Това пък откъде дойде? Защо го казах? Не че тя беше кой знае колко готина. Беше с червено червило, страхотно поло и шал. Какво от това?

За момент Спайк ми се струва шокиран, след това си спомня.

— Това ли било? — Изпъва рамене и се кани да нанесе удар.

— Кое?

— Нищо.

— Опа… — Протягам ръка и той остава на място. — Не ми ги пробутвай подобни приказки като „нищо“. Да не би да забрави, че съм жена? Нищо винаги означава нещо.

— И аз се чудя защо никога не съм разбирал жените — измърморва той и глътва от брендито.

Присвивам страховито очи.

— Слушай, дай да престанем — предлага той.

Замислям се. За частица от секундата наистина се замислям.

— Не става — инатя се аз. Въпреки това знам, че не съм права. Това е най-големият ми недостатък. Инатът ми е магарешки.

Той се поколебава, сякаш преценява дали говоря сериозно.

— Ти ревнуваш — заявява той.

— Да ревнувам ли? — ахвам аз и усещам как гневът ме завладява отново. — От кого?

— От Еманюел — отвръща той, сякаш е очевидно.

В същия момент осъзнавам две неща: не само че тя изглежда страхотно, когато си сложи червено червило, от което на мен зъбите ми изглеждат жълти, ами изглежда елегантна в черно поло и шал на „Ермес“, докато аз се разхождам в евтини дрешки като някоя удавница и се заглеждам по всичко, което блести, ами името й е красиво и сексапилно, много по-хубаво от тъпото Емили и, че този е пълен кретен.

Спирам се на второто.

— Ти си пълен кретен — заявявам аз.

Спайк отмята глава назад също като боксьор, на когото са нанесли фатален удар.

— Изобщо не ревнувам от жена, която излиза с мъж, който не само че няма никакъв чар, ами се държи отвратително и се облича в кадифени сака с кръпки на лактите.

И двамата поглеждаме сакото му.

— Не харесваш ли кръпки?

Невинният му въпрос ме обезоръжава и разпилява гнева ми. Искам да се ядосам. Трябва да се ядосам. Имам пълното право да съм ядосана. Кой знае защо, не мога.

Оглеждам сакото му и смръщвам нос.

— Същата работа като Саймън и Гарфънкъл.

Той се замисля над думите ми.

— Аз харесвам Саймън и Гарфънкъл — отвръща простичко той.

— И аз — признавам на свой ред.

Той среща погледа ми и се усмихва. Усмихвам се и аз, макар и с нежелание. Настъпва кратко мълчание.

— Така че кога…

— То май…

И двамата заговаряме едновременно и спираме едновременно.

— Ти първа — замахва с ръка той.

— Не, хайде ти.

Той свива рамене.

— Питах се кога ще ми разкажеш за господин Дарси.

Въпросът му направо ме убива. Опитвам се да не се издам, но имам чувството, че някой току-що е натиснал сърцето ми с един тон.

— За господин Дарси ли? — изписквам аз. Мама му стара! Откъде е разбрал? Кога ни е видял?

Спайк ме поглежда любопитно.

— Трябва да те интервюирам за статията.

— Да, разбира се — кимам аз и ме облива облекчение.

— Утре става ли?

Нервна съм, но успявам да се прикрия.

— Да, както кажеш — свивам рамене аз като нацупена тийнейджърка.

— Сега е твой ред.

— Моля?

— Какво казваше?

Казвах, че днес отново срещнах господин Дарси и той наистина ми допадна, и не мога да спра да мисля за него, и ми се струва, че полудявам.

— А, нищо. Вече е късно.

Опитвам се да се съсредоточа. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го изпълниш, след като мислите препускат из главата ми като обезумели коне. Спайк. Еманюел. Господин Дарси. Спайк. Господин Дарси. Господин Дарси. Господин Дарси. Господин Дарси.

В този момент огромният часовник започва да бие. Звънецът ме спасява.

— Леле, полунощ е. Трябва да си лягам. — Отпускам бързо колене и се надигам от удобното кресло. — Преди да съм се превърнала в тиква — шегувам се аз, макар и не особено успешно.

— А аз — в красивия принц — усмихва се тъжно Спайк.

Поглеждам го напълно объркана.

— Шегувах се — добавя той.

— Очевидно — отвръщам аз.

Следва мълчание и той ме поглежда, сякаш обмисля нещо, но така и не разбирам какво.

— Ами, лека нощ.

— Лека нощ.

Той повдига чашата с бренди, а аз му махам с ръка. Слязох, за да помисля на спокойствие, а само стана по-зле.

Прозявам се и в този момент разбирам колко съм уморена. Нищо чудно, че съм толкова объркана. Чувствам се така уморена от часовата разлика, че едва мога да произнеса собственото си име. Притискам книгата към гърдите си и излизам от стаята. Щом се наспя, ще се почувствам по-добре.

Четиринайсета глава

На следващата сутрин се събуждам и имам чувството, че съм съвсем различен човек. Пълна съм с енергия и мислите ми са ясни и чисти. Вчерашният ден ми прилича на сън. Чувала съм, че часовата разлика оказва страхотно влияние върху хората. Веднъж прочетох, че някаква англичанка си съдрала всичките дрехи на „Хийтроу“, настанила се в скута на бизнесмен и настояла веднага да правят секс, защото, поне така твърдеше адвокатът й, не била спала петнайсет часа, докато пътувала от Сингапур — а това е просто ужасно. Но да се запозная с господин Дарси! Я стига!

Освобождаваме стаите си в хотела след закуска (след вчерашното фиаско си поръчвам континентална закуска) и поемаме към Бат. Денят е великолепен. Студено е, но пък небето е яркосиньо и слънцето грее весело. В такива дни ти идва да запееш. Почти.

Лепвам се на прозореца и наблюдавам тополите, живия плет и селцата, които свършват, преди да успея да произнеса странните им имена като Горно Поничково или нещо подобно. Все още не мога да проумея как е възможно Англия да е толкова различна от Америка с правите пътища и безкрайния хоризонт. Тук всичко е миниатюрно, с тесни, виещи се пътища, задънени улички (все още не мога да свикна, че хората карат от лявата страна, и все още се стряскам, когато видя кола в насрещното движение), обработените поля и кулите на църквите. Много е симпатично.

Симпатично ли? Каква проста дума. Лошото е, че не мога да измисля по-подходяща. След хаоса и бетона в Ню Йорк всичко тук ми се струва спретнато и чисто и както вече казах, симпатично. Погледнете малките овчици, пръснати по полето. Ами онази малка птичка с червените гърди. Не е ли това червеношийка? Присвивам очи, докато минаваме. Господи! Никога през живота си не съм виждала червеношийка, само по коледни картички.

Чуйте ме само. Човек би казал, че никога досега не съм стъпвала сред природата, а съм ходила на Хаваите, в Мексико, на къмпинг в Монтана. (Не беше точно къмпинг, защото бяхме на вилата на една приятелка, но пък нямаше душ и аз трябваше да спя в спален чувал.) Тук обаче е различно. На нищо и никакви осем хиляди километра съм от Ню Йорк, а ми се струва, че съм поне на един милион от живота си там. С всеки изминат километър имам чувството, че се отдалечавам все повече и навлизам по-надълбоко в напълно непознат свят.

Поглеждам през прозореца и по устните ми плъзва усмивка. Боже, имах огромна нужда от тази ваканция.



Когато пристигаме в Бат, пред погледа ми се разкрива картина, сякаш откъсната от страниците на роман на Дикенс. Синьото небе е побеляло и вали сняг. По едрите павета са се настанили продавачи, които продават печени кестени и греяно вино, по старите улични лампи висят пъстроцветни лампички, а магазините са украсили витрините си в златно и сребърно.

Кълна се, че всеки момент някой просяк с патерици ще мине покрай нас.

Автобусът ни е прекалено широк за тесните улици, затова слизаме и затътряме багажа си на неколкостотин метра към хотела — грегорианска къща, украсена с изкуствен сняг по прозорците.

— Прекрасно е — ахват в един глас Рупинда, Мейв и Хилъри, когато влизаме във фоайето, където ни посреща коледна елха, така отрупана с играчки и лъскави гирлянди, че има опасност да се килне на една страна.

— Ако харесваш подобни неща — обажда се заядливо Роуз.

Вече разбрах, че Роуз е малко снобка и не казва нищо хубаво за никого и за нищо. Добре де, съгласна съм, че елхата няма да спечели награда за стилна украса, но пък тя прекалява. Къде отиде празничното й настроение?

Тя се обръща неодобрително намръщена към другия край, където са подредени подписаните снимки на звездите, които са отсядали тук. Веднага живва.

— Ето я и любимата ми приятелка лейди Джуди16 — граква тя и посочва снимката.

Никой не й обръща внимание. Всички са заети да гукат около елхата, докато Хилъри им обяснява как да попречат на игличките да окапят като ги напръскат с лак за коса.

— Пръскате обилно още щом я купите, не от най-силната фиксация, нещо средно. На всяка цена да е средно.

— Тя ми беше дубльорка — продължава Роуз на по-висок глас.

Настанявам се на малко канапе край рецепцията и я поглеждам. Застанала е настрани от останалите дами, облечена в дълго кожено палто, което е по-подходящо за ескимос, сложила си е прекалено много руж и ми изглежда тъжна и изоставена. Малко ми е жал за нея.

— Наистина ли? Това е страхотно, госпожице Биърман. — Спайк й се притичва на помощ.

Тя грейва, сякаш светлините на прожекторите са насочени към нея. Роуз се променя изцяло, когато вниманието му се насочва към нея, усмихва се ведро и се преструва на изненадана, че някой е чувал за нея.

— Не че се хваля, разбира се — добавя кокетно тя.

— Не, разбира се — кима Спайк. Приближава до нея, натъпкал ръце в джобовете, и разглежда снимките на стената. — Трябва да сложат и ваша снимка — подхвърля след малко той.

По напудреното лице на Роуз плъзва доволна усмивка.

— Много си миличък. — Тя се киска като момиче и притиска обсипаната си с диаманти ръка към гърдите. — Само че много отдавна вече не съм излизала на сцена…

Докато наблюдавам как Спайк обръща внимание на Роуз, започвам да се размеквам. Наистина е много мил. Не беше нужно да го прави.

— Глупости — заявява категорично той. — Обзалагам се, че с удоволствие ще сложат снимката ви.