Поглеждам мастилницата и ми хрумва идея. Това е напълно нетипично за мен. Неестествено е дори да си го помисля, но в момента решавам, че ще бъде суперготино да напиша нещо с перото. Каквото и да е. Дори да е само името ми. Защо не.

Естествено, че ще го направя.

Махам капачката, топвам върха и започвам да пиша „Емили“ на празната страница на брошурата. След това добавям „и господин Дарси“. Усмихвам се глупаво. Погледнете ме само. Все едно отново съм на тринайсет и съм се върнала в училище. Просто за собствено удоволствие започвам да пиша Емили Дарси, Господин и госпожа Дарси, Емили обича Дарси и рисувам малко сърце, пронизано от две стрелички.

Усмивката ми се превръща в прозявка. Боже, чувствам се като пребито куче. Оставям перото и потривам насълзените си очи. Клепачите ми са като от олово. Умората ме притиска. Ще затворя очи, само за минутка…

— А-хм.

Сигурно съм се унесла, защото се стряскам, когато някой се прокашля. Отварям очи и виждам някакъв мъж, застанал пред камината. Висок е, с широки рамене, гъста черна коса се къдри над яката, а тъмните му вежди приличат на две мазки, направени с въглен. В момента почти се докосват и издават любопитството му.

— Здравейте, мога ли да ви помогна? — пита той.

— Ами… — Все още полузаспала, аз се изправям и се оглеждам. Трябва ми малко време, за да се опомня къде съм. Всъщност, къде съм?

В този момент се сещам. По дяволите!

Бързо скачам от стола. По дяволите, пак по дяволите и отново по дяволите. Това съм аз, ще заспя, където не трябва и естествено ще ме хванат в най-неподходящия момент.

— Аз… ами… — В същия момент усещам, че по брадичката ми е потекла слюнка. Боже, колко неловко. Бузите ми горят. Избърсвам брадичка с ръкава си. — Много се извинявам… аз… просто… просто си почивах… — заеквам неуверено, а непознатият прекосява стаята и аз чак сега забелязвам странните му дрехи. Облечен е в редингот, бричове, бяла риза със смешна висока яка и някакво подобие на вратовръзка. Я, какви са тези ботуши?

Наблюдавам го слисана, докато той крачи самоуверено из просторната трапезария. Странно. Масата е сложена за вечеря, но одеве свещите не бяха запалени.

— Загубихте ли се? — Гласът му е дълбок и приятен. Връща тънка книжка в библиотеката и се обръща към мен.

— Ами… — колебая се аз. Вече е до мен и аз веднага забелязвам сексапилната трапчинка на брадичката като на някой готин киноактьор. Не помня някога досега да съм виждала на живо мъж с трапчинка на брадичката. — Не че съм се загубила — започвам аз. — Тук съм на екскурзия…

— Екскурзия ли? — повтаря той и веждите му отново се допират.

Кимам.

— Да, но исках да изляза за малко на чист въздух… — обяснявам аз и соча навън. — Само че вали.

Само че не вали. Поглеждам през прозореца и с изненада установявам, че вместо притъмнялото сиво небе навън е светло и слънчево. Зимното слънце нахлува през витража и лъчите му играят по тапетите.

Същите тези тапети, които одеве ми изглеждаха избелели и стари, сега са пъстри, сякаш лепени едва вчера… Освен това ми се струва много по-топло в сравнение с влагата, която усетих на влизане.

В същия момент забелязвам, че в камината гори огън. Бях готова да се закълна, че не е запалена.

— Някой е запалил камината — посочвам аз нещо, което е очевидно. Да не би да греша? Честно казано, не бях обърнала внимание. Вече съм напълно объркана. Главата ми пулсира и аз притискам пръсти до слепоочията. Сигурно е от часовата разлика. Като замаяна съм. Просто не мисля разумно. Стягам се бързо.

— Да, аз помолих икономката да я запали — кима той напълно спокойно. — Стори ми се доста усойно.

— Сигурно — отвръщам аз, свалям си шала и започвам да го сгъвам. Чак сега се усещам. Бил помолил икономката. Това да не би да е неговата къща?

Ами да! По дяволите! Все на мен ще се случи. Той сигурно е собственикът. Нали всички големи къщи са частна собственост и са отворени, за да се събират такси, с които се поддържат? Господи, той сигурно е някой английски аристократ. Затова е с такива смешни дрехи, решавам аз, докато го оглеждам притеснена. Сигурно е ходил на лов или за риба.

— Много се извинявам за натрапничеството — започвам да се гърча аз. — Нямах представа, че живеете тук: Не исках да преча.

Тъмните му очи пробягват по мен и аз започвам да навивам на пръста си кичури коса, както става всеки път, когато харесам някой мъж. Чувствам се като пълна смотанячка и спирам на секундата. Скръствам притеснено ръце.

— Не ми пречите. Аз съм просто на гости.

— Така ли? — Обзема ме облекчение. — И аз така. — Усмихвам се, подавам ръка и се представям. — Аз съм Емили.

Той май се стъписва и в следващия момент настъпва неловко мълчание. По дяволите! Да не би пак да дрънкам прекалено много? Винаги става така, когато се притесня. Но пък той не ми се вижда притеснителен.

— Простете — извинява се той, — не се представих.

Пристъпва към мен и без да обръща внимание на протегнатата ми ръка, свежда глава. След това вдига поглед и ме фиксира с най-кадифените очи, които някога съм виждала.

— Аз съм господин Дарси.

Осма глава

Зяпнала съм го напълно изумена.

Какво, по дяволите…

В първия момент съм прекалено слисана и не знам как да реагирам.

В следващия момент избухвам в смях.

— Ха, ха, много смешно — ухилвам се аз. — Това е музей, а ти си от онези, които се обличат в костюми и им е поверена роля. — В този момент всичко ми става ясно. Това е обяснението за дрехите. Затова се държи толкова официално. Затова говори така старовремски.

— РОУШ ли? — повтаря напълно объркан той. — Не разбирам.

Не мога да отрека, че играе страхотно ролята на господин Дарси. Точно така си го представях. И е хубавец. Дори по-хубав, отколкото предполагах.

— Не се сетих веднага — признавам аз. — Хвана ме.

— Къде съм ви хванал? — пита невинно той.

— Говоря за смешните дрехи и всичко останало…

Той се оглежда с недоумение, след това ме зяпва.

— Простете ми, нямах намерение да го споменавам, но аз мислех същото и за вас. — Струва ми се, че събира смелост за онова, което има намерение да каже. — Не искам да съм груб, но това панталони ли са?

Поглеждам се и веднага съжалявам за избора. Намъкнала съм стари провиснали розови гащи. Стела от години ме кара да ги изхвърля, но на мен все не ми се искаше. Да не говорим, че ми стоят ужасно.

Започвам да се притеснявам. Как съм могла да ги обуя? Като се каже „панталони“, човек си представя нещо модерно, което подчертава фигурата ти. А това на мен е истински ужас.

Истината е, че изглеждам ужасно. Все едно съм намъкнала покривало за канапе.

— А, този стар парцал ли? — отвръщам аз и се преструвам, че хич не ми пука. Господи, защо винаги става така? Всеки път, когато съм без грим и не съм си изправила косата, се натъквам на някой готин тип, а когато съм най-неугледна, се запознавам с върховен мъж. Това е някакъв безумен вселенски закон. Същото е като да имаш кредит в някой магазин. Преди да го откриеш, ти се иска да си купиш всичко в магазина, а щом го получиш, всичко, което си желала, просто изчезва. Няма справедливост на този свят.

Ами сега! Под викторианския костюм се крие доста привлекателен мъж. Сигурна съм. Прилича на някой от приятелите на Стела с дълги бакенбарди и дълга коса, която покрива челото му. Знам, че не можеш да имаш такава коса, без да я поддържаш.

— Купих ги от една разпродажба. Нямаха моя номер… — Дрънкам безумно, както обикновено, когато съм в компанията на готин мъж. Езикът ми се развързва и заработва като латерна. — Бяха ги намалили от петдесет на петнайсет кинта, така че просто не устоях.

Това е другата ми грешка — вечно разправям на хората за кое колко съм платила — сякаш като им се похваля, ще им докажа, че умея да пазарувам. Усещам се и млъквам.

— Кинта ли?

— Извинявай, все забравям, че тук сте на лири — поправям се аз и пресмятам бързо. — Трябва да е някъде към десет лири. Или паунда — добавям аз гордо, че съм успяла да пресметна в местна валута.

— Сигурно имате някаква грешка.

— Ами? Нищо чудно. Признавам, че математиката никога не ми е била слабост. — Бързо пресмятам отново. — Не, този път съм сметнала точно. — Усмихвам се притеснено, а той поглежда слисан гащите.

— Искате да кажете, че сте ги купили за десет лири? — Поглежда ме угрижен. — Просто не ми се вярва. Това са много пари.

Това са те мъжете, казвам си аз и си припомням реакцията на всяко едно от гаджетата си, когато му покажех някоя покупка, нищо че това се случваше много рядко. Защо мъжете винаги мислят, че дрехите са на цената на една бира?

— Специална поръчка ли са?

— Не, от „Гап“14 са.

— Това пък къде е?

Поглеждам го и не мога да повярвам.

— Да не би да не си чувал за „Гап“?

Той ме поглежда напълно сериозно.

— Трябва ли?

Тъкмо се каня да му отговоря, когато разбирам какво става. Разбира се, че е чувал за „Гап“, просто се преструва. Това е част от ролята му. Сигурно за него е важно да играе, докато е на работа.

— Колко съм глупава — усмихвам се хитро аз.

Той се отпуска и аз решавам, че ще стане забавно.

— Трябва да излизаш повече — шегувам се аз.

Добре де, беше опит за флирт.

— Уверявам ви, че излизам достатъчно — заявява надменно той. — Миналата седмица ходих на лов с господин Бингли.

Едва успявам да потисна кикота си. Трябва да му кажа нещо, за да може той да изпълни ролята си. Оглеждам се, за да се уверя, че никой не подслушва, и се навеждам към него, за да прошепна нещо поверително. Усещам лекия аромат на афтършейв и стомахът ми похотливо се свива.

— Стига с тази преструвка, а ла Дарси — настоявам тихичко аз. — Обещавам да не кажа на никого.

Той ме е зяпнал в недоумение.

— Наистина не ви разбирам.