Никога не съм си представяла, че господин Дарси може да е толкова лош. Въпреки че не го харесвам, мнението ми за него никога не е било толкова крайно. Предполагах, че като цяло изпитва презрение към хората, но не съм подозирала, че може да падне до подобна злонамерена отмъстителност, до такава несправедливост и безчовечност!…

Обзема ме възмущение. Тя дори не успява да прецени Дарси. Той е човек на честта. Като че ли би се принизил да направи подобно нещо!

Умората започва да ме притиска и аз поглеждам будилника. Господи, минава два след полунощ. Трябва да поспя, но знам, че заради часовата разлика ще се събудя по никое време, както ставаше през последните две нощи. Отново се прозявам. Така, стига толкова…

Посягам към нощното шкафче и вадя малко шишенце. Донесла съм си приспивателното, което пазя още откакто ми извадиха мъдреца. Не ми е приятно да го пия, но то няма да ми навреди и със сигурност ще ме нокаутира. Ставам от леглото, шляпам боса към банята и си донасям чаша вода, а на връщане забелязвам, че не съм дръпнала завесите. Дръпвам ги плътно, лягам си и лапвам хапчето. Глътвам го с малко вода, след това се сгушвам под завивката.

Ммм. Лека нощ. Сладки сънища…



Сигурно съм заспала веднага, защото в следващия момент чувам яко дрънчене по прозореца.

Дан-дан-дан-дан-дан.

Иха! Толкова е силно, че ме хваща страх да не се счупи стъклото. Отново се сгушвам под тежката завивка. Добре че не съм отвън.

Само че най-неочаквано настъпва тишина. Я, странна работа. Сигурно е някоя от онези шантави бури. Ето че отминава, решавам аз, свивам се и гушвам неудобната възглавница.

Сега поне ще се наспя.

Дан-дан-дан-дан-дан.

Скачам. По дяволите! Пак ли се започва? Само че този път ми се струва още по-силно.

Обзета от любопитство, аз отмятам завивките и ставам от леглото. Стаята ми е леденостудена и въпреки че съм с бархетна пижама, потрепервам, докато отида до прозореца. Притискам нос към стъклото и се вглеждам в тъмното. Сякаш имаше буря, а сега вече…

Та това е господин Дарси!

Сърцето ми трепва, когато го забелязвам в храстите под прозореца си. Мярвам бялата му риза, след това той отново потъва в сенките. Потривам очи, за да се уверя, че не ми се привиждат разни неща, и ги отварям отново — тъкмо навреме, за да видя как гребва шепа чакъл от алеята и я мята по прозореца ми. В този момент ме вижда и застива на място.

— Чакай малко — нареждам му аз и дръпвам прозореца. Той е заял заради дебелия пласт боя и отказва да се помръдне. По дяволите! Сърцето ми бие до пръсване. Давам му знак, че ще изляза, след това се втурвам, за да си обуя дънките и пуловера — розовия лъскав пуловер, който така хубаво подчертава тена ми — и бързам надолу. Господин Дарси ме чака. Направо не е за вярване.

Всъщност това е просто чудесно. От вчера в катедралата просто не знаех нито как, нито кога, нито къде ще го видя отново. Просто знаех, че ще се срещнем.

Измъквам се навън и той се показва от сенките. По-висок е, отколкото го помня, но си е все така готин. Гърдите ми се стягат и аз усещам силна възбуда.

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин — подхвърлям небрежно аз.

Господин Дарси ме поглежда недоумяващо.

— Това е просто лаф — обяснявам аз и се усмихвам предпазливо. Застанала съм срещу него на чакълестата пътека и се чувствам много неловко.

— А, ясно. — Той кима, макар да е повече от очевидно, че изобщо не му е ясно.

Следва мълчание, двамата с него се гледаме и никой не проговаря.

— Как разбра къде да ме намериш? — Знаех си аз, че любопитството ще надделее.

Той си сваля шапката и прокарва пръсти през гъстата си черна коса.

— Не съм съвсем сигурен — признава той. — Разхождах се покрай вашия хотел и ви видях на прозореца. Прииска ми се да привлека вниманието ви… — Той млъква и навежда глава. — Моля ви да извините нетактичността ми.

Толкова е възпитан и внимателен, че започвам да се разтапям.

— Прощавам ти — отвръщам аз шеговито.

Той ме поглежда с умислените си очи.

— Искате ли да дойдете с мен?

Господи, той наистина е чудесен!

— Разбира се — усмихвам се аз.

Хващам го под ръка и усещам тръпка, която ми стига чак до слабините. Нямам представа дали става въпрос за феромони или за най-обикновена старомодна похот, но той е просто невероятен.

— Къде отиваме?

— До езерото — отвръща убедено той.

Езеро ли? Ставам нетърпелива. Имам чувството, че ще се получи много по-добре, отколкото, на която и да е първа среща, на която съм ходила.

Тръгваме бавно. Наоколо е толкова спокойно. Сякаш целият свят е заспал и единствените будни сме двамата с господин Дарси. Тази вечер има пълнолуние и всичко е обляно в млечна белота. Сякаш сънувам, казвам си аз и го поглеждам тайничко, за да се убедя, че е все още до мен и не е изчезнал като дим, не се е превърнал в тиква или нещо подобно.

Все още е тук.

Плъзвам очи по стиснатата челюст, римския нос, тъмните очи, които гледат право напред, белотата на ризата му, която изпъква дори на светлината на луната. Усещам топлината на тялото му. Все още нещо не се връзва. Господин Дарси не би трябвало да е истински. Въпреки това…

Без да ме поглежда, той, изглежда, е усетил, че го наблюдавам, и покрива ръката ми със своята. Странното е, че господин Дарси ми се струва по-истински от всички мъже, с които някога съм излизала.

Не знам за колко време се стига до езерото. Времето сякаш се размива и аз не го усещам как минава. Езерото пред нас прилича на бледо сребристо петно. Господин Дарси се навежда, вдига камък и го мята към водата, аз го наблюдавам как отскача по повърхността веднъж, два пъти, три пъти, четири, пет пъти, а след него плъзва лунната пътека.

— Я да видим колко можете да направите — обажда се той и ми подава камък.

Смея се и обяснявам, че не мога.

— Нито веднъж — пъшкам аз, когато камъкът ми пада във водата и потъва.

— Пробвайте отново. — Подава ми нов камък, застава зад мен и обвива пръстите ми със своите. — Ето така.

Усещам, че дъхът не ми достига.

— Разбрах — прошепвам аз и усещам топлия му дъх по врата си, стегнатото му тяло зад моето. Господи, нямах представа, че мятането на камъни може да е толкова весело и забавно.

Оставаме така известно време и господин Дарси открива стара лодка с гребла под плачещата върба, качваме се и стигаме чак в средата на езерото. Не мога да повярвам, че се случва. Имам чувството, че съм попаднала в сцена от романтичен филм — нали се сещате, онези сантиментални моменти, които са придружени от песен на Coldplay — само че в моя случай саундтракът е плискането на водата около веслата.

В този момент господин Дарси престава да гребе, вдига глава и посочва:

— Това е Орион.

Вдигам очи към кадифения мрак и проследявам точиците светлина. Приличат на милиони малки диаманти. Никога досега не бях успяла да различа някое съзвездие, но този път то се вижда съвсем ясно, виждам ловеца и пояса му. Обзема ме радост и изведнъж ми хрумва, че макар да нямам представа какво става и да не мога да намеря никакво обяснение, в момента се чувствам великолепно и нищо друго не ме интересува.

— Ще ти призная, че съм мечтала да преживея подобен момент — шепна аз. — Исках да те срещна.

Отговор няма и аз отдръпвам очи от небето и поглеждам господин Дарси. Той ме наблюдава с напрегнат поглед и очевидно не смята за необходимо да каже каквото и да било. Усещам как по гърба ми пробягва тръпка. Господин Дарси е напълно различен от останалите мъже, с които съм излизала — свикнала съм с тъпите им шеги, с нищо незначещите приказки и какви ли не измишльотини, но мъжът до мен е просто невероятен.

Ако можех да открия дори едно нещо, заради което да критикувам господин Дарси, щях единствено да кажа, че е прекалено невероятен, казвам си аз, започвам да се притеснявам и извръщам очи. Това романтично поведение е прекрасно, той е много красив както е смръщил чело, истински мъж с тежест.

Не че не обичам мъжете с тежест. Нищо подобно. Хубаво е мъжът да има тежест. Особено след като някои от идиотите, с които съм излизала, се заливат от смях, когато пръднат и не могат да останат сериозни дори за минута. Е, от време на време е хубаво да поразпуснеш. Малко празни приказки за какво ли не — може да е за текущите събития, клюки за знаменитости, какво дават по телевизията. Може би дори да оплюеш някой от участниците в „Америкън айдъл“.

Говоря пълни смехории. Това е господин Дарси. Той не знае какво са това празни приказки; той обмисля всяка дума, преживява всичко, което се случва, а където и да мине, пулсът на жените се ускорява. Нали затова съм влюбена в него!



След малко той ни връща на брега, подава ми ръка като истински кавалер и аз слизам от лодката. Двамата заедно поемаме към града. Преди да се усетя, сме отново пред хотела и господин Дарси заявява:

— Не бива да ви задържам цяла нощ.

Напротив, можеш да ме задържиш колкото искаш, нашепва гласчето в главата ми, ала аз само кимам и му се усмихвам. Честно казано, тази вечер ме остави в нещо като транс.

— Лека нощ, Емили — покланя се любезно той.

Няма никаква целувка за лека нощ. Бодва ме разочарование. Какво да се прави? Ама и аз какво очаквах? Той е джентълмен, нали не си забравила?

— Лека нощ, господин Дарси — наблягам аз на името му. Той ме изчаква да се изкача по стълбите и да извадя ключа от джоба си. Пъхвам го в ключалката и отварям вратата. След това се поколебавам. Не мога да вляза в хотела просто така и да хлопна вратата, да го оставя да изчезне в нощта, без да знам какво ще стане. Просто не мога.

— Кога ще те видя отново? — питам аз и се врътвам към него.

Гласът ми е напрегнат и писклив. Нищо не става от мен. Въпреки това трябва да го попитам.

Той тъкмо е поел нанякъде, спира под уличната лампа, обръща се напълно спокойно и отвръща загадъчно: