Най-страшното беше, че Мегън не можеше да го усети. Докато се опитваше да долови присъствие, всичко, което почувства бе студено, мъртво пространство.

Койотска порода. Това трябваше да е. Може да не беше в състояние да усети емоциите на Брейдън, но би разпознала топлината му и спокойствието, достигащо до нея. Единственият път, когато не бе почувствала нищо, нито дори намек за съзнание, беше вчера, когато се взря в очите на онази Койотска порода. Усетила ги бе точно преди да атакуват. Злото и омразата.

Мамка му. Мамка му. Не се нуждаеше от това. Не можеше да си позволи Брейдън да е прав. По дяволите.

Мегън се надигна бавно от водата, взе дългия, тънък копринен халат, който висеше на стената и го наметна. После взе пистолета, който бе оставила на гърба на шкафа. Четиридесети калибър Глок 22 — беше малко тежък в ръката й, но удобен, сигурен. Глокът беше остарял, но надежден. Тя обичаше надеждните неща.

Пълнителят беше зареден и готов за стрелба.

Мо-Джо беше в дебнеща поза до вратата, тялото му бе напрегнато от желание да атакува, който или каквото и да бе нахлуло в неговата самопровъзгласена територия.

Единственото нещо, на което го бе научило кучешкото училище, беше как да защити Мегън и дома й. Основната причина да задържи тази раздразнителна топка козина. Това, както и факта, че тя тайно го обича, да го вземат дяволите. Особено сега.

Следвайки сигналите на тялото му, Мегън хвана дръжката и отвори вратата бавно, след това му позволи да мине пръв през входа, преди безшумно да го последва. Държеше пистолета опрян на рамото си, другата й ръка стискаше китката на тази, която го държеше, докато влизаше в спалнята.

Мо-Джо беше до вратата, стоеше тихо, но тялото му видимо потръпваше.

Мегън завъртя бравата внимателно, докато щракна леко. Мо-Джо започна да натиска отвора, за да се разшири и да позволи на широкото му тяло да премине.

Мегън бе по-предпазлива. Надникна покрай рамката на вратата, сведе пистолета и свали предпазителя, докато оглеждаше тихия коридор. Мо-Джо застана на стълбите, приклекнал и в готовност, докато я чакаше.

Тя се движеше безшумно към него, когато той внезапно се обърна с преценяващ кучешки израз на лицето си, докато се взираше в нея. Жената не можеше да чуе нищо — нито скърцане по пода, нито шумолене. Но го усети.

Злонамереност. Зло. Точно както в дерето. Сякаш разрушителната енергия на Койотите се носеше по самия въздух.

Нямаше емоции. Никакъв страх, надежди и мечти. Само студено, смъртоносно намерение вместо безжизнено пространство. То се обви около нея, стегна гърлото и гърдите й, докато не се принуди да регулира дишането и потисне страха си. Те бяха близо, в нейния дом, движени от желание за убийство. Тя го усещаше, точно както го бе усетила в дерето.

Мегън отстъпи назад, наблюдавайки как кучето я последва. Щом Мо-Джо не искаше да се изправя пред това, което се намираше на долния етаж, тогава проклета да е, ако тя го направи.

Младата жена щракна с пръсти към вратата на спалнята, заповядвайки на животното да я последва. Придвижиха се бързо обратно в стаята. Мегън заключи вратата безшумно, втурна се към прозореца, отвори го широко и се плъзна по перваза към покрива на верандата.

След като Мо-Джо я последва, тя затвори прозореца и се отдръпна от него, миг преди от вратата на спалнята да прозвучи стрелба и звукът от разбиващо се дърво накара Мо-Джо да скочи от покрива на верандата върху плътно засипания пясъчник, който тя бе поддържала заради него.

Мегън го последва, като се приземи тежко и изруга тихо при сблъсъка на насиненото й тяло със земята.

— Ще ги убия — промърмори тя, като се изправи на крака и се втурна към предната част на къщата, следвайки разяреното куче, което побягна към отворената предна врата. На пътя нямаше никакви автомобили, ключалката бе срязана с лазер. Който и да беше там вътре, знаеше какво върши.

Мегън се плъзна в кухнята, докато Мо-Джо застана на позиция на входа на късия коридор, водещ към стълбището. Когато той се раздвижеше и тя тръгваше, докато не стигнаха под стълбите — тихи и чакащи.

— Кучката беше тук. Водата все още е топла. Излезе през прозореца.

Мегън се сви по-близо до Мо-Джо.

— Всичко, което подушвам, е онова вонящо куче — изръмжа друг глас. — Хората трябва да се научат да къпят шибаните си животни.

Те бяха на върха на стълбите. Мегън присви очи, а пръстите й стиснаха козината на Мо-Джо, докато чакаше.

Да, премахването на миризмата на куче невинаги бе лесно, но то бе на път да покаже на тези копелета защо тя бе предпочела да задържи кучето, въпреки миризмата.

Те слизаха. Пръстите й се стегнаха. Всичко, което трябваше да направи, бе да чака. Мо-Джо щеше да ги изненада, а тя щеше да ги извади от строя. Просто и лесно.

— Отвън — животинското ръмжене накара косъмчетата на тила й да настръхнат предупредително. — Тя е пеша. Лесно ще я хванем.

Те се втурнаха надолу по стълбите, почти безшумни в преследването си. Мегън пусна козината на Мо-Джо и зачака той да направи първата стъпка.

Тогава кучето го стори, като излезе напред с ръмжене, когато те стигнаха площадката. Мегън се претърколи на пода, легна и стреля. Повали първия неканен гост с едни смъртоносен изстрел в гърдите, докато Мо-Джо се хвърли към другия. Младата жена се изправи бързо на крака и се втурна към борещите се, за да изрита пистолета на нападателя.

— Джо! Бягай! — извика тя, когато видя проблясъка на нож, насочен към незащитения корем на кучето. Не можеше да получи ясна позиция за стрелба, но и не се налагаше. Обърна главата си, когато злите остри кучешки зъби разкъсаха гърлото на Койота миг преди ножът да докосне уязвимата плът.

Мо-Джо не беше изискано животно. Около нея се разхвърча кръв, когато той разтърси злобно глава, разкъсвайки врата на нападателя, преди да го пусне и да скочи защитнически към нея.

Мегън се спусна на пода, завъртя се по корем и се надигна с пистолет, насочен към вратата. Кучето започна да обикаля в кръг, ръмжейки яростно, когато Ланс и Брейдън се подхлъзнаха и спряха шокирано на вратата.

— Мамка му! — Ланс се вторачи в сцената пред себе си и примигна при гледката. Изражението му беше празно.

— От къде се появихте? — попита остро Мегън, примигвайки към него изненадано.

— Карахме нагоре, когато чухме изстрели. — Ланс поклати глава, когато Мо-Джо изръмжа предупредително.

— Долу, Мо-Джо! — Мегън се изправи на крака и почти простена от болка, когато тялото й внезапно започна да протестира срещу допълнителните наранявания. — Долу!

Двамата мъже се втренчиха в мъртвите тела в подножието на стълбите. Ланс поклати глава в изумление, а Брейдън се обърна да я погледне, повдигайки въпросително вежди.

— Надявам се да имаш добра служба по почистване — провлече Породата, като се облегна на рамката на вратата. — Петната от кръв попиват в твърда дървесина като тази доста бързо, Мегън. Може би ще искаш да им се обадиш.

Рязък изблик на смях се изтръгна от устните й, не истеричен, но не и спокоен, докато се взираше в бъркотията.

Около телата се събираха локвички кръв, вонята на смърт беше почти непоносима в затвореното пространство на къщата.

— Това е просто гадно. — Мегън усети как коленете й треперят, когато се изправи и тръгна бързо към стъпалата. — Те са Породи.

Тя седна.

— Койоти. По дяволите, Мегън. Предупредихме те. Не го ли направихме?

Яростта на Ланс се блъсна във въздуха около нея, но този път не я докосна, не атакува съзнанието й. Вместо това, една аура на спокойна твърдост се разпростря от Брейдън и се обви около нея.

Тя погледна Породата. Той се отдръпна бавно от рамката на вратата и внимавайки да избегне кръвта, се наведе над мъжа, когото тя бе застреляла и повдигна устната му предпазливо.

— Койот — съгласи се мъжът.

Направи същото и с другия труп, преди да извади мобилния телефон от колана си и да натисне един бутон бързо.

— Имаме още двама. Район 4-Б, жилището на Мегън Фийлдс. Докарай си задника тук.

Мегън се обърна към Ланс с вцепенено объркване.

— Ще съобщиш ли в участъка за това?

Той погледан Мегън с разярено изражение.

— По дяволите, не! — отсече братовчед й. — Ако дойдат, могат да хванат този тук. Няма нужда новината за това да достигне до улиците на града. — Изтри лицето си с ръце, преди да я погледне разтревожено. — Ти добре ли си?

— Добре съм. — Мегън въздъхна, преди да вдигне очи да погледне кучето. То скимтеше на вратата, легнало, и я наблюдаваше с отчаяните си кафяви очи. Не помръдваше.

— Мо-Джо, ела тук.

То не се опита да се раздвижи, само изскимтя жално.

— О, не! — Младата жена се опита да се надигне на крака, когато Брейдън се обърна към животното. — Не го пипай, защото ще ти разкъса лицето — предупреди тя Породата, когато той тръгна да провери кучето. — Ланс, обади се на татко. Койотът имаше нож.

Очевидно нападателят бе успял да нанесе удар все пак.

— Ти луда ли си? — Ланс се наежи възмутен. — Ние ще се погрижим за него. Ако чичо Дейвид види това, Мегън, ще ни разтърси толкова здраво и силно, че главите и на двама ни ще се завъртят.