— Ето че сега си на литературна екскурзия — изтъквам аз. — Това не е скучно.

Вече сме в началото на селото, където има улични лампи и на светлината им забелязвам, че тя премисля казаното от мен.

— Може и да си права — кима тя и ми се усмихва.

— Освен това отиваме на кръчма и няма да ни е скучно — продължавам аз с опитите да й вдигна самочувствието. Въпреки че имах известни резерви, Мейв започва да ми допада. В нея има нещо, нещо повече от първото впечатление, стаено достойнство и усет към всичко, което ни заобикаля.

— Държа да те предупредя, че не съм най-подходящият човек за компания… — започва да се извинява тя, но аз я прекъсвам.

— Глупости — заявявам. — Това пък откъде ти хрумна?

В този момент имам огромното желание да защитя Мейв. Един господ знае какво й се е случило, за да съсипе самочувствието й, но сигурно е било много неприятно. Как е възможно чак толкова да няма вяра в себе си.

Мейв ме поглежда с огромна благодарност.

— Може и да не ми повярваш, но едно време бях душата на всяка компания, преди…

— Преди кое? — питам аз, след като тя млъква.

Тя се колебае, очевидно води борба с нещо, което крие, след това отсича:

— Преди да остарея — усмихва се тя.

Ето че научих още нещо за Мейв. Не умее да лъже.

Продължаваме напред. Кръчмата е точно пред нас. Осветена е, цялата облечена в бръшлян с наситеночервени листа, също като огромен коледен подарък, а над нея се издига надпис „Главата на стария крал“. Изглежда много примамлива, великолепно убежище от режещия вятър и на мен ми се струва, че усещам топлината й.

— Няма нищо общо с това място.

— Моля?

— Ню Йорк — обяснявам аз и се обръщам към Мейв. — Нали ме попита за Ню Йорк. — Опитвам се да подбера думите, с които да го опиша, след това се отказвам. — Ако попиташ един милион човека, ще получиш един милион различни мнения. Трябва да го видиш, за да прецениш.

— С удоволствие — отвръща замечтано тя и очите й блестят весело зад очилата.

В този момент ми се струва, че виждам истинска искра у Мейв, искрата на младо момиче, което таи големи мечти и го очакват велики възможности.

— Може би, ако бях по-млада, ако имах време, ех!

Ето че искрата угасна и тя отново се скри в черупката си. Все едно е твърдо решена да потиска всичките си мечти. Защо ли? От какво се страхува толкова? Какво ли й се е случило, за да се откаже от всичко и да живее без капка самочувствие? Защо е толкова самотна и тъжна?

Няма как да я попитам, нали? Познаваме се от пет минути. А и не е моя работа. Освен това не съм психоложка. Посягам към бравата, отварям дървената врата и двете влизаме смело.

Десета глава

Посреща ни гълчава, топлина и цигарен дим. Таванът е нисък, от чворести греди, а грубите стени са боядисани в тъмнокафяво и по тях са окачени подкови, избелели литографии и еленови рога. В единия ъгъл е поставена елха, разперила клони над масите.

Като че ли цялото село се е събрало тук. Двойки на средна възраст вечерят на бара, групи старци надигат халби с бира, а огромна тълпа двайсетинагодишни са се докарали в прилепнали дънки, добре наплескани с грим.

Очаквах да видя обичайните местни посетители, които дремят по масите. Не предполагах, че ще има толкова модерни хора. Да, има двама-трима румени фермери с кални ботуши и шапки, които играят на домино, сякаш излезли от книга на писателя Джеймс Хериът.

Само че неговите герои са от Йоркшир, а не от Хампшър и действието се развива през Втората световна война, напомня ми гласчето в главата ми.

Започвам да се притеснявам. А пък аз си мислех, че всички ще ме зяпнат като типичната американска туристка. Ако не внимавам, в най-скоро време ще се докарам в къси панталонки и ще започна да наричам всички „странни“ като някоя дъртачка.

— Какво да ви донеса?

След като най-сетне се промъкнахме до бара и си проправихме път с лакти, успявам да привлека вниманието на бармана.

— Мейв, какво ще пиеш? — питам аз, смъквам шапката и ръкавиците, след което се заемам с безбройните пластове дрехи, които съм намъкнала. Преди да ми отговори, чувам познат мъжки глас.

— Дай да ги взема.

Обръщам се. Мъж в карирана бархетна риза е застанал до мен. Пуши лула. Струва ми се познат, но в първия момент не мога да се сетя откъде.

— Ърни. Шофьорът на автобуса — обяснява той, когато усеща объркването ми.

— Да, разбира се — усмихвам се аз. — Извинявай, просто за секунда…

— Знам. По мен няма нищо забележително — шегува се той и очите му искрят.

Веднага ми става симпатичен. Избухвам в смях.

— Аз съм Емили… а това е Мейв. — Соча Мейв, а тя се изчервява.

— Мейв значи. Какво интересно име — отвръща Ърни и насочва цялото си внимание към нея.

Струва ми се, че на Мейв й се иска подът да се отвори и да изчезне. Избягва погледа му и свежда очи.

— Ирландско е — отвръща тя толкова тихо, че едва успявам да я чуя.

Той продължава да дими с лулата и кима.

— Означава „опияняваща“ — добавя компетентно той.

Тя вдига стреснато поглед към него. Той се усмихва топло, а на Мейв не й остава друго, освен да отвърне на усмивката.

Наблюдавам ги отстрани и оставам с впечатление, че това не е случайност, поне от страна на Ърни. Въпреки това съм впечатлена. Това е първата истинска усмивка на Мейв тази вечер.

— Кажете, дами. — Ърни отново насочва вниманието си и към двете. — Какво да ви поръчам?

Обикновено знам какво искам. Винаги пия бира „Корона“ или „Совиньон блан“, или „Джак“ с кола, в зависимост от настроението. Само че този път решавам да пробвам сайдер. Не че в Ню Йорк няма сайдер, но предлагат единствено с аромат на ябълка или круша. Тук имат най-различни видове, с разни причудливи имена като „Квиченето на старото прасе“, „Напий се с пунш“, „Напитка за язовци“…

Събирам кураж и поръчвам нещото, наречено „Без крака останах, но усмивката запазих“.

— Как е? — пита Ърни и извива рошавите си вежди.

Поглеждам кехлибарената напитка и отпивам предпазливо. Топла е, има вкус на жито, полепва по зъбите ми, сякаш съм яла ревен. За момент задържам глътката в уста, накрая преглъщам. Усещам парене, което подсказва, че вътре има солидно количество алкохол.

— Вярвай ми, че „Без крака останах, но усмивката запазих“ си заслужава името — обажда се барманът, който се е подпрял на бара и очаква отговора ми.

— Кажи — подканя ме Мейв, която отпива от чаша шери.

— Харесва ми — отвръщам след малко аз.

— Аз какво ти казах! Нюйоркчанката има топки — заявява гордо Ърни.

Барманът клати глава и ме поглежда с уважение.

— Да ти призная, не са много хората, които могат да преглътнат този коктейл.

— В такъв случай на мен ми направи в халба.

Гласът се врязва в разговора ни и четиримата се обръщаме. Забелязвам позната фигура малко по-встрани на бара и сърцето ми се свива. Браво! Точно тук ли трябваше да дойде? Това е тъпият Спайк Харгрийвс. Откъде се взе?

Забелязва, че всички сме го зяпнали, и кима приятелски.

— И по още едно за дамите — продължава той към бармана, без да обръща никакво внимание на Ърни.

Очевидно не го вижда, решавам аз, след това забелязвам как двамата се споглеждат. Какво, по… А пък аз си помислих, че навън е студено.

— Много благодаря, на мен ми стига… Няма нужда… благодаря — отвръща Мейв, докато Ърни се оглежда и измърморва нещо като „досадник“.

Веднага наострям уши.

— За Спайк ли говориш? — съскам аз.

Ърни ме поглежда и разбирам, че не е трябвало да чуя какво е казал.

— Защо го каза? — питам любопитно аз.

— Журналисти. Нали ги знаеш? Вечно се врат, където не им е работа. — Свива рамене, но аз оставам с впечатлението, че крие нещо.

— Не е възможно, просто не си преценил правилно господин Харгрийвс — негодува Мейв, готова да защитава Спайк. — Той не е такъв. Много е чаровен.

— Не и с мен — сопвам се аз. — С мен се държи кретенски.

Поглеждам Ърни, който кима одобрително. Нямам търпение да го разпитам, но забелязвам, че на Мейв й е неудобно. Затова не питам повече, но когато Ърни заговаря за внуци, забелязвам, че Спайк отпива от халбата сайдер. Жалък тип. Да си поръча цяла халба, защото аз поръчах половинка. Отново кипвам и оставам загледана в него, след това, преди да разбера какво ме прихваща, поемам дълбоко дъх и пресушавам чашата до дъно.

— Още едно — грача аз към бармана, докато преглъщам утайката. Оставям предизвикателно чашата на бара и все едно съм хвърлила ръкавицата. — Този път халба.

Забелязвам как всички наоколо ме оглеждат, но не им обръщам никакво внимание.

— Мислех, че американците не пият — подсмихва се Спайк. — Нали сте луди по фитнеса и разните смахнати диети.

— Така е в Ел Ей. Аз съм от Ню Йорк — сопвам се аз.

Не че ти знаеш кое къде се намира, тъпако.

— Браво — отвръща с напрегнат глас Спайк. — В такъв случай защо не си поръча двойна халба?

Боже, той да не би да е ядосан заради тъпите моркови?

— Защо не — отвръщам аз и му отправям най-чаровната си усмивка.

Докато наблюдавам как барманът налива огромна халба, започвам да се плаша, но веднага се стягам стига. Три години в колежа се наливах с какво ли не. Няма място за притеснение. Ще се справя, казвам си аз, когато чудовищната халба се озовава пред мен.

— Наздраве! — Спайк вдига своята и ме поглежда право в очите.

Все едно че съм на бойното поле.

— Наздраве — отвръщам аз и вдигам халбата.

Я стига, колко по-силно може да е това питие от всичко друго, което съм пила.



Оказва се, че е доста по-силно.

Десет минути по-късно си лафя с Ърни и Мейв и започвам да усещам, че нещо не е наред с устните ми. Много странно усещане. Същото е, както когато отида на зъболекар, той ми сложи упойка и устата ми изтръпне.