Александра Потър - Без гордост и предразсъдъци

— Бях едва на деветнайсет…

Ето, виждате ли? Знаех си аз.

— … и никога не бях виждала пенис…

Всичките ми представи рухват. Чакай малко. Тя да не би току-що да каза пенис?

— Бях малко позакъсняла в това отношение. Най-добрата ми приятелка, Тили, вече го беше правила с нейния човек…

Не може да бъде! Сигурно има някаква грешка. Къде отидоха любовните писма?

— При това няколко пъти. И в мисионерска поза, и отзад…

Ужааас!

— За мен беше истински шок, честна дума.

Мили боже! Трябва да я накарам да спре. Имам силен махмурлук.

— В онези години единствената ми цел беше да се докопам до чифт найлонови чорапи, а пък Лари искаше само да лепне големите си ръчища върху…

— Английска закуска. — Сервитьорката пристига като ангел с къдрички.

За малко да извикам от облекчение. Слава богу! Още една секунда и нямаше да издържа.

— Благодаря… много благодаря — усмихвам се с благодарност аз, когато тя оставя огромна чиния пред мен.

Ама като казвам голяма, разбирайте много голяма.

Стомахът ми роптае. Това е много храна за един човек. Зяпвам нервно купчината яйца, наденички, бекон, боб и нещо пихтиесто. Ами хлябът! А всички разправят, че американците поглъщали огромни порции.

— Не гледай. Нападай! — кара ми се Роуз. Добре че се разсея и забрави, че ми разказваше за сексуалния си живот. — Трябва да позагладиш малко кокал.

Можете да ми вярвате, че имам достатъчно по кокалите и като нищо ще изкарам един гладен сезон в „Сървайвър“, но нямам никакво намерение да споря с Роуз. Посягам към вилицата и предпазливо оглеждам чинията. Какво ли е това пихтиестото?

Бодвам малко и пробвам.

Приятна изненада!

— Това е направо фантастично — ахвам аз. Бодвам по-голяма хапка. — Какво е това? — питам аз, докато се наслаждавам на сочния вкус. Махмурлукът ми започва да се спасява нанякъде.

— Черен пудинг — грейва Роуз. — И на мен ми е любим.

— Пудинг — повтарям аз и преглъщам с апетит. Тези шантави англичани, мисля си с обич аз. Какъв вкусен десерт за закуска. Какво ли още са измислили. — Страшно е вкусно. От какво се прави?

— От кравешка кръв — обажда се мъжки глас зад мен. Обръщам се настрани и с периферното си зрение забелязвам, че Спайк дърпа стол и се настанява.

Не смея да сдъвча хапката.

— Моля?

— Черният пудинг се прави от кравешка кръв — повтаря спокойно той, вади опърпания си бележник и си налива чаша чай.

Имам чувството, че ще повърна върху масата. След това разбирам. Естествено. Това е той — Спайк и неговото нескопосано английско чувство за хумор.

— Много смешно — отвръщам аз и продължавам да дъвча.

— Не се шегувам. — Той свива рамене и се прозява широко, без да си покрие устата с ръка. Още по-неугледен е от обикновено. Облякъл е смачкан пуловер с огромно леке, а под кървясалите му очи личат сини кръгове.

— Питай Роуз, ако не ми вярваш.

— Ще я питам. — Поглеждам към нея. — Роуз, можеш ли да повярваш, онзи тип ми каза, че това… — соча пудинга с вилицата — се правело от кравешка кръв! — Изсумтявам презрително.

Роуз стиска алените си устни.

— Глупости — заявява тя и клати гарвановочерната си коса. — Няма никаква кравешка кръв.

Знаех си. Поглеждам доволно Спайк. Кравешка кръв! Как ли пък не! Да не съм луда да се вържа! Лапвам и последната хапка и сумтя доволно.

— Ммм… ммм…

В следващия момент Роуз изрича нещо, което нямах никакво желание да чуя.

— От свинска се прави.

Гадост!

Два пъти си измих устата, изчистих си зъбите с конец, жабурих се с вода за уста и все още усещам вкуса на… онази гадост. Признавам, че беше невероятно вкусно, въпреки това… Свинска кръв! Това е най-противното нещо, което някога съм чувала. Все едно да ядеш струпеи.

Отпивам глътка диетична кола и я задържам в уста, докато гледам през прозореца на автобуса. Пътуваме към Уинчестър, за да разгледаме катедралата, където е погребана Джейн Остин, и докато криволичим по тесните улици, се опитвам да се съсредоточа над пейзажа и да не обръщам внимание на стомаха си, който не спира да се бунтува.

Мястото до мен е празно; Мейв е някъде отзад, за да може Спайк да я интервюира за статията си. Знам, че се кефи за случката на закуска, но аз взех решение. Повече няма да си губя времето и да го оставям да ме дразни. Той просто не заслужава. Отсега нататък ще го изхвърля от ума си и ще си гледам екскурзийката.

— Ще прекараме следващите два часа в катедралата на Уинчестър, така че ако ви трябва нещо от багажа… — острият глас на екскурзоводката кънти от микрофона, докато влизаме на паркинга.

Гледам през прозореца към впечатляващата архитектура с удивителни каменни стени и великолепни витражи.

Страхотна е. Щом вратата се отваря, си грабвам палтото и ставам. Виждам, че Мейв се отправя по пътеката към мен. В първия момент ми се струва, че ще ме подмине. Май не ме е забелязала.

— Здрасти — усмихвам й се аз и се настанявам от другата страна на пътеката. — Как си?

Тя не се обръща и за частица от секундата имам чувството, че няма да ми отговори, но накрая все пак ме поглежда и кимва.

— А, Емили, здравей. — Струва ми се разсеяна и притеснена, но аз не обръщам внимание. Мейв често изглежда притеснена.

— Кажи как беше снощи с Ърни? — питам аз и се привеждам към нея, за да съм сигурна, че ще чуя. Нямах търпение да я попитам, но досега все не оставахме сами. Когато се върнахме в хотела, след като си тръгнахме от кръчмата, оставих двамата с Ърни да си бъбрят във фоайето и си легнах, а днес тя прекара цялата сутрин със Спайк.

— Ааа… ъъъ… добре — отвръща уморено тя.

— Добре ли? — шегувам се аз и я побутвам. — Според мен вие двамата сте чудесна двойка.

— Много ще ти бъда благодарна, ако задържиш мнението си за себе си — сопва се тя.

Поглеждам я и не мога да повярвам. Не знам дали тя е по-шокирана, че ми се е сопнала, или аз.

— Извинявай, Мейв. Не исках… — Млъквам, щом забелязвам, че очите й са пълни със сълзи. — Добре ли си? — питам тихо аз.

Следва мълчание и тя преглъща с усилие. Вече сме в предната част на автобуса и се каним да слезем, когато забелязвам, че поглежда уплашено Ърни, който е все още зад волана. За частица от секундата имам чувството, че ще ми каже нещо, но в следващия момент извръща поглед, преди той да я е видял.

— Извинявай, нещо не съм в настроение. Сигурно съм понастинала — мрънка тя и слиза бързо, а на паркинга се лепва за Рупинда и Роуз.

Силно учудена тръгвам след нея. Нито й тече носът, нито пък киха. Тук нещо става. Какво ли? Снощи, на връщане от кръчмата, ми се стори спокойна и весела. Аз бях толкова пияна, че едвам успявах да ходя, но си спомням как се смееше на шегите на Ърни и как му разказваше за племенниците и племенничките си. Какво ли се бе случило?

Поглеждам към паркинга и виждам позната фигура да вади от джоба си пакет „Марлборо“. В този момент се сещам. Спайк й е развалил настроението, няма кой друг.

Натъпквам дълбоко ръце в джобовете си и тръгвам по асфалта. Спайк е застанал настрани от останалите, навел е глава над свитите си длани и се опитва да запали цигара.

— Я кажи какво си казал на Мейв? — съскам гневно аз.

Какво стана с решението ми?

— Моля? — Той вдига поглед, а незапалената цигара виси в ъгъла на устата му.

— Не ми се прави на невинно агънце — срязвам го аз и забелязвам, че трепва. — За какво си говорехте в автобуса?

— Аз съм журналист — отвръща той, вади цигарата от устата си и я пъхва зад ухото. Изпъва рамене и ме поглежда високомерно. — Провеждах интервю.

— За Ърни ли?

Лицето му си остава безизразно.

— За господин Дарси — отвръща спокойно той. — Ти няма ли да ми отговориш на някои въпроси? Предлагам да стане, след като се успокоиш и махмурлукът ти мине.

— Какъв махмурлук? — питам остро аз. В същия момент започва да ми се гади. — Не знам за какъв махмурлук говориш.

Без да обръщам внимание на застрашително надигащия се стомах, аз профучавам покрай него. Не му вярвам. Не вярвам на нито една негова дума. Сигурна съм, че е казал на Мейв нещо за Ърни. За едно обаче е прав — имам махмурлук.

Чувствам се като замаяна, затова се облягам на едно дърво. Страхувам се, че всеки момент ще припадна.