Александра Потър - Без гордост и предразсъдъци

— Той журналист ли е?

— От „Дейли Таймс“ ли каза?

— Иска да ни интервюира, така ли?

Когато влизам в трапезарията, ме посреща небивало оживление. Истинска лавина от гласове, като всяка от дамите се опитва да надвика другите, докато редят въпрос след въпрос. Долавям властния глас на Роуз, но най-гръмогласна се оказва индийка на име Рупинда. Облечена е в тюркоазно сари, извезано със сребърни пауни, седнала е на масата и размахва супена лъжица като диригентска палка и пита:

— Той какво иска ме пита, а? Какво пита? — Повтаря тези два въпроса като папагал.

Обзета от любопитство какво става, аз си търся място, на което да седна, но тъй като съм закъсняла, всички места вече са заети. Обикалям притеснена и се чувствам като дете на първия учебен ден, когато Роуз ме спасява.

— Е-ми-лиии, миличка, насам — боботи тя и ми маха от масата най-близо до камината, а гигантските камъни по пръстите й проблясват.

Усмихвам се с благодарност, промъквам се между масите и се настанявам до нея. В същия момент до мен застава сервитьор със сребърен супник и започва да ми сипва.

— Крем супа от карфиол. Не е топла и е доста блудкава — бърза с критиката Роуз, сякаш не е забелязала сервитьора, а след това загребва от купичката си.

Сложила си е още повече грим от одеве и въпреки че е едва обяд, забелязвам, че се е преоблякла в черен топ от шифон, а къдрите на ръкавите се топят в супата. Тя, изглежда, не забелязва, затова не споменавам нито дума. Честно казано, страхувам се да кажа каквото и да е. Въпреки че Роуз е на седемдесет и няколко, тя е доста страшничка.

— Какво ще кажеш за цялата тази глупост с интервютата? — пита тя и започва да маже парче хляб с масло.

— Нямам представа — отвръщам аз и не мога да откъсна очи от ръцете й, докато тя реже огромни бучки масло и ги камари по хляба, сякаш са парчета сирене, а след това посяга към сребърната солница и ги поръсва обилно със сол. — Кажи ми какво става.

— Пишат статия за нас — шушне Мейв и ми се струва силно притеснена. — Очевидно ще трябва да даваме интервюта.

— Докато бях в театъра, непрекъснато пишеха за мен — обяснява Роуз. — Имам цели тетрадки, пълни с изрезки.

— Актриса ли си била? — питам любопитно аз.

— Не просто актриса. Бях водещата актриса — поправя ме тя. — Играех с Гилгуд, Оливие, Макелън10… — Отхапва хляб и размахва театрално ръка. — Играех само с най-добрите.

— Значи си известна! — ахва Мейв със страхопочитание, без да крие колко е впечатлена.

— Не бих казала — отвръща Роуз, свежда очи и мига често-често, правейки се на скромна. — На младини пред вратата ми се събираше цяла тълпа почитатели, които чакаха за автографи. — Тя замълчава за повече ефект, предоволна от възхищението на ококорената Мейв. — Само че времето лети, а публиката има ужасна памет — добавя тя. — Съмнявам се, че някой вече ме помни. C’est la vie11. — Тя се смее безгрижно и посяга към нова филия, а аз оставам с впечатлението, че макар Роуз да не е вече на сцената, тя не е спряла да играе.

— Та кой ще пише статия за нас? — питам аз и променям темата.

Роуз отхапва лакомо и посочва с коричката.

— Питай младежа, той знае.

Щом казва „младежа“, знам, че е неизбежно. Ако трябва да сме честни, в мига, в който влязох в трапезарията и чух „той“ знаех за кого става дума. Премествам поглед към края на масата, накъдето сочи Роуз.

— Значи е журналист, а? — свивам рамене аз, без да проявявам интерес. Много важно. Хич не ми дреме.

Продължавам да греба супа. Чувам го как разговаря, знам, че усеща погледите на дамите, но аз поне няма да му обръщам никакво внимание. Не е възможно да е дошъл, за да напише някой интересен материал, нали така?

Долавям откъслечни фрази от онова, което казва, и темата ми се струва смътно интересна, но аз няма да слушам. Толкова е арогантен, че няма да му доставя удоволствие. Освен това съм прекалено заета със супата си. Чудесната крем супа от карфиол. Роуз може да мисли каквото си иска, но според мен е наистина чудесна, има леко лютив вкус…

За бога, Емили, държиш се като ощипана мома. Престани да си търсиш извинения и слушай.

— … затова мисля, че читателите ни ще проявят интерес към онова, което ще им кажете. — Навил е ръкави, косматите му ръце се виждат чак до лактите; дръпва жадно от цигара, докато се чуди кой от въпросите на жените да избере.

— Защо точно ние? — възкликва една от тях, дама в лилаво поло, притиснала длан към загърнатата си в дебела вълнена жилетка гръд, зяпнала го нетърпеливо. Ако беше трийсет години по-млада, щях да се закълна, че флиртува. Всъщност тя и сега флиртува, осъзнавам аз напълно шокирана.

— Кой може по-добре да отговори на тези въпроси? — отвръща на секундата той без капка колебание. Кръстосва крака, хваща си глезена и оглежда омаяната публика. — В едно скорошно проучване, поръчано от литературната награда „Ориндж“12, бяха попитани близо две хиляди жени от три поколения какъв, според тях, е мъжът мечта. — Той си поема въздух и дръпва от цигарата. — За един гласовете бяха забележително много…

Знам кой ще получи моя глас, мисля си замечтано аз.

— Господин Дарси.

Трепвам от изненада. Той наистина ли каза онова, което ми се струва, че каза? Навеждам се напред на стола, за да чувам по-добре. Това моето е просто любопитство, нищо повече.

— И така, от вестника решиха, че ще бъде много идейно, ако направя материал за тази екскурзия и прекарам една седмица със запалени фенки, за да открия защо този литературен герой има такова влияние над днешните жени. Какви качества притежава господин Дарси, че допада и на днешните жени?

— Тайнствен е — провиква се елегантно облечена жена с копринен шал от „Ермес“.

— И благороден — добавя втора, спряла да сърба супа, загледана някъде в пространството.

— Мъж на честта — добавя срамежливо Мейв, сякаш уплашена от собствения си глас. — В онези дни мъжете знаели как да се държат с една жена.

Жените започват да шушукат и да кимат с глави.

— Тайнствен? Благороден? Мъж на честта? — подигравателно изрича Роуз, прикрила уста със салфетката си. — Престанете, дами! Аз мога да оценя и по-изтънчените му качества, но я кажете, нито една от вас ли не е гледала филмът на Би Би Си? — Тъмните й очи блестят и лъскавата й черна коса се мята назад и напред. — Помните ли, когато излезе от езерото по бяла риза, просто беше зашеметяващо красив — продължава тя и оглежда дамите в очакване на някаква реакция.

В отклик се разнася похотлив вик и когато се обръщам, забелязвам, че това е Рупинда. Леле! А тя е истинско превъплъщение на елегантността в бродираното сари.

— Обожавам Колин Фърт — провиква се друга.

— И аз — подкрепя я трета.

— Само че той просто играеше господин Дарси, дами — прекъсва ги госпожица Сотин, която тъкмо влиза в стаята, стиснала клипборда. — Не забравяйте, че господин Фърт е просто актьор, той не е истинският господин Дарси.

— А кой е истинският господин Дарси?

Всички очи се насочват към журналиста. Той наблюдава госпожица Сотин, свил плътните си руси вежди. Гаси цигарата в края на чинията, която използва вместо пепелник, обляга се назад на стола и скръства ръце зад главата.

— Нали това ви е работата, господин Харгрийвс, да откриете отговора на този въпрос — отвръща тя.

— Наричайте ме Спайк — отвръща той, но тя вече се е обърнала към групата.

— Искам да ви напомня, че щом приключите с обяда, тръгваме — на излизане се обръща към Спайк и кима. — Господин Харгрийвс — казва любезно тя и излиза.

Докато ги наблюдавам от другия край на трапезарията, се опитвам да осмисля информацията. Значи Спайк е дошъл, за да напише материал за нас.

— Супата ти изстина. — Обръщам се и забелязвам, че намръщената Роуз сочи купичката ми и мърмори: — Хайде, мила, яж. Обзалагам се, че основното ще бъде още по-ужасно.

Ако този си въобразява, че ще отговарям на тъпите му въпроси, не е познал. Насочвам вниманието си към супата и вдигам лъжицата към устата си.

Трийсет минути след като сме приключили с обяда, се качваме отново в автобуса и потегляме по селските пътища към първата спирка от маршрута. Аз обаче съм погълната от света на Елизабет Бенет и господин Дарси. Книгата е отворена в скута ми и аз чета онази част, когато господин Дарси вижда Елизабет.

Господи, представяте ли си някой да ви нарече „недостатъчно красива“? Каква обида. Аз лично ще умра.

Обръщам страницата и усещам как пикочният ми мехур започва да ми дава зор. Опитвам се да не му обръщам никакво внимание. Много обичам тази част от книгата.

Кръстосвам решително крака и се опитвам да се съсредоточа.

Също като нетърпеливо дете, мехурът ми отново напомня за себе си.

Няма смисъл, налага се да се изпишкам.

Прегъвам ъгълчето на страницата, пъхвам книгата отстрани на седалката и ставам.

— Първата спирка от екскурзията ни е Чотън Мейнър — обявява екскурзоводката, изправена най-отпред, стиснала микрофон в едната ръка и клипборда в другата. — Това е бил домът на Джейн Остин през по-голямата част от живота й…

Микрофонът свисти и пропуква и на нас ни е трудно да я чуем, но вместо да прекъсне, госпожица Сотин започва да говори по-високо и решително продължава. Имам чувството, че нищо не е в състояние да я спре, освен, може би, десеттонен камион, но сигурно и тогава тя ще го надвие и само някой и друг косъм от прическата й ще се е разрошил, а на дебелия й вълнен чорап ще се вижда малка бримка.