— Защо? — успявам да заекна най-сетне аз.

Ърни тъкмо описва как са му правили ринопластика. Поглежда ме удивен.

— Той не ти ли е казал?

— Не.

— Ухажвах майка му.

Застивам от изненада. Картофките и рибата сякаш плуват пред очите ми.

— Майка му? — повтарям аз.

По дяволите! Не мога да повярвам.

— Бях един от шофьорите в „Дейли Таймс“. Така се запознах с Айрис. На няколко пъти идва при сина си, заприказвахме се и… — Той млъква за няколко секунди. — Бяхме много влюбени. — Забелязва, че го гледам слисана и очевидно разбира погрешно реакцията ми — и увисналата челюст, и широко отворените очи, затова добавя: — И хора на моята възраст могат да се влюбят.

— Разбира се — бързам да го уверя аз.

— Това, че си на моята възраст, не ти пречи да си романтик — обяснява тъжно той.

— Знам, и аз съм романтичка — признавам от солидарност аз. — Приятелката ми Стела ми казва, че съм непоправима романтичка.

Ърни се усмихва нещастно. Не знам какво точно се е случило, но той сякаш се смали в карираната си риза, а очите му се наляха със сълзи.

— Синът й прецени, че не съм достатъчно добър за нея.

Гневът ми напира.

— Господи! Как смее? — възкликвам аз и оставям шумно ножа и вилицата. Подозирах, че Спайк е сноб, но чак толкова! Положението е много по-зле, отколкото очаквах. Неочаквано разбирам защо Мейв така ненадейно промени мнението си, след като разговаря с него. Нищо чудно, че ми се видя толкова странна. Един господ знае какви лъжи й е наприказвал Спайк за Ърни. — Нямах представа. Какъв мръсник — съскам тихичко аз.

Ърни похапва замислен печен картоф и риба тон.

— Каза ми да стоя далече от нея, иначе…

— Заплашил ли те е? — Не може да бъде. Става все по-зле.

— Само че аз не устоях. Обичах я. Тогава ме удари.

— Какво? Без да си го предизвикал?

— Предизвиках го, защото бях влюбен в Айрис.

Наистина не мога да повярвам. Това е ужасно. Да набиеш човек единствено защото е влюбен. Имам желание да прасна един на негодника Спайк Харгрийвс. Можете да ми вярвате, че не съм от хората, които прибягват към насилие. Дори паяк не мога да убия, а един се е настанил в банята ми и си живее там от година и половина и ме тероризира всеки път, когато вляза под душа.

— Да си го предизвикал? Това не е предизвикателство! — провиквам се аз. — Обзалагам се, че е ревнувал, защото майка му ти е обръщала внимание.

— Предполагам, че като син се е чувствал длъжен да защитава майка си — опитва се да го извини Ърни.

В този момент откривам, че харесвам този човек.

— Значи имаш желание да защитаваш майка си и затова се превръщаш в побойник — негодувам аз. — Та ти си два пъти по-възрастен от него.

— Не точно…

— Той е едър мъж… Как може да прибягва до насилие?

Ърни кима безмълвно.

— Отвратително.

Ръся обидни думи и се отпускам назад на стола. Наблюдавам как Ърни похапва печен картоф и се опитвам да осмисля новата информация. И като си помисля колко любезно се държах с него. А и дамите от екскурзията са решили, че е мил и приятен, без да знаят какви ги върши.

— Айрис разбра ли?

— Не. — Ърни клати глава. — Не й казах. Не исках да мисли лоши неща за сина си и да се срамува от него. Обичах я прекалено много, затова не можех да й причиня подобна болка.

Господи, Ърни наистина е свестен човек. Сърцето ми ще се пръсне от мъка.

— Измислих някакво извинение, казах, че се местя да живея другаде, че съм си намерил нова работа като шофьор на автобус. При това положение просто не можех да остана. — Той обира останалото в чинията с хапка хляб, поглежда ме и въздъхва. — Всъщност на никого не съм разказвал досега… Не искам хората да разбират, да не би да стигне до Айрис. А сега, когато видях Спайк отново — Той поклаща глава. — Реших да те предупредя, в случай че си решила да започнеш връзка с него…

— О, не. Господи, не е това — протестирам възмутено аз.

— Ще те помоля да не разказваш на никого. Правя го единствено заради Айрис, за да не й причинявам мъка. А и не искам нови неприятности със сина й — обяснява притеснен той.

— Разбира се, че няма да кажа нито дума — обещавам аз. Пресягам се през масата и стискам ръката му. — Съжалявам, Ърни.

— Знам.

Поглеждам стария човек. Шокирана съм. Напълно шокирана. Никога досега не бях чувала по-ужасна история. Просто не знам какво да кажа. Слисана съм.

— Няма ли да ядеш повече, миличка? — Розовобузестата сервитьорка е застанала до мен и ме наблюдава любопитно.

Поглеждам обяда си. Рибата и картофките са изстинали, а аз почти не съм хапнала. Пюрето не прилича на нищо. След всичко, което чух, напълно забравих, че съм гладна.

— Ъъъ, не… благодаря — успявам да изпелтеча аз. — Загубих апетит.

В този момент кафенето ми се струва тясно, задушно, усещам пристъп на клаустрофобия и нямам търпение да си тръгна. Мислите ми са в пълен хаос. Просто не знам какво да кажа.

Измрънквам някакво извинение към Ърни, оставям пари на масата и изскачам навън. Кучешки студ е. Поемам си въздух няколко пъти и се опитвам да прочистя мислите си. Само че те непрекъснато се връщат към Спайк. Невероятно е колко много го мразя. Едва ли някога съм мразила друг човек повече.

Шестнайсета глава

След вечеря екскурзоводката ни е планирала „Тематични разговори за Джейн Остин“, но аз пропуснах „събитието“ и си легнах. От една страна, едва държах очите си отворени и дори не стигнах до десерта, от друга, защото започвам да разбирам, че макар да съм страхотен фен на Джейн Остин, има фенове и фенове.

Подпирам се на възглавницата си и започвам да чета. По-точно казано, въобразявам си, че чета, истината е, че зяпам страницата и не спирам да мисля за днешния следобед. Тайната на Ърни направо ме разби и все още не мога да повярвам.

Спайк да набие Ърни!

Как е възможно да е такъв кретен и да постъпи така долно със симпатичния възрастен човечец, който не може да се защити?

Колкото повече мисля, толкова повече нещата се връзват. Спомням си как Спайк реагира, когато видя Ърни за пръв път, спомням си и странното държание на Мейв след интервюто със Спайк… Знам, че Спайк има гаден характер, защото го чух да крещи на приятелката си още първия ден на паркинга. Но чак да удари човек и да му счупи носа? И то единствено защото въпросният човек е бил влюбен в майка му.

Господи, та това е отвратително. Той е същият като негодниците в книгите. Все едно, че се бе разиграла велика шекспирова трагедия. Представяте ли си, Айрис и досега е убедена, че Ърни я е изоставил, а той я е обичал и я е защитил, като не й е позволил да научи истината за сина си.

Очите ми парят от сълзи. Толкова е тъжно. Идва ми да ревна с глас.

Може и да ревна, след като прасна един на Спайк. Обзета от заслепяващ гняв, аз си поемам дълбоко въздух. Успокой се, Емили, просто се успокой. Обещах на Ърни да не издавам пред Спайк, че знам какво се е случило. Затова по време на вечеря се държа любезно, сърдечно, усмихвам се на смешките му и подавам соса. Господи, колко ми е трудно. Можете да ми повярвате, че едва се сдържах да не излея горещия сос върху тениската му. Накрая все пак устоях. Докога ли ще ми стигнат силите?

Потискам изкушението да скоча от леглото, да отида до другия край на коридора в стаята на Спайк и да го лепна за стената, както става във филмите, където доброто ченге сгащва мръсника. Грабвам „Гордост и предразсъдъци“ с надеждата четенето да ме успокои. Това ми напомня, че утре трябва да пусна имейл на господин Макензи и да му съобщя, че са ни докарали дефектна пратка. След като се върнах от катедралата Уинчестър, проверих внимателно, за да съм сигурна, че празните страници не са ми се привидели, но те все още си бяха празни. Очевидно е станала грешка при печата. Добре че забелязах, мисля си аз.

Всъщност забеляза я господин Дарси, по-точно казано, тайнственият мъж, който се нарича господин Дарси. Ето го отново. Представям си го. Той е висок, мургав и невероятно готин. Умът ми веднага препуска към вчера следобед, когато седях на пейката пред катедралата. Чувам гласа му, усещам аромата на парфюма му, усещам топлината на тялото му. Сега вече съм спокойна, хормоните ми не вилнеят и случката ми се струва сюрреалистична, макар да не мога да си спомня някога да ми се е случвало нещо по-истинско.

Нека бъдем честни, цялата тази работа намирисва на „Кейт и Леополд“19, съгласни сте, нали?

Изключвам, че аз изобщо не приличам на Мег Райън и моят човек е много по-сексапилен в старинните одежди от Хю Джакмън. Аз може и да намеря разумно обяснение за празните страници, но не мога да кажа нищо смислено за господин Дарси.

Сгушвам се под одеялата и насочвам вниманието си към книгата. Все още съм на първата част, където Елизабет се е запознала с Уикъм, готиния рус военен. Всички си падат по този тип, включително и тя. (Господи, кажете, не е ли „падам си“ най-свежият лаф на този свят? Кат ме научи на него и той ми допада много повече от „хлътнала съм по“.) Както и да е, става въпрос за разговора, в който Уикъм разказва на Елизабет, че Дарси бил негодник, който му измъкнал наследството с измама.

… Поведението му към мене е възмутително, но аз бих му простил всичко, само и само надеждите на баща му да не бъдат опропастени, а паметта му — опозорена.

Господи, страхотен актьор е, нали? Продължавам да чета бързо нататък, за да стигна до реакцията на Елизабет.

— Това е невероятно! Той заслужава да бъде изобличен публично.

— Все някога ще бъде, но не от мен. Докато пазя спомена за баща му, не мога да си позволя да го изложа. Елизабет изпита уважение към чувствата му и в този момент той й се стори по-красив от всякога.

Много обичам Елизабет, но понякога е кръгла глупачка. Въобразява си, че умее да преценява хората, че през повечето време е права, а понякога напълно обърква нещата. Уикъм е страхотен гадняр, а тя му вярва сляпо. Как е възможно да е толкова сляпа? Как може да се остави да бъде така заблудена?