Усещаше как болката става все по-силна. Агонията, която тя предизвикваше, пронизваше главата й, разкъсвайки я на парчета.

— Много си бледа, Мегън. Позволи ми да ти помогна да стигнеш до медицинския пункт. — Той понечи да я докосне отново.

— Не! — Поклати глава яростно. — Ще се оправя, наистина.

Тя пое дълбоко дъх и изобрази една усмивка на лицето си, докато го гледаше в светлосините очи.

Лед. Те бяха студени, остри късове от замръзнала злоба.

Мегън примигна и видението изчезна. Видя само загриженост, само съчувствие.

— Конгресмен Кули? Хеликоптерът ви чака. — Жената обърна глава.

Имаше четирима други с него. Млади хора. Или пък бяха възрастни? Определено бодигардове, тя познаваше външния им вид. Погледна в очите на този, който проговори, приятен млад мъж със спокойни черти на лицето и мъртви очи.

Ярост разяде стомаха й, закипя вътре в него, заплахата да изригне беше толкова противна, толкова болезнена. Негова ли беше тази ярост? Или нечия друга? Откъде идваше? Погледът й обходи всеки от петимата, докато тя се опитваше да установи източника на емоцията.

Но нямаше такъв. Както винаги, Мегън не можеше да проследи пътя, достигащ до нея, познаваше само болката.

— Един момент — гласът на Мак не стана ли по-студен? Долови ли в него обещание за отмъщение? Не можеше да бъде. Мак беше един от най-милите хора, които познаваше.

— Добре съм, г-н Кули. — Мегън се изправи, въпреки студената пот, която я покриваше, леденият поглед, който я изгаряше.

— Опитвам се да завърша по-рано. Предполагам, че се насилих прекалено много тази вечер.

— Бих казал, че е така — гласът му бе пълен с неодобрение. — Ще се обадя утре на баща ти и ще му кажа да те провери…

— Не! — Тя трепна от страха в гласа си. Родителите й само щяха да се притеснят и да осъзнаят, че ги е лъгала за способността си да се справи със силата на нововъзникналите си таланти. — Добре съм, давам ви дума. Татко само ще се разтревожи. Знаете какви са с мама. Ще отида на лекар сутринта, обещавам. — В този момент би обещала всичко.

— Много добре — въздъхна той най-сетне примирено. — Но ще се обадя на доктора за по-сигурно. Да се уверя, че си се прегледала.

Мегън кимна с благодарност.

— Обещавам. — Пое дълбоко въздух и даде на Мак една уморена усмивка. — Просто съм изтощена. Сега отивам в стаята си.

— Разбира се. — Кимна той, очите му я гледаха топло. — Ще те наблюдавам докато вървиш надолу по коридора, за да съм сигурен, че няма да имаш по-нататъшни проблеми. Бъди внимателна, Мегън.

Тя кимна, преди да се обърне и да си тръгне.

Спомни си за мен… Мегън почти спря при настойчивостта, която разцепи главата й. Мисълта бе на някой друг, за частица от секундата, тя дори не бе сигурна, че я е почувствала.

Прехапа устни, уверена, че скоро ще изчезне. Вече се разсейваше, последна следа от усещане за тъга и мъка, преди да изчезне.

Когато мина един завой по коридора, Мегън спря шокирано.

Беше сигурна, че едно малко събитие в живота й не означава нищо. Един миг във времето. Съвпадение. Докато сънят не се измести и тя погледна нагоре и видя надупчения от куршуми СУВ в дерето, и младият мъж зад волана. Тогава в съзнанието й проблеснаха снимките от компютъра.

Марк и Ейми. Същата двойка, която бе видяла със сенатор Кули.



— Мегън, по дяволите, казах да се събудиш!

Мегън се събуди с въздишка, трепереща в ръцете на Брейдън, когато осъзна, че лежи в средата на пода на спалнята си, гола, трепереща от студ, и се взира в него шокирано.

Поемаше дъх тежко и на големи глътки, сякаш не й стигаше кислородът. Главата й се клатеше на раменете.

— Престани! — Мегън се опита да вдигна ръце и ги притисна към корема му, вместо към гърдите. Разтърсването спря и тя го погледна шокирано. — Какво правиш?

— Какво, по дяволите, правиш ти? — изръмжа Породата яростно. — Измъкна се от леглото, мърморейки за тренировки и изтощение, и започна да трепериш така, сякаш някой ти е изкарал въздуха. Едва успях да те хвана, преди да паднеш на пода.

Младата жена тръсна глава, опитвайки се да си спомни. Трябваше да си спомни съня. Прехапа устни, когато Брейдън я дръпна обратно към леглото и уви завивката около треперещото й тяло.

— Какво, по дяволите, сънува, Мегън?

Сънища. Не сън, а спомен. Тя се намръщи, когато в съзнанието й изникнаха несвързани картини.

— Не знам. — Мегън поклати глава и сложи ръка на челото си, докато картините се опитваха да се подредят.

Лица. Затворени. Очи. Мъртви очи. Без надежда. Без свобода.

Спомни си за мен.

Тя трепна, когато гласът отекна в главата й. Усещането, болката на животно, викът на млада жена.

Вдигна очи към Брейдън и видя загриженост в погледа му, когато той се наведе към нея, а дланите му започнаха да потриват ръцете й. Тя примигна шокирано.

— Виждала съм ги. — Втренчи се в него ужасено. — О, Боже мой, Брейдън. Виждала съм ги. — Мегън се изправи неуверено на крака, отблъсна ръцете му, спъна се в одеялото и политна към него.

— Мегън, успокой се — грубата му заповед и острият тон на гласа му, я накараха да се усмири, но съзнанието й все още беше в хаос.

— Пусни ме. — Тя поклати глава яростно. — Трябва да се облека. Трябва да видя онези снимки отново. Онези, които ми показа преди.

— Марк и Ейми? — тонът му стана по-рязък.

Мегън кимна отсечено, умът й запрепуска, докато се опитваше да подреди съня си. Голяма част от него все още беше неясна, но си спомни лицата.

— Бяха четири. Къде са другите две? — Тя се отдръпна от него и тръгна към стола, откъдето взе меката, дълга фланелена рокля.

— Четири? — Брейдън също започна да се облича. — Четири какво?

— Породи. — Мегън прокара пръсти през заплетената си коса. — Сънувах, но това не беше сън. Беше толкова неясно… — гласът й бе натежал от отчаянието, бушуващо в нея, и я накара да трепне.

— Ела тук. — Брейдън я завъртя и я побутна нежно към стола. Мегън осъзна, че е напълно облечена. — Сложи си чорапите, подът е студен. Държиш това място като хладилник.

Младата жена се намръщи, докато той обуваше чорапите на краката й.

Чувстваше се вледенена, но не от климатика.

— Спри, Брейдън. — Това внезапно напрежение в него й причиняваше главоболие. Или пък беше сънят? — Забравих да изключа климатика, но ми харесва да е хладно през нощта. Това е всичко. Трябва да видя отново онези снимки на Породите, които умряха.

Вече си спомни лицата им. Високите скули, екзотичните очи. Угасналите погледи. Мегън преглътна мъчително при спомена.

Очите им бяха безжизнени, но нещо бушуваше вътре в тях, нещо толкова дълбоко, че почти я съкруши, когато го почувства.

— Те знаеха… — заяви тя. — Марк и Ейми, те бяха там, в Академията, когато се препънах в коридора. Бяха с някого… — Опитваше се да си спомни с кого. — Знаеха, че мога да ги усещам. Когато се обърнах да си тръгвам, то беше в главата ми. Не чух никакви мисли. Но чух в главата си как някой ми казва да го запомня.

Брейдън се изправи енергично, улови ръката й, за да й помогне да стане от стола и я изведе от спалнята.

— Разкажи ми за съня — настоя той, докато вървяха надолу по коридора. Ръката му я прегърна през кръста, за да я подкрепя, въпреки че тя вече се движеше нормално.

— Казах ти, неясен е. — Мегън се опитваше да потисне остротата на гласа си, инстинктивният гняв, който беше повече остатък от съня, отколкото някакъв реален гняв. — Но си спомних Марк. Той говореше, напомняше на някой за полет. На някой, който му се разсърди. С него имаше трима други. Момичето, което бе убито заедно с него, и още една двойка.

— Четири Породи? — Брейдън погледна надолу към нея, докато слизаха по стъпалата.

— Двама мъже и две жени — кимна Мегън. — Спомням си лицата им. Спомням си болката на някого. Беше ужасно. Една смесица от гняв и мъка, която нямаше смисъл. Нищо от това няма смисъл. Мислех, че е нещо друго, защото когато се приближих, усещането започна да намалява. Реших, че просто съм уморена, слаба, и че затова мислите и мечтите на новобранците в Академията са по-силни. Това се случва, когато съм изтощена.

— Те са били наясно с това, че ти го усещаш — каза мъжът мрачно, когато влязоха в кухнята. — Можеш ли да се справиш с кафето? Аз ще включа лаптопа и ще се обадя на Джонас. Трябва да те заведем в Убежището незабавно, докато си спомниш с кого са били те. Не можем да поемаме повече рискове.

Мегън стисна зъби при мисълта за имението на Котките, но не каза нищо, само се насочи към кафеварката. Може би Брейдън беше прав. Не можеше да си спомни кой беше с Породите, но знаеше, че споменът ще се върне скоро. Можеше да го усети, неуловим, но все по-близък.

Кого беше видяла с тях? Мегън стисна зъби, докато се опитваше да си спомни кой беше там онази нощ. Спомняше си злото, което я докосна, отпечатъка от поквара и извратени желания.

Докато приготвяше кафето, младата жена чу Брейдън да говори по телефона, гласът му бе тих и овладян.