— Господин Дарси е герой от книга. От ето тази книга — заявявам на висок глас аз, за да заглуша напълно полуделите си мисли.

Той ми се струва силно изненадан.

— Аз ли? Писали са за мен в книга?

— Да, книгата е от Джейн Остин. Цялата книга е за теб… искам да кажа, за господин Дарси — бързам да се поправя аз. Господи, ама и аз съм една. — Виж — настоявам нетърпеливо. Тиквам книгата в ръката му. Сега ще трябва да чуя някакво смислено обяснение. Той не би могъл да обори доказателствата, нали?

За момент остава напълно спокоен, все така изпънал гръб, стиснал тънкото томче, а по лицето му пробягва сянка от съмнение.

— Това книга ли е?

Кимам бързо.

— Странно. Няма корица — отвръща той и аз се слисвам.

— Ти не си ли виждал книга с меки корици досега? — питам с досада аз.

В този момент се сещам. По времето на господин Дарси книгите са били подвързвани в кожа, меките корици не са съществували, което ще рече…

Бързо отблъсквам тази мисъл. Както вече казах, невъзможно е.

Той бавно обръща книгата, прокарва палец по корицата, смръщил е чело, след това внимателно я отваря на първата страница. Наблюдавам го, докато очите му шарят по текста. Напълно погълнат от написаното, той обръща още няколко страници. Личи му, че е слисан.

— Да, права сте — заявява спокойно той след малко.

— Знам — отвръщам доволно аз. Има и още нещо — разочарование. Той почти ме убеди, че цялата тази работа е истина, покрай дрехите и вестника. Добре, пълна лудост е, откачена фантазия, но на кое момиче не му се е искало да срещне истинския господин Дарси? Представяте ли си? Би било наистина невероятно.

Той вдига поглед към мен. Станал е много сериозен.

— Писали са за мен в книга. И за скъпите ми приятели господин Бингли и сестра му… — Отворил е книгата на коляното си, поглежда отново надолу, потънал в мисли, след това в крайчеца на устата му се появява едва забележима усмивка. — Трябва да призная, че съм поласкан, дето някой е написал книга за мен.

Чакай малко, изобщо не очаквах подобна реакция.

— Благодаря ви, че ми я показахте. Чувствам се невероятно горд. Това е изключителен комплимент — продължава той и ме поглежда. В гласа му се долавя нескрита гордост и ми се струва, че той е изключително доволен от себе си. — Въпреки че теорията ви, че не съществувам, никак не ми допада — добавя той и очите му греят весело. — Не само че съм пред вас от плът и кръв, ами ме има и черно на бяло.

Напълно сломена, аз отварям уста, за да кажа нещо, макар да не съм сигурна какво. Този тип е напълно луд. Не мога да отрека, че изглежда съвсем нормален, като изключим облеклото, и че е невероятно привлекателен… Господи, това е той моят късмет! Най-сетне се запознавам с готин тип, между нас прехвърчат искри, а той се оказва пълно куку.

— Има нещо, което не разбирам…

Обръщам се към чернокосия красив непознат. Той продължава да рови книгата, но усмивката му се е стопила.

— Защо останалите страници са празни?

— Празни ли? — повтарям аз. Господи, права бях. Той е напълно луд.

— Вижте.

Защо сърцето ми се сви? Той ми подава книгата и разлиства втората половина.

Това е, всичко е яс…

Чакай малко.

Не мога да повярвам. Вместо страниците да са напечатани, те са съвършено бели.

— Как е възможно? Не мога да повярвам!

Веднага се разколебавам и съмненията отново започват да ме измъчват. Тук става нещо странно. Нали четох същата книга в автобуса? Одеве беше нормална, а сега…

— Как го направи? — ахвам аз и я дръпвам от ръцете му.

— Нищо не съм направил — отвръща спокойно той.

Разлиствам книгата, сякаш очаквам останалата част от романа да се появи, но страниците си остават празни. Поне сто са. Бели листа. Гледам ги и не мога да повярвам, а през всичкото време се опитвам да намеря смислено обяснение. Само че не успявам. Как е възможно думите да изчезнат. Просто да ги няма?

— Това някакъв фокус ли е? — питам напълно объркана аз. — Баща ми прави номера с карти, които изчезват в ръкава му, но напечатан текст… Ти да не би да си фокусник или актьор… като Дейвид Блейн.

Той ми се струва притеснен.

— За съжаление не познавам въпросния господин Блейн, но ви уверявам, че съм господин Фицуилям Дарси. Защо не ми вярвате?

— Стига де! — Млъквам. — Просто не се връзва — мърморя аз и клатя глава.

— Госпожице Олбрайт?

В този миг усещам, че над мен е паднала сянка и се завъртам. Госпожица Сотин е застанала точно до нас.

— Вие изобщо чухте ли какво казах?

От колко време е тук? Така се бях прехласнала по господин Дарси, че не чух кога се е приближила. Обръщам се към господин Дарси, за да му обясня…

Само че пейката е празна…

— Казвах, че тръгваме след минута. Ако не побързате, ще изпуснете възможността да посетите най-важните за литературата места.

Ама той къде се дяна? Усещам смазващо разочарование. Сърцето ми блъска оглушително и аз прокарвам ръка по пейката до мен. Мястото, на което бе седнал, е все още топло. Не е възможно да съм си го представила. Въпреки това — вдигам ръка към гърлото си — шалът му го няма.

— Госпожице Олбрайт?

— А, да, идвам — отвръщам аз малко объркана.

— Тръгвайте. Хайде — пляска тя с ръце. — Може и да си мислите, че само така говоря, но витражите ще ви харесат изключително много. — Тя замълчава и ме поглежда с подозрение. — Добре ли сте?

— Да, малко ми се зави свят, но вече съм добре — отвръщам аз и се старая гласът ми да прозвучи небрежно и естествено. Притискам пръсти към пулсиращите си слепоочия. Така и не се уговорихме да се срещнем отново. Изправям се с разтреперани крака. Можехме да се уговорим, ако той беше истински.

— Простете, че се натрапвам, но разбрах, че снощи сте били в местната пивница.

Господи, какво им става на всички? Всички ли ще говорят за мен?

— Ами… да, ходих с Мейв. Две сами момичета — обяснявам шеговито аз.

Очаквам неодобрението й, но се оказва, че греша.

— Чудесно. Приятелството е най-подходящият балсам за болката от несподелената любов — заявява мъдро тя, след това добавя поверително: — Аз лично ви препоръчвам да стоите далече от сайдера.

Господи, кой й е казал?

— Така. Готови ли сме? — надига глас тя, очевидно приключила със съветите.

— Ами… да, напълно.

Поемам си дълбоко дъх, натъпквам ръце в джобовете си и тъкмо да потегля след госпожица Сотин, когато тя се провиква:

— Вижте! — Посочва нещо скрито в тревата под пейката.

— Какво е това? — питам аз развълнувана.

— Сигурно той си е изпуснал шала — отбелязва тя и продължава с бърза крачка към катедралата.

Тя поема с ритмични стъпки по чакъла, а аз се навеждам, за да го вдигна. Значи не съм си представила. Потръпвам цялата, когато го притискам до лицето си. Има неговия аромат. Този характерен мирис на парфюм и крем за бръснене.

Бързо натъпквам шала в джоба на палтото си и забързвам след екскурзоводката. И в този момент се сещам за нещо. Я чакай малко.

— Госпожице Сотин?

Тя се обръща от вратата.

— Да!?

— Казахте, че той го е изпуснал.

Тя ме поглежда, изражението й е спокойно и напълно неразгадаемо. Можех да се закълна, че забелязах миг на несигурност, някакъв проблясък, но той изчезна и тя побърза да влезе.

— Наистина ли? Просто грешка на езика — отвръща разсеяно тя. — Искала съм да кажа вие. — Без повече приказки пъхва някаква листовка в ръката ми и започва да обяснява: — Ако погледнете право напред, ще видите впечатляващия готически неф, построен през 1858…

Тринайсета глава

Полудявам.

Не, това абсолютно не е вярно. Аз съм луда. Напълно луда, все едно, че съм се върнала в колежа и се наливам с текила и пафкам трева.

Същата вечер съм в хотела, лежа, зяпам тавана и си мисля за следобедните събития. Почти единайсет вечерта е и аз се опитвам да заспя вече цял час, но просто не се получава. Умът ми действа на пълни обороти и шантавите мисли се въртят като мръсно бельо в пералня. Каква беше онази работа? Някакво преживяване извън тялото ли? Да не би въображението ми да си прави разни шегички? Герой от роман незнайно как оживял.

Пъшкам тежко, стискам възглавницата, обръщам я наопаки и се опитвам да намеря хладно място. Емили, това наистина е смешно. Започвам да се въртя, мятам се в леглото и дървената рамка скърца шумно. Роуз започва да блъска по стената.

— Моля те, престани — оплаква се тя. — Някои от нас се опитват да спят.

Браво! Сега ме обвинява, че правя секс. Нямаше да имам нищо против, ако наистина правех секс, но не е това. Лежа си в бархетната пижама, цялата на черешки, с пластмасова шина, която не ми позволява да скърцам със зъби, и си мисля за срещата с господин Дарси…

Среща с господин Дарси ли казах?

Стига вече. Трябва да стана.

Грабвам „Гордост и предразсъдъци“, намъквам си дънките и стар пуловер и слизам долу. Хотелът е притихнал. Изглежда всички са си в леглата и спят дълбоко. Влизам в празната трапезария.

Осветена е от най-различни лампи с абажури, каквито сигурно е имала баба ви, по стените са закачени десетки ловни сцени и помещението ми се струва невероятно уютно. Няма нищо общо с тузарските хотели в Ню Йорк, с минималистичните ултрамодерни мебели, стоманен блясък и сив бетон. Тук всичко искри, лъщи и проблясва, забелязвам аз, докато поглеждам към две неудобни на пръв поглед канапета край вертикалните колони на прозореца и стар кожен фотьойл. Тук ми харесва.

Приближавам до каменната камина, където е запален истински огън. Вече е прегорял, но зад решетката продължават да тлеят дърва. До нея са натрупани вестници. Бодва ме чувство на вина. Боже, каква съм глупачка! Това е вторият ми ден тук, а не съм отворила нито един английски вестник.

Изключи днешния, той беше отпреди двеста години, прекъсва ме гласът в главата ми.