Александра Потър - Без гордост и предразсъдъци

Вдигам поглед, обзета от нетърпение.

Това не са ботушите на Спайк.

— Не се ли чувствате добре?

Той е. Това е мъжът от музея. Гледам безпомощно към квадратната челюст и сексапилната трапчинка на брадата и ми трябват още няколко секунди, за да разбера какво става. В същото време в ума ми кръжат две мисли.

1. Какво странно съвпадение. Какво търси той тук?

2. Какъв невероятен късмет. Не предполагах, че ще го видя отново.

— Струвате ми се бледа.

— Нищо ми няма. Малко ме се зави свят.

Той ме поглежда загрижен, след това вдига ръце към слепоочията си и ги разтрива.

— И на мен малко ми се вие свят. Имате ли нещо против да седна до вас?

— Ами… да, заповядай — кимам аз и се премествам малко, за да му направя място. В този момент усещам, че ми е нервно, както става всеки път, когато съм привлечена от някой мъж. Поглеждам го тайно. Той е облечен в същите странни дрехи, с които бе вчера, въпреки това няма какво да го усуквам. Шантави дрехи или не, той си остава страхотно парче.

Замята дебелото си зимно палто и сяда до мен. Сърцето ми е готово да изхвръкне. Какво от това, че е с риза с къдри, с прилепнали бричове и ланец за часовник? Излизала съм с мъж, който не сваляше белите си каубойски ботуши, нали помните?

Ало, Емили, ти не излизаш с него.

Напротив, приглася досадното гласче в главата ми.

Господи, какво ми става? Откога се превърнах в такава хищница?

Следва дълго мълчание, а ние двамата стоим един до друг. Аз съм си прегърнала коленете и се опитвам да го огледам, без той да ме хване. А той седи, изпънал гръб, масажира слепоочията си и се мръщи.

Поне ми се струва, че това прави, но я кажете, случвало ли ви се е да оглеждате някого с периферното си зрение? Очите ви направо се скапват.

— Доколкото си спомням, се запознахме в Чотън Мейнър — заявява той, обръща се настрани и вижда, че съм го зяпнала.

Цялата се изчервявам. Ама как може да съм такава смотанячка?

— Точно така — отвръщам неочаквано аз и се питам какво следва.

— Госпожица Емили, американката, нали така?

Докато ме наблюдава, забелязвам как светлината се отразява в очите му и подчертава кехлибарения ореол по края.

— А вие сте… — обаждам се смутена аз.

— Дарси — подсказва ми той. — Господин Дарси.

А, да, така беше. Значи продължаваме с игричките. Зяпвам го и се опитвам да го преценя.

— Ами ти… ъъъ… това професия ли ти е? — питам аз.

— Кое? — пита невинно той.

Да се правиш на сексапилен чаровник пред американски туристки.

— Ти актьор ли си?

— Актьор ли? — Той ми се струва изненадан. — Не, защо? — Усмихва се, очевидно развеселен от въпроса ми.

Усмихвам му се и аз, този път объркана. Просто не знам какво да мисля. След като не е актьор, с какво се занимава?

Все още малко замаяна аз се опитвам да открия логично обяснение защо е тук. Да не би да си прави майтап с мен? Да не би някой да изскочи иззад пейката и да изреве: „Скрита камера!“ или каквото там викат в Англия?

Оглеждам се, но наоколо е съвсем тихо. Не се мярка жива душа. Сама съм с тъмнокосия красив англичанин.

В следващия момент ми хрумва страшничка мисъл. Ами ако е някой изперкал убиец, който се преструва на господин Дарси, за да привлича доверчиви жени като мен?

Представям си заглавието във вестник, който се завърта на екрана, както става в старите черно-бели филми:

Стига вече. Просто трябва да си изясня нещата.

— Я ми кажи какво става тук? — надигам глас аз и го поглеждам право в очите.

Я стига, та аз съм американка. Ние казваме каквото трябва направо.

Той е шокиран от остротата ми.

— Моля да ме извините, но просто не ви разбирам.

— Ти непрекъснато се появяваш незнайно откъде. Разправяш, че си господин Дарси — продължавам аз вече по-смело. — Ако не си актьор, тогава какъв си?

— Господин Дарси — отвръща простичко той.

Поглеждам го и се опитвам да разбера що за птица е, но просто не успявам.

— Извинявай, но това е просто невъзможно.

— Как така?

— Ти не съществуваш — отвръщам простичко аз. — За съжаление — добавям унило.

— В такъв случай как ще обясните, че седя до вас? Да не би да твърдите, че съм призрак? Може би съм рожба на въображението ви? — отвръща остро той.

След като представя нещата по този начин, май не е възможно.

Ало! Да не би да е възможно той да е господин Дарси?

— Ако ще ви успокоя, и аз намирам присъствието ви за доста обезпокоително — признава той, когато забелязва смущението ми. Привежда се напред, подпира лакти на коленете си и прокарва пръсти през косата си. — Освен това не разбирам защо пътищата ни все се пресичат.

Поглеждам настрани към присвитата му фигура и усещам неочакван прилив на обич.

— Аз съм още по-объркана — отвръщам тихо.

— Вчера, след като ви видях в хола, започнах да се питам дали изобщо съм ви видял.

— И аз така — кимам енергично.

— Изниквате от нищото и изчезвате като дим.

— Именно — ахвам аз. Усещам облекчение. Значи не съм луда. За тази работа очевидно има логично обяснение.

Само че какво?

Няколко секунди оставаме неподвижни. И двамата мълчим, въпреки че въпросите ни напират като снежинки в преспапие. Как? Защо? Кой? Затварям очи. Отново се чувствам замаяна.

— Питах се дали не съм си ви представил.

Чувам спокойния му глас и отварям очи. Той ме наблюдава така, сякаш не може да повярва. Обляга се назад и скръства ръце.

— Трябва да ви призная, госпожице Емили, всичко свързано с вас, от дрехите до говора и маниерите ви, е напълно ново и непознато за мен.

— И аз мога да кажа същото за теб — усмихвам се срамежливо. Освен това между нас определено става нещо и съм сигурна, че не си въобразявам.

— Наистина ли? — пита той, без да откъсва очи от мен.

— Наистина — кимам аз.

Чувствам, че се изчервявам. Той да не би да флиртува с мен? Потръпвам. Леле, на това му се казва шантава работа. Дали да не се ощипя?

Ощипвам се.

Той е все още при мен. Седи на пейката. Седнал е точно до мен.

И флиртува.

Усещам, че започвам да се увличам, вдигам очи към него и няколко секунди оставаме така. Само че не са просто няколко секунди — все едно времето е спряло и секундите са се проточили. Стават толкова много, че всичко се променя и по гърба ми плъзва нова тръпка…

— И какво правиш в Уинчестър? — питам аз отчасти подозрително, отчасти, за да стане разговорът отново нормален. Колкото и да ми е приятно да седя тук с този красив непознат, трябва да се стегна поне малко.

— Пътувам с приятели, които останаха очаровани от витражите. Само че аз не проявявам интерес, затова предпочетох да изляза навън. Имах намерение да си прочета вестника…

Показва ми доказателството, че не ме преследва. В този момент забелязвам нещо. Задъхвам се. Какво, по…

В ъгъла на вестника виждам датата. Само че вместо 29 декември 2006 година, там пише „29 декември 1813 година“. Гледам, потривам очи, след това отново го поглеждам.

— Датата не е вярна.

— Вие все отказвате да повярвате на очевидното. Първо бях аз, сега „Таймс ъв Ландън“. — Черните му очи заблестяват.

— Просто не е вярно… — протестирам аз, грабвам вестника и прочитам заглавията. Чакайте малко, не е само датата, ами и статиите. Те са за събития от историята. Имам чувството, че съм попаднала на двестагодишен вестник. Нещо не се връзва. Освен ако…

Отново ми се завива свят и аз поглеждам към мъжа до мен, плъзвам очи към лъснатите ботуши и тесните бричове, редингота и часовника с ланец, високата колосана яка, вратовръзката, трапчинката на брадичката… Връщам се двайсет и четири часа назад в музея, огънят в камината, стените, официалния начин, по който се представи, как ограждението изчезна…

Сега образите ми се струват позамъглени, май съм забравила някои от нещата, които се опитвам да си спомня. Остават само дреболии, незначителни неща, за които не успявам да намеря обяснение. Писмото до сестра му, вестникът от 1813 година, как неочаквано изчезна, когато Спайк влезе в стаята, и днешната му ненадейна поява. Оглеждам се. Наоколо не се мярка никой. Двамата сме сами.

Може би е някой доста сложен номер, но — поемам си дълбоко дъх, за да се стегна за онова, което предстои — какво ще стане, ако допусна, че не е. Поколебавам се, защото знам, че наистина ще се замисля над немислимото. Ами ако наистина е онзи, който твърди, че е?

Ами ако наистина е господин Дарси?

— Треперите, искате ли моя шал?

Сепвам се и го виждам да развързва белия копринен шал на врата си. Кимам, без да кажа и дума. Трябва да има някакво разумно обяснение, просто трябва да има, но аз не успявам да го измисля. А пък онази част от мен, която е влюбена в господин Дарси и прекара цяла година в ходене по скапани срещи, няма никакво желание да измисля разни обяснения.

Без да каже и дума, той се навежда към мен и нежно загръща раменете ми с шала. Притаявам дъх. Цялата тази работа ми се струва напълно безсмислена, но пък понякога нещата просто са безсмислени. Когато не можеш да обясниш нещо, не означава, че то не е истинско. Същата работа като с летящите чинии, призраците, кръговете в житните ниви и… оживелия герой от някоя книга.

Престани, Емили! Ставаш смешна. Това е лудост. Този тип е напълно смахнат и се забавлява с теб! Хайде, момиче, стегни се веднага.

Неочаквано ми хрумва идея и аз бъркам в чантата, за да изровя „Гордост и предразсъдъци“. Дръпвам я навън и я размахвам под носа му като доказателство.