— А това е Тереза. Смело момиче е тя. Вече е почти на деветнайсет. Учи за медицинска сестра…

Освен това ми е много трудно да се съсредоточа. Ърни вади снимки на внуците си от портфейла, а аз блея някъде.

— А малкият Томас е само на шест, но какъв разбойник е само.

— Ти имаш ли внуци, Мейв?

— Не, нямам.

Може би трябва да се запозная с хора на моята възраст. Да, идеята си я бива. Взирам се през мъглата, обгърнала бара. Тук май всички познават другите. Може да се окаже неприятна работа. Какво да правя? Да се лепна за някой напълно непознат и да го побутна по рамото ли?

Някой ме побутва по рамото.

Обръщам се и погледът ми попада на дребна закръглена блондинка с пъстра тениска и обезоръжаваща усмивка.

— Ъъъ… здрасти. — Тя ми маха с ръка, след това натъпква ръка в джоба на войнишките си панталони. — Приятелят ти ни каза, че сте отседнали в стария манастир…

— Приятел ли? — пуля се аз.

— Да. — Тя кима към Спайк, който е потънал в разговор с висок тип с бръсната глава.

— Не ми е точно приятел — признавам аз.

Тя ме поглежда доволно.

— Знаех си! — Навежда лице, за да се скрие зад косата си, и чак сега забелязвам вплетените тънки плитчици. След това тя се приближава и съска: — Казах му аз на Лий, че няма начин тези двамата да са просто приятели.

Какво?

— Веднага личи. Веднага.

Сайдерът е забавил реакциите ми, затова ми трябват няколко секунди, за да осъзная, че тя не е на прав път.

— Такава съм си аз. Хората са като отворени книги за мен.

— Не, имах предвид, че…

— Аз съм Каролайн.

— Здрасти. Аз съм Емили — усмихвам се аз и се опитвам да не издам колко съм пияна. Чак сега разбирам, че сайдерът е получил напълно заслужено онова засукано име.

— Приятелите ме наричат Кат. Като Кат Дийли, нали се сещаш, онази от телевизията… — Тя млъква и възкликва шумно: — Мама му стара, ама и аз каква съм тъпачка. Ти сигурно не я знаеш. Нали си от Америка…

— Тя води някои предавания и в Щатите.

— Сериозно? — Кат посреща новината с такъв захлас, че човек би казал, че Кат Дийли й е първа приятелка. — Браво. Страшно я харесвам. А пък е толкова готина. Всъщност много ми се щеше да имахме повече общи неща от името. — Тя се киска и бързо покрива носа си с ръка. Забелязвам, че между палеца и показалеца има малка татуировка на звезда.

— Ей, Кат.

Прекъсва ни рев от другия край на бара и аз се обръщам към обръснатия тип, който одеве беше до Спайк, а сега се е преместил до масата за билярд и й маха.

Кат се ухилва широко.

— Това е гаджето ми, Лий — обяснява тя. — Идваме — провиква се тя и отново се обръща към мен. — Всъщност дойдох, за да те поканя при нас, докато играем билярд, но като се разприказвам… — Тя извива очи. — Какво ще кажеш?

Поканата й ме сварва неподготвена. Дали? От една страна, нямам желание да съм толкова близо до Спайк Харгрийвс, но, от друга, Кат ми се струва толкова приятна, а пък билярдът е голямо забавление…

— Защо не. Супер, идвам — отправям й аз пиянска усмивка. — Само да ти кажа, че Спайк…

— Не се притеснявай, разбирам — прекъсва ме тя и най-неочаквано става сериозна. — Няма да издам, че съм разбрала. Мога да съм много дискретна, когато се налага. — Преди да успея да обясня, тя ме хваща под ръка и ме повежда към масата за билярд.



Четири игри по-късно, след като съм изяла пакетче свински пръжки, които си мислех, че ще бъдат гадни, но след като пробвах едно и открих, че наистина са гадни, но също така великолепни — научих, че Кат обича Лий, групата Killers и „Топ шоп“ (За втори път чувам за този магазин. Също като Стела, тя говори за него шепнешком, с някакво страхопочитание) аз допих огромната халба сайдер.

Това ще рече, че съм изпила завидно количество алкохол и съм качествено пияна. Или както казват в Англия, поне според Кат, натряскана. Няма значение, защото играя страшно добре. Странното е, че при последните три удара така и не успях да фокусирам топката, но това не е никакъв проблем, защото открих много лесен начин да се справя с проблема. Просто затварях едното си око. Хитруша съм аз, нали?

Затварям едното си око и наблюдавам Кат, която се върти около масата и нанася удари по топките с невероятна лекота. За момента ние печелим — момичета срещу момчета.

— Браво, малката, давай — викам аз и вдигам празната халба. — Стисни ги за топките.

Господи, на това му се казва забавление. Топки. Билярд. Мъже. Започвам да се кискам.

— Стига, Кат — мрънка Лий и се преструва, че се моли, когато тя нанася удар на последната топка. — Смили се над нас.

— Я, стига, говори от свое име — мърмори Спайк и ме поглежда намръщен, сякаш току-що е изял цял лимон с кората. Не знам защо, но физиономията му ме кара да се разкискам още повече. — Не ни трябват повече услуги от тях.

— Трябват ни, приятел, трябват ни — ухилва се добродушно Лий. — Кат е шампиона на кръчмата.

— Личи й, но мъкне след себе си тежък товар — изтъква Спайк.

— Както при голфа ли? — провиквам се въодушевено аз, въпреки че сама не знам защо, тъй като нито играя голф, нито пък познавам човек, който да играе голф, да не говорим, че този спорт не ме интересува ни най-малко. Ухилена от ухо до ухо, задавам въпроса на Лий, който също като Кат е абсолютен сладур. Ама наистина. Тези двамата са просто страхотни. Такава сладка двойка. Ще взема да ги поканя да ми дойдат на гости в Ню Йорк.

— А, не — отвръща с известно неудобство Лий и поглежда Спайк.

— Значи не разбирам…

Млъквам, защото се сещам. Аз съм товарът.

— По дяволите. Пропуснах — ядосва се Кат и привлича вниманието на всички, преди да успея да накълцам Спайк както заслужава. Знам, че ще се сетя за нещо остроумно, просто в момента ми избяга от ума.

Всички поглеждаме към масата и виждаме как последната топка се плъзва покрай далечния ъгъл и спира настрани.

— Лош късмет, дами — обажда се Спайк, който се протяга лениво. Ризата му се измъква от панталоните и аз виждам шкембето му, цялото обсипано с лунички, покрито с руси косъмчета. Растат под пъпа му и стигат чак до…

Гадост!

— Беше на една крачка.

— И въпреки това остана много далече. — Навежда се, за да избегне удара на Кат, и поглежда Спайк. — Я им покажи как се прави.

Спайк се стяга.

— Остави на мен, приятел — намига той.

Докато чакаме, той започва да обикаля масата и да обмисля следващия си удар. Не спира да се върти, обляга се ту от едната, ту от другата страна, докато най-сетне започва да почиства върха на щеката, сякаш е Том Круз в „Цвета на парите“.

Я стига. И това го прави човек, който успя да вкара само три топки. Две, от които бяха наши.

— За бога, няма ли най-сетне да направиш нещо — съскам аз. Мислех, че съм го казала шепнешком, но май е било по-високо и Спайк ми хвърля убийствен поглед. Леле, колко сме страшни.

Обръщам се настрани и срещам погледа на Кат, която ми отправя „тайна усмивка“, сякаш се опитва да ми каже „Виждам, че само се преструвате“. Мръщя се и поклащам глава, за да й покажа, че не е разбрала, но тя се ухилва доволно и прегръща Лий.

Поглеждам ги замечтана, двамата са толкова щастливи и усещам прилив на надежда, че може и аз да срещна някой свестен мъж тук, а след това поглеждам към масата. Спайк се кани да нанесе удар, подпрял се е на масата и шкембето му се е сплескало. Леле, каква гадост!

Докато Спайк размахва голия си корем пред мен, си припомням странната следобедна среща в музея и съм готова да се обзаложа, че неговото шкембе няма да се сплеска така. Сигурно под странните дрехи се крият релефни мускули.

Спайк прокарва щеката между пръстите си.

На този му личи, че си гризе ноктите. Много мразя изгризани нокти.

Това поне помня ясно за мъжа в музея. Имаше изящни ръце, с дълги пръсти като на пианист. Знам, че наложих вето на мъжете, но онзи беше различен. В него имаше някакво… От него се излъчваше достойнство.

Нямаше нищо общо със Спайк, който грухти като прасе.

Този тип е истинска торба, мисля си аз и се оригвам. Моля да ме извините. Виновен е сайдерът.

— Ъъъф — продължава да грухти Спайк, нанася удар, пропуска бялата топка и нацелва черната.

— Леле, мой човек — ахва Лий и в същия момент гласът на Кат изригва като вулкан и за малко да ме повали.

— Кеф, абсолютен кеф, пак победихме!

— Върхът! — чувам аз собствения си глас и двете с Кат плясваме победоносно длани.

Тя се киска доволно.

— Много ме кефите вие американците, когато го правите.

— Знам — смея се и аз, въпреки че не знам, защото никога досега не съм пляскала длани с когото и да било. Дори не знам какво ми става, та го направих с Кат.

— Заслужихме си напитка — продължава да се смее Кат. — Вие черпите, момчета.

В този момент звънецът бие два пъти. Странно. Не го ли чух преди нищо и никакви пет минути.

— Съжалявам, вече не сервират — хили се Лий. — Не беше достатъчно бърза. — В този момент забелязва учуденото ми изражение и бърза да обясни: — Камбанката означава, че ще затварят.

— Ооо — пъшка Кат и се цупи. — Ще трябва пак да го повторим някой друг път.

— Задължително. — Направо невероятно. Познавам Кат и Лий от няколко часа, но са ми като стари приятели. Дори се разхълцах.

Поглеждам към бара, където Мейв и Ърни са потънали в разговор, почти допрели чела, обърнати един към друг. Само слепец не би разбрал какво означава езикът на телата им. Когато срещам погледа на Мейв, тя се изчервява като тийнейджърка на първа среща. Вижте ги само. Толкова са сладки.

Давам й знак да ме почака, обръщам се към Кат и Лий, прегръщам ги, казвам им довиждане и си обещаваме да поддържаме връзка. Накрая ни разделя барманът, който идва, за да прибере чашите.

— Заповядай — хълцам аз и му подавам празната си халба. Изправям се и с олюляване се насочвам към вратата, но забелязвам, че халбата на Спайк е наполовина пълна.