Сякаш щом веднъж ги бе премахнала, никога повече нямаше да може да ги постави обратно на мястото им.

— Какво има? — попита Мегън. Искаше й се да стисне главата си в опит да сдържи усещанията, които продължаваха да я връхлитат. Който или каквото и да ги очакваше от другата страна, беше студено, безчувствено. Мегън не долавяше нищо друго, освен тяхното присъствие.

— Не са Породи — прозвуча гласът на Брейдън близо до ухото й. — Най-малко двама.

— Движат ли се или не?

— Чакат. Миризмата не се е променила. Знаят, че сме тук. Ти какво усещаш?

Тя поклати глава.

— Няма емоция. Само присъствие.

Мегън по-скоро почувства, отколкото чу проклятието му.

— Връщаме се обратно над каньона — изръмжа в ухото й. — Оттегляме се в Райдъра.

Отстъпвайки назад, Мегън задържа погледа си на завоя, който водеше от другата страна на каньона. Защо чакаха там?

Какво търсеха? Съзнанието й гъмжеше от вихрещи се емоции, които нямаха смисъл, а и нямаше време да ги пресее. Но усещаше, че отговорите са там, на една ръка разстояние. Там бяха тайните на Марк и Ейми, както и онези хора, които сега ги причакваха в засада.

Определено не бяха Койоти, помисли си тя, докато Брейдън я побутваше нагоре по пътеката към върха на каньона. Стараеше се да стои приведена, докато се движеха между прикриващите ги камъни и храсти, тичайки по стръмния склон. Тишината бе наложителна. Усещаше мълчаливата молба на Брейдън, в това как я подкрепяше, когато бе необходимо, като я предпазваше да не стъпи на по-меко място и я превеждаше през по-твърда земя.

Под това можеше да почувства търпение, тиха наблюдателност. Които и да се криеха в каньона, знаеха, че тя и Брейдън също са там, или поне подозираха, че ще заобиколят завоя. Чакаха ги.

На Мегън й се прииска да изскимти, когато болката прониза съзнанието й. Отне всяка капка сила, която тя притежаваше, за да избяга обратно нагоре по пътеката, да се концентрира върху изкачването, а не да легне и да застене от болка.

Когато наближиха върха на скалата, Брейдън я дръпна рязко, карайки я да спре. Чак тогава го усети. Едно присъствие, точно над тях, някой ги чакаше.

— Ти остани. — Той я бутна зад камъка, който използваха като прикритие и се обърна да я погледне. Очите му блестяха в златисто от ярост. — Ще се върна за теб.

Мегън улови ръката му, изпълни я негодувание, не желаеше да му се подчини. Беше стигнала до тук, и проклета да бъде, ако му позволи да я скрие точно сега.

— Ще бъда плътно зад теб — каза му, като внимаваше да запази гласа си тих. — От тук можем да тръгнем настрани, за да се приближим отзад и да ги издебнем. Можем да се придвижим до върха при по-малките камъни и храстите, покриващи входа. Ще бъдем скрити и от двете им страни.

Мъжът сви устни, в очите му прочете мигновен отказ.

— Ще проработи, Брейдън — прошепна тя. — Не сме толкова далеч от Райдъра. Можеш да ги подушиш, нали?

Той кимна кратко.

— Ще разбереш къде са веднага щом стигнем върха. Може да ми сигнализираш и ще ги повалим. Това е единственият начин. — Мегън можеше да го почувства. Мозъкът й бе едно блато от усещания и информация, които нямаха смисъл, но това имаше. Някой ги чакаше, вероятно с намерението да им попречи да се измъкнат от тук живи.

— Ще се борим заедно или изобщо няма да се борим — каза тя яростно. — Няма да ти позволя да се отнасяш към мен снизходително и да ме глезиш.

— Ако не направиш каквото ти казвам, може да загинеш — изръмжа Брейдън. — Нека първо проверя какво е положението.

Мегън го погледна разгневено.

— Върви тогава — изрече хладно, пусна ръката му и се облегна на скалата, докато гневът изгаряше гърдите й. — Просто ще стоя тук и ще те чакам като добро момиче.

— Направи го — изсумтя той и кимна рязко. — Дай ми десет минути. Ако не ме видиш, след като изтекат, приеми най-лошото и използвай това — постави един малък предавател в ръката й.

— А това е?

— Сигналът отива директно при Джонас. Той ще изпрати помощ. Стой скрита и стреляй по всичко, което се движи по грешен начин. Тук си в сравнителна безопасност. — Брейдън докосна бузата й, преди да я стрелне с порочна усмивка. — Но възнамерявам да се върна, бейби.

Той я улови за тила, целуна я бързо и силно, след това тръгна.

Кучи син. Опитваше се да я защити. Играеше си на големия лош Котарак герой, който се грижи за слабите, крехки жени.

Мегън изсумтя при тази мисъл. Тя не смяташе така.

Една.

Две.

Три.

Наблюдаваше го как си проправя път наляво към острата издатина на скалата, за да прикрие присъствието си.

Беше гъвкав, трябваше да му го признае. Ако не го гледаше как се движи сред храстите и камъните, никога нямаше да разбере, че е там.

Но това бе добре, точно в това тя не бе особено добра.

Четири.

Пет.

Шест.

Сега.

Мегън се отдръпна от камъка, плъзна се надясно, внимавайки да остане приведена и започна да се промъква нагоре по пътеката от противоположната страна.

Естествено, Брейдън щеше да разбере какво прави, нямаше начин да не я зърне. Но онези, които бяха долу и другите, които чакаха горе, нямаше да имат представа за действията й. Тя познаваше тази област като дланта си, беше играла тук като дете, беше преследвала като възрастна. Двамата с Ланс бяха обучавани на това място, с баща й и дядо й за учители. Знаеше как да остане скрита.

Легнала по корем, Мегън използва коленете и лактите си, за да пропълзи по склона. Стоеше ниско долу, движеше се между и около храстите и острите оголени скали. Панталоните, които носеше затрудняваха прикритието й, но дядо й я бе научил как да се слива с пейзажа около себе си и да използва дори най-нищожното прикритие ефективно.

След няколко минути се изкачи над ръба на склона. Очите й внимателно проучваха периметъра около нея, умът й усещаше всяка лека промяна, докато стискаше пистолета здраво в ръката си. Брейдън се движеше през храстите и високата трева на по-малко от сто метра от нея, проправяйки си път към Райдъра.

Мегън не можеше да го види, но го усещаше. Беше ядосан.

Сега бе време да открият наблюдателите си. Младата жена се фокусира върху земята около нея, присвила очи тя се оглеждаше, когато усети нещо странно, неестествено… нещо зло. Райдърът беше паркиран под боровете в далечината, скрит от погледа й. Те щяха да бъдат там, откъдето да могат да наблюдават автомобила, както и всички пътища към него.

Ето там.

Мегън погледна към боровете, надигна глава и присви очи, докато се опитваше да зърне нещо необичайно сред клоните на дървото.

Лека усмивка изви устните й и тя започна да се придвижва по-бързо, насочвайки се към едно място между Райдъра и това определено дърво, докато държеше под око едно малко цветно петно, сливащо се почти перфектно с дървото.

Почти. След като знаеше вече къде да търси, да различи дадения нюанс на зеленото не беше толкова трудно. Които и да бяха, бяха добре обучени.

Докато се движеше към един от дебелите стволове между Райдъра и онзи, който ги следи, Мегън се огледа настрани и назад. Не долавяше нищо, никой не я наблюдаваше, нямаше тръпки от усещането за оръжие, насочено към нея. Преследвачите бяха повече от един, но очевидно никой от тях не бе в обсега й.

Премествайки се плавно, тя се прицели в преследвача, виждайки достатъчно от замаскираното му тяло, за да знае, че ако трябва да стреля, може да го повали.

Сега, къде, по дяволите, беше Брейдън?

Щеше да я напердаши здраво по-късно, в това бе сигурна.



Брейдън потисна едно ръмжене, когато зърна Мегън да се измъква бавно от безопасността на камъните и да тръгва към върха на каньона. Имаше поне двама снайперисти, криещи се някъде в района, може би малко по-напред.

Не бяха Породи. Бяха войници или поне военно обучени. Студени и ефективни, осъзнаващи, че всяка следа от емоция ще издаде позициите им. Той ги усещаше, но прекалено слабо, не достатъчно, че да може да определи точното им местонахождение.

Бяха при боровете. Брейдън спря придвижването си по ръба на каньона и се загледа в дърветата, които скриваха Райдъра. Те щяха да бъдат там, по-вероятно по дърветата, а не на земята. Мирисът бе прекалено разреден и бе трудно да се проследи. Така че нямаше къде другаде да отиде, освен нагоре.

Породата се плъзна като змия през леко поклащащата се трева, придържайки се близо до разпръснатите камъни и гъстата растителност. Наблюдаваше дърветата с присвити очи, търсейки някакъв признак на живот.

Бяха добри. Дори не помръдваха.

Провери позицията на Мегън и започна да се приближава. Удобната позиция на преследвачите отгоре, им даваше предимство над него. Те можеха да наблюдават автомобила, както и пространството около него и да имат директен поглед към всичко, което се движи.

Но това бе добре. Брейдън можеше да се движи доста бързо и веднага след като бъде даден първият изстрел, позицията на преследвачите щеше да бъде издадена. Мъжът стисна устни с подновена ярост, когато видя Мегън да притичва към боровата гора. Беше добра. И бърза. Едва успя да я зърне, когато тя пропълзя разстоянието по корем.