— … където е написала и редактирала голяма част от романите си, включително любимия на всички „Гордост и предразсъдъци“.

Тръгвам по пътеката към тоалетната. С крайчеца на окото си забелязвам главата на Спайк, каквато и да му беше фамилията, щръкнала от последната седалка. Кичури руса коса стърчат на всички страни и когато приближавам, той вдига ръце, за да се протегне и започва да се чеше по главата бавно и разсеяно. Класическо държание на човек, който говори по телефона, казвам си аз. Същото е с всички мъже, които познавам. Или се чешат по главата или… и сами ще се сетите къде.

— Да… да… Точно така. Нали ви казах?

Посягам към вратата на тоалетната и поглеждам към него. Обърнал се е към прозореца и си говори. Добре че не ме вижда, за да не се налага да мълчим гузно, докато си кимаме с неприязън. Бързо затварям вратата след себе си.

Така.

Оставам доволна, че вътре е чисто. Вдъхвам подозрително. Дори мирише прилично. Какво облекчение. Стела ме нарича маниачка на тема чистота, но така и не ми е ясно защо. Добре де, истината е, че нося малко шишенце с дезинфектант в чантата си, но това не ме превръща в Хауърд Хюз13.

Признавам си, че мия вече измитата в запечатани пакети салата, но това е просто за всеки случай. Да, истина е, че не ям ментовите бонбони, които ти поднасят, след като си похапнал в ресторант, но то е, защото в една статия пишеше, че когато ги сложили под микроскоп, в тях открили различни следи от урина.

Точно така, по тях били полепнали стотици, дори хиляди малки капчици урина. Гадост!

Поглеждам тоалетната и забелязвам, че някой е опръскал седалката. Господи, каква отврат! Посягам към парче тоалетна хартия, но в същия момент забелязвам, че е останало само вътрешното картонче от ролката.

По дяволите!

В този момент си спомням една история, която ми разказваше мама за времето, когато са пътували във франция. Забравете каквото сте чували за Париж, слънчевия Сен Тропе и приятните кафенета по тротоарите. Най-яркият спомен на мама бе за клекало, над което й се наложила да се прегъне. Сериозно ви говоря. При това била на токчета. След този случай вече не беше същата. Твърди, че е заради менопаузата, но аз съм убедена, че случката във Франция я е потресла. Била е толкова травматизирана, че започнали да я избиват горещи вълни.

Добре че съм по-силна от нея, така че смъквам дънките и дупето ми увисва малко над седалката. Това е чудесно упражнение за бедрата, казвам си и започвам да пишкам. Би трябвало да напишат подобно нещо в „Алюр“ или „Шейп“, или може би някое от онези списания, посветени на здравето.

Забравете за фитнес залите, ако искате дупе от стомана. Ходете по малка нужда на обществени места и приклекнете над седалката, без да сядате, а след това бройте до десет. Повтаряйте упражнението по три пъти на ден.

— … можеш да ми вярваш, че имам желанието да убия редактора…

Някой отвън говори.

— … всички други журналисти са женени с деца, което означава, че остава само Тропчо…

Тропчо ли каза? Кой, по дяволите, е този Тропчо? Обзета от любопитство, започвам да се ослушвам. Гласът е мъжки, следователно възможността е само една…

По дяволите!

Тъкмо съм по средата, когато разбирам две неща:

1. Това е Спайк, който продължава да говори по телефона.

2. След като аз го чувам, значи и той ме чува.

Бързо стягам мускули.

Спирам струята.

Много впечатляващо.

Тихичко благодаря на бог за. „Космополитън“ и за всички статии, които препоръчват упражненията на Кегел за стягане на мускула, отговорен за долната част на таза.

Сега вече го чувам по-добре.

— … вместо да прекарам Коледа и Нова година в Алпите с готиното си френско гадже…

Интересът ми набъбва. Ето коя била блондинката в колата. Затова значи караше реното като първия човек.

— Толкова съм се вкиснал. Просто не е за вярване. Всичко беше уредено. Две седмици секс и сноуборд…

Той знае да кара сноуборд! Силно впечатлена съм. Не си представях, че е спортна натура; непрекъснато дими, а пък биреното шкембе ме кара да си мисля, че не понася спорта. Нагласявам се отново. Бедрата започват да ме болят. С гордост мога да заявя, че стискам успешно.

— А пък в момента никого не мразя повече от тъпия господин Дарси…

Какво? Щом го чувам, че обижда господин Дарси, аз припалвам отново. Как смее? Дарси е по-истински мъж, отколкото той някога ще бъде. На това му се казва позитивно мислене.

— Той е виновен за всичко. Ако не беше той, нямаше да съм в автобус, пълен със стари жени. Забрави възрастта от осемнайсет до трийсет, попаднал съм в пенсионерски клуб…

Наострям уши. Той обяснява за нашата екскурзия. При това не е никак въодушевен, казвам си аз и се питам разсеяно дали ще се сети да спомене за мен.

— Има само едно момиче на моята възраст…

Ето, говори за мен. Тръпна в очакване и се навеждам по-близо до вратата. Не е толкова лесно, когато дупето ти виси над тоалетната чиния, а прашката ти е смъкната на коленете. Подпирам се на дръжката на вратата. Какво ли ще каже?

Следва мълчание. Чувам го как се смее на нещо, което е казал човекът, с когото разговаря, и притаявам дъх в очакване. Мускулите на бедрата ми горят, а мехурът ми заплашва да се пръсне. Чакай малко, де. Стискам зъби и мускули.

— Не става по никакъв начин. Не е мой тип… Доста е скучна… и съвсем безинтересна…

Олеле.

Истината ме шляпва през лицето. Това беше неочаквано. Предполагах, че ще каже нещо друго… не знам защо… не че аз си падам по него, просто… Мислите ми се отправят в друга посока. Господи, чувствам се като пълна глупачка. Никога не успявам да се усетя каква е истината. Не че в този случай има някакво значение — той е пълен кретен, — просто не очаквах да ме заболи чак толкова…

Неочаквано носът ме засърбява и очите ми се наливат със сълзи. Веднага преглъщам сълзите. Не ставай смешна. За какво се разстройваш? Не съм разстроена, просто… просто съм малко разстроена.

Това е временно, само за секунда.

— Става и по-зле… американка е…

Сега вече побеснявам.

Това е наистина прекалено. Отпускам се на седалката, без да давам пет пари кой ме чува и изобщо не ми пука, че е напикана от някой друг. Няма да позволя на някакъв надут англичанин да си въобразява, че е по-добър от мен единствено защото има готин акцент и страна, пълна със стари къщи. Ние пък си имаме Мадона и Манхатън, казвам си надменно аз, докато си мия ръцете и излизам от тоалетната.

Добре де, Мадона може и да се прави на англичанка, но си е американка.

Тръшвам вратата след себе си, а господин Спайк Надутпуяков Харгрийвс вдига поглед. Все още дрънка по телефона и аз го поглеждам по най-страховития си начин, когато минавам покрай него. Сядам на мястото си и отново грабвам книгата. Докъде бях стигнала? А, да, до онази част, където господин Дарси описва Елизабет Бенет като посредствена.

Отново чувам гласа на Спайк: „скучна и безинтересна.“ Сега вече ми е ясно как се е чувствала Елизабет Бенет и намирам нещо много общо между себе си и героинята на Джейн Остин.

— Но мога да ви уверя — добави тя (госпожа Бенет), — че Лизи не губи много от това, че не отговаря на неговия вкус, защото той е изключително неприятен и противен човек, който не заслужава да му се доставя удоволствие. Толкова е надменен и надут, че беше направо непоносим! Само се разхождаше насам-натам, мислейки си, че е велик!…

Честно казано, и аз нямаше да го кажа по-добре. На кого му пука какво мисли Спайк? Излиза, че е надут егоист и аз мога единствено да се радвам, че не ме харесва. Ако ме харесваше, тогава щеше да се влачи след мен през всичкото време. А това щеше да е ужасно.

Поуспокоена се облягам назад и обръщам страницата.

Честно казано, що се отнася до мен, май ми се размина.

Седма глава

Все едно че съм се върнала назад във времето.

— Джейн Остин е живяла тук през последните осем години от живота си и много хора приемат тази къща за литературния й дом.

Екскурзоводката не спира да приказва, докато ни превежда през тухлената къща от седемнайсети век, сега превърната в музей, и макар да се опитвам да се съсредоточа, вниманието ми непрекъснато шари настрани.

Докато оглеждам изискано обзаведените стаи в Чотън Мейнър, пълни със старинни мебели, имам чувството, че двайсет и първи век е много далече. Няма ги шумът, блъсканицата, трескавия забързан живот, когато ти са налага все да наваксваш, защото времето вечно не ти достига. Все едно че някой е изключил звука и всичко е забавило хода си. Попаднала съм в този спокоен мирен свят, когато хората са пишели писма с пера и индийско мастило, когато са четели, седнали във фотьойли с високи облегалки, и след вечеря са свирели на клавесин.

Оставам загледана в клавесина и си представям как седя пред него, изпънала гръб, със стегнат корсет и докосвам леко клавишите от слонова кост. Мога да изсвиря единствено „Пуканки“, въпреки че със срам си признавам, че години наред съм ходила на уроци по пиано, затова май е по-добре да почета. Може би поезия, нещо романтично на латински. Не че мога да чета на латински, но ако живеех тук, щеше да е различно.

Естествено, че всичко щеше да е коренно различно, нали? Нямаше да мога да слушам новия албум на Killers на айпода, нямаше да мога да сърфирам из интернет, нито пък да проверявам в „Гугъл“ поредния мъж, с когото съм се запознала, нито пък да си поръчам да ми донесат индийска храна и да похапвам пикантни скариди, докато гледам първия сезон на „Изгубени“ на DVD…

Добре, не е чак толкова лесно. Опитвам се да си представя какъв ли е светът без Матю Фокс. Само че човек не може да усети липсата на онова, което никога не е имал и да си мисли колко чудесно би било да прекарва вечерите си с някакво стимулиращо ума занимание, вместо да се излежава пред телевизора. Например може да напише писмо на далечна братовчедка или да обсъжда качествата на пиесите на Шекспир, или да бродира.