е наясно, но, от друга, се страхувам да я намесвам. Знаете, че вестоносецът често го отнася. Освен това той ме накара да обещая, че няма да казвам. Но все си мисля, че Ърни и Мейв щяха да са чудесна двойка.

— А, само брат ми Пади е там, но ще прекара Нова година на вилата на дъщеря си в Испания…

Усмихва се ведро, докато говори, но в очите й се таи тъга. Още от самото начало си мисля, че Мейв е неомъжена или вдовица. Тъкмо затова гледа така тъжно, все едно скърби за някого, решавам аз и поглеждам безименния й пръст. Знам, че досега не носеше пръстен, но може…

— Никога не съм се омъжвала — обяснява тя, когато забелязва погледа ми.

— Не исках да…

Мейв забелязва неудобството ми и бърза да ме успокои:

— Всичко е наред, миличка, хората често ме питат.

— Никога ли не си искала? — любопитствам аз.

Тя се поколебава за момент, сякаш мисли за нещо друго, след това заявява спокойно:

— Просто не се получи.

Натъпква ръце в джобовете на семплото си вълнено палто и сочи група деца, които правят снежен човек на площада.

— Господи, виж ги само! Нали са чудесни?

С това разговорът ни приключва и ние спираме за малко, за да ги погледнем, увити в пъстри шалове и вълнени ръкавици, лицата им грейнали от възбуда, докато поставят копчета за очи и морков за нос. Разговорът ни щеше да мине на съвсем друга тема и аз щях да забравя напълно, но се обръщам към нея и забелязвам тъгата в очите й, която усмивката не успява да скрие. В този момент разбирам, че Мейв крие нещо от мен. Просто не знам какво е.

Решавам, че трябва на всяка цена да разбера.

— Какво има, Мейв? — питам невинно аз.

Тя не отговаря и продължава да гледа напред, но аз забелязвам как мускулите на челюстта й се стягат. Обзема ме съжаление. По дяволите! Защо ми трябваше да я питам? Изобщо не трябваше да се обаждам. Какво ми влиза в работата?

— Виж, много се извинявам — бързам да замажа положението аз. — Не е моя работа…

— Имах дъщеря.

Млъквам.

— Бях на осемнайсет. Тя бе най-прекрасното създание, което съм виждала. Кръстих я Орла — продължава тя в минало време. — Позволиха ми да я подържа няколко минути, след това ми я взеха.

Притиска ме тъга. Господи! Това ли било? Значи затова е толкова тъжна. Мейв е имала дъщеричка, която е починала. Ужасно!

— Няма ден, в който да не мисля за нея.

Поглеждам Мейв. Очите й са пълни със сълзи и на мен ми се иска да кажа нещо, с което да я успокоя, но просто не знам какво. Всички изтъркани лафове ми се струват напълно неподходящи. Тя е събрала в себе си огромна мъка. Дори не мога да си представя какво е преживяла.

— Питам се къде ли е, какво прави, дали има свои деца — продължава Мейв. Говори бързо, сякаш разказва на себе си.

Започвам да се обърквам.

— Тя пораснала ли е?

Мейв кима.

— Тази година е навършила трийсет и седем.

— Мислех… стори ми се, че… — млъквам.

— Че е починала ли? — довършва вместо мен Мейв и се усмихва тъжно. — Не — клати глава тя. — Дадох я за осиновяване. Аз бях тази, която умря в този ден. — Тя ме поглежда в очите, забелязва, че не разбирам, и добавя тихо: — Умрях в мига, в който я отнесоха.