Към седем вечерта вече се чувствам много по-добре.

Господи, една баня и нови дрешки направо променят всичко.

Добре де, може би промяната се дължи на чашата „Джак Даниълс“ с кока-кола, която изпих, мисля си аз, докато смуча кубче лед, въпреки това светът ми се струва по-светъл.

Слязла съм на партера, за да се запозная с всички от групата. Стела е права. Всички са по-възрастни от мен. Макар да си въобразявах, че това означава сладки приказки за отминали времена и размяна на рецепти за миникексчета, бързо разбирам, че съм в дълбока грешка.

— Веднага след развода се регистрирах в match.com и се запознах със Себастиан — заявява Хилъри, местна съдийка, която наскоро се е пенсионирала и е зарязала партньорството в една от най-големите адвокатски фирми в Лондон. — Заедно сме от шест месеца и за мен той е като глътка свеж въздух. — Усмихва се щастливо и отпива от червеното вино.

Виж ти! Срещи в интернет! На нейната възраст? Впечатлена съм.

— Нищо че синовете ми не са никак впечатлени.

— Да не би просто да се опитват да те защитят? — обаждам се любезно аз. — Поне момичетата се отнасят така към бащите си.

— Не, проблемът е, че Себастиан е по-млад — отвръща тя и въздиша. — Те просто не могат да преглътнат този факт.

— Защо? Много жени излизат с по-млади мъже — провиквам се аз. — Я погледни Деми и Аштън.

Хилъри ме поглежда учудено, сякаш пита: „Кои?“, а след това поклаща глава.

— Не, говоря за мъж по-млад от синовете ми.

Защо не млъкнеш, Емили?

— Той е двайсет и пет години по-млад от мен. И какво от това? — продължава тя. — Когато стигнеш на моята възраст, вече не ти пука какво мислят хората.

— Не, разбира се — грача аз. — И какво от това?

Вече съм пресушила втора чаша „Джак“ с кола и съм в превъзходно настроение. Откривам, че като са по-възрастни, те съвсем не са стари. Истината е, че се чувствам малко неловко. Къде ми е бил акълът? Не знам дали това е погрешното мнение, което са създали у мен киното и телевизията, но съм била убедена, напълно погрешно, че единствено моите връстнички се забавляват чудесно и само техният живот е интересен. Щом побелееш, всичко става сиво и скучно. Все едно че менопаузата е нещо като биологична Берлинска стена, а никой не иска да се озове от скучната страна на застоя.

Само че вече не съм сигурна коя е правилната страна.

— Цял живот практикувам, но започнах да преподавам истински едва след като децата напуснаха дома ни. Догодина заминавам в една комуна в Тоа, Индия — ухилва се Рупинда, йога инструкторката, която е два пъти по-възрастна от мен, но може да се нагъне в пози, за които моето тяло дори не е в състояние да мечтае. — Трябва да дойдеш.

В йога комуна в Индия ли? Невероятно!

— С удоволствие — отвръщам разсеяно аз.

Никога няма да ми дадат отпуска.

За разлика от Инид, стройна дама на седемдесет и няколко, с прошарена коса, която наскоро си е купила каравана фолксваген и има намерение през следващите шест месеца да обикаля Европа заедно със съпруга си. И Мариън няма проблеми като моите. Тя прави великолепни сребърни бижута и си има собствен уебсайт.

Едва сега разбирам, че от цялата група аз съм единствената, която си стои вкъщи с хавлия. Посягам към визитката на Мариън и усещам, че тайничко ме бодва разочарование, че никой не говори за рецепти за кексчета.

Обожавам английските кексчета.



Докато започнат да сервират вечерята, вече съм опознала жените от групата по-добре. Всички, с изключение на Спайк Харгрийвс. Него го избягвах цялата вечер като чумав. Когато го зърнах, че се е насочил към мен, побързах да се спася в тоалетната; тъкмо съм започнала да бистря „проблемите на жените“ с Инид и Рупинда, когато той се опитва да се присламчи към нас на бара. На масата в трапезарията се опитвам да седна възможно по-далече от него и оглушавам в мига, в който той ме моли да му подам купата с морковите.

Вместо това посягам към нея и си сипвам последните.

Той ми хвърля убийствен поглед.

Усмихвам му се невинно, бодвам малко морковче и отхапвам. Няма да позволя на никого да ме приклещи в ъгъла, мисля си войнствено аз.

Цялата тази работа прилича по-скоро на „Мръсни танци“.

Все тая. Той е и ще си остане един противен грубиян. Ако си въобразява, че ще го оставя цяла седмица да ме обижда и да ми трови живота, просто не е познал. Тази игра се играе от двама. Усещам, че ме е зяпнал, и дояждам морковите.

Не че имам нещо против, просто ненавиждам моркови.



Всички сме доста изморени. Денят беше дълъг, а след няколко ментови шоколадчета, наречени „Афтър Ейт“15, всички се изреждат да ми пожелаят лека нощ и се изпокриват по стаите си.

Само че на мен не ми се спи. Изобщо не ми се спи. След изтощението, което ме налегна одеве, вече съм съвсем будна и не ми се ляга. Това е тя часовата разлика. В момента в Ню Йорк е три и половина следобед, така че последното, за което имам желание, е да спя. Днес е първата ми вечер в Англия. Иска ми се да поизляза, да поразгледам, да се държа като истинска туристка. Добре, сега е осем и половина, аз съм някъде в дълбоката английска провинция, въпреки това съм сигурна, че все има къде да се отиде.

Оглеждам трапезарията. Празно е, по масата се търкалят само няколко черни опаковки от „Афтър Ейт“, а часовникът тиктака шумно. Веднага се сещам какво да направя. Разбира се. Кръчмата в селото.

Обзема ме вълнение.

До селото е не повече от десетина минутки пеша. Ще пийна една чаша, ще се запозная с местните хора. Кой знае защо си спомням сцена от „Американски върколак“. Нали го помните филма, когато той влиза в кръчмата и местните не му обръщат абсолютно никакво внимание.

Усещам как самоувереността ми започва да се изпарява.

Я стига, Емили, не се дръж като глупачка. След като сама жена успява да се справи по Амазонка в самоделно кану, значи и ти ще стигнеш без всякакъв проблем до местната кръчма.

Решително се отправям към фоайето. Ще се справя. Сигурна съм, че всички ще се държат приятелски и много любезно. Но пък щеше да е много приятно да си имам компания.

— Леля ти е. Исках само да кажа здрасти…

Чувам тих глас откъм ъгъла, обръщам се и виждам самотна фигура, наведена над телефона. Та това е Мейв.

— Разбирам, че не си вкъщи. Ще ти звънна утре. Чао. — Тя изпраща звучна целувка и затваря. В първия момент остава до телефона, а по лицето й е изписана тъга. Изглежда се е замислила. В следващия момент усеща, че някой я наблюдава, обръща се и ме вижда.

— А, здрасти… — започва тя, загръща се в жилетката си и ми се усмихва смутено. — Не те видях.

— Тъкмо се канех да си взема палтото — обяснявам аз и соча нагоре. — Мислех да поизляза на разходка и да видя как е в местната кръчма.

— А, ясно — кима тя.

Следва мълчание и аз се чудя дали да не я поканя. Не ми се иска много, но трябва да се държа любезно. Тя е мила и приятна жена, но просто не знам какво да й кажа, тъй като двете нямаме много общо. Като изключим факта, че и двете сме неомъжени, казвам си аз, когато забелязвам, че не носи халка. Докато се опознавахме одеве, се опитах да поговоря с нея, но тя каза пет приказки и седна сама на едно от канапетата. Сега просто не знам как да постъпя. Но пък тя няма да иска да дойде.

— Искаш ли да дойдеш с мен да пием по чаша?

Готово. Поне ще съм с чиста съвест, че съм я попитала.

— О, не — бърза да откаже тя и се свива в жилетката. — По-скоро не… Въпреки това ти благодаря.

Ето, виждате ли!

— Добре, лека нощ — кимам аз и тръгвам по стълбите. На средата съм, когато чувам отново гласа й.

— Емили, нали така?

Обръщам се и забелязвам, че Мейв е застанала на първото стъпало и кърши ръце.

— Просто се колебаех… — започва притеснено тя, — за кръчмата.

В първия момент съжалявам, че съм си отворила устата, след това бързо размислям.

— Ще дойдеш ли? — питам с топла усмивка аз.

Тя веднага се отпуска.

— Ще ми бъде много приятно.

— Супер — отвръщам аз.

Ето как ще прекарам първата си вечер в Англия. Ще бъда с Мейв на чашка шери в местната кръчма. Точно така, момичетата тръгват да полудуват.

След това, най-неочаквано, в гърлото ми се надига кикот. Де да можеше Стела да ме види отнякъде, щеше да се напишка от смях. Тя се е излегнала по бански на някой плаж в Мексико, след като предишната вечер се е удавила в текила, а аз съм намъкнала стария си пуловер и се забавлявам с група бабки насред Англия.

Покривам уста, за да не се изкискам отново. Господи, ужасно е смешно, защото дори да имах избор, пак щях да предпочета да отида на кръчма с Мейв, вместо да се забавлявам с пияни колежанчета.

Мейв ме наблюдава учудено и аз й се усмихвам широко.

— Качвам се да си взема палтото.

Може пък Стела да е права. Може наистина да съм напълно изперкала.



Навън температурата е паднала ужасно много и въпреки че съм навлечена с няколко пласта дрехи и дебело палто отгоре, нахлупила съм вълнена шапка и съм се омотала с мохерен шал, леденият вятър ме пронизва. Земята е покрита с бял скреж и чакълът хрущи измъчено, докато минаваме по алеята.

Известно време мълчим и се чуват единствено стъпките ни, отначало по чакъла, след това по асфалтовия тротоар, а накрая по калдъръма на улицата. Вървим една до друга, обгърнати от дъха си, който излиза на бели валма. Добре че съобразих да поискам фенер от рецепцията, защото наоколо е тъмно като в рог. Не говоря за градската тъмнина на Ню Йорк, където нощем небето искри в бебешко розово. Тук цари непрогледен мрак, на места пронизан от някоя светеща точица.

— Разкажи ми за Ню Йорк — моли Мейв, след като вървим мълчаливо поне пет минути.

Обръщам се да я погледна, но в тъмното не мога да видя лицето й.

— Никога ли не си ходила?

— Не съм ходила в Америка — въздиша тя. — Всъщност никъде не съм ходила, като изключим няколко пътувания до Лондон, когато бях съвсем млада. Веднъж ходих в Париж. — Тя се засмива притеснено. — Страхувам се, че съм много скучна.