— Как се научи да използваш щитовете си? — попита тя.

— Голяма част от това е вроден инстинкт. Животните имат способността да долавят емоции, да усещат опасност, като в същото време остават незасегнати от тях. Просто знаят, че са там. Моите способности са по-силни от тези на много от Котките. Мога да свалям щитовете си и да усещам емоциите, без да ги чувствам, но не мога да ги определям точно. Мога да разбера факта, че има смърт, болка, ярост или опасност. Но не умея да пресявам емоциите, за да стигна до тайните.

— И какво те кара да мислиш, че аз мога? — Мегън се опита да контролира дишането си, да задържи страха, който се протягаше към нея и се вплиташе в съзнанието й.

— Наблюдателност. — Брейдън спря на един особено стръмен участък на пътеката и се премести няколко стъпки наляво, в търсене на по-сигурна основа. — И факта, че усещам как притегляш моите щитове. Очевидно е, че също така можеш да се възползваш от способностите ми и да извлечеш повече, увеличавайки усещанията си.

— Да ги увеличиш. — Мегън замълча, докато се взираше в него. — Ще увеличат онова, което вече е там.

Вдишай. Издишай.

Можеше да се справи. Щеше да го убие по-късно, но засега можеше да се справи. Да си свършат работата, това бе най-важното. За останалото щеше да се погрижи по-късно.

— Ще бъда тук, с теб, Мегън. — Той се обърна, изражението му бе спокойно, почти празно. — Ще работим заедно. Ще се уравновесяваме взаимно. Обещавам.

Устните й се присвиха, докато се бореше с горчивината, която сякаш се просмука в нея. Да се уравновесяват взаимно.

— Ти няма да почувстваш онова, което ще почувствам аз, Брейдън. — Усещането, че я е предал, все още я жегваше. Чувството да бъде използвана изгаряше душата й. — Това не е баланс.

— Ще видиш — Брейдън се обърна и продължи надолу по пътеката. — Няма смисъл да ти обяснявам, но ще видиш какво имам предвид.

Колкото повече се приближаваха до дъното на каньона, толкова по-силни ставаха следите. В този момент, не беше ярост или смърт. Усети решителност, чувство за цел.

Мегън спря пред широкия вход, опитвайки се да потисне тръпките, преминаващи през тялото й. Един от злочестите странични ефекти на способностите й бе фактът, че усещаше не само емоциите от събитието, но също така и живота, който са водили жертвите. Не беше кристално ясно. Не бе достатъчно силно, за да открие отговори или дори напълно да разбере тъмнината, която изпълваше съзнанието й и по-късно щеше да нахлуе в сънищата й. А тъмнината в двете Породи, които бяха умрели тук, беше дълбока.

Мегън спря точно до възвишението на скалите, затвори очи и се опита да се фокусира. Те не бяха уплашени. Бяха спрели тук, взирайки се в каньона дълго време, осъзнаващи нещо… Опасност.

— Те бяха ловци — гласът на Брейдън беше тих. — Марк и Ейми бяха партньори в лабораторията, защото техните способности се допълваха взаимно. Марк беше перфектен стрелец, а Ейми — добра с хладните оръжия. Бяха много добър отбор. Тя имаше усет за оръжията, беше и отличен следотърсач, а той брилянтен стратег. Подозираме, че са били чифтосани, но така и не стигнахме навреме до тях, за да го потвърдят.

Мегън усети, че двамата са били близки, въпреки че са се опитвали да го скрият. Малкото разстояние, което долови между тях, не беше в резултат от този опит да скрият връзката си. Беше резултат от предателства. Те са се обичали, но любовта им е била помрачена по ужасен начин.

— Били са чифтосани. — Младата жена се намръщи, докато пресяваше следите. Усещаше връзката, която са имали помежду си и тя бе много силна.

Странно, информацията, която можеше да бъде намерена, остатъчните следи от насилието. Сякаш всичко, което двете Породи бяха чувствали, бе запазено, като отпечатано върху каньона подобно на информация, запазена на хард диск.

Брейдън. Той стоеше точно зад нея, първичната му ДНК сякаш бе като магнит за психичните следи.

— Концентрирай се — гласът му бе почти хипнотизиращ. — Аз съм до теб, Мегън. Знам какво има тук. Довери ми се, за да ти помогна.

Тя тръгна бавно през каньона, с всяка стъпка долавяше присъствието на двете Породи, докато си проправяше път между отвесните скали, издигащи се над тях.

Марк беше суров, яростен. Бе вярвал безусловно в онова, което бяха отишли да направят. Ейми не беше толкова уверена. Не бе изплашена, а по-скоро предпазлива. Усещаше нещата по-спокойно от своя партньор, от своята половинка.

Мегън пое рязко дъх и спря. Мразеше това. Вътрешностите й се свиха от болка, физическо усещане, съответстващо на душевните ексцесии, когато почувства как духа на жената се протяга към нея.

Усети смърт.

— Не мога… — прошепна тя, отчаянието се надигна вътре в нея и дланите й се притиснаха към корема й.

— Ти не си част от това, Мегън — прозвуча гласът на Брейдън в ухото й, ръцете му я уловиха през кръста и я задържаха на крака, когато тя разбра, че ще падне. — Почувствай го в ума си, точно сега — тонът му стана по-твърд. — Дръж очите си затворени, скъпа. Не забравяй. Ти си изолирана. Откъсни се.

Изолирана.

Ръцете й се стегнаха върху корема й, когато усети болката да се надига в душата й.

— Тя е била бременна. — Мегън искаше да се свие на кълбо, да намери дупка, в която да се скрие и да скърби.

Не. Не. Това беше Ейми. Ейми искаше да се скрие.

— Била е бременна — гласът на Брейдън беше тих и изпълнен с тъга. — Защо е била тук, Мегън? Защо те е търсила? Отдръпни се от Ейми. Има едно място отвъд емоциите и болката, където се намира истината. Какво е искала тя?

Какво е искала тя? Имаше толкова много емоции, изливащи се върху нея, през нея. Пресей ги. Намери ядрото. Има ядро.

— Отмъщение.

Мегън се стегна и се задъха от силата на мисълта. Ейми искаше отмъщение.

— Дръж очите си затворени — изръмжа Брейдън, когато клепачите й трепнаха. — Затвори ги, Мегън. Концентрирай се. Усети силата, която ти давам, научи се как да я използваш и продължавай да търсиш. Каква е същността, бейби?

Тя се задъхваше. Можеше да почувства тънкия слой пот, покриващ лицето и шията й. Не беше от топлината, беше от разтърсващия студ вътре в нея.

Отмъщение. Думата бе прошепната в ума й отново. Но първо имаха нужда от доказателство. Тук лежеше доказателството. Ще се преместят от другата страна на завоя и ще чакат. GPS-ът на автомобила на Марк и Ейми е повреден, технологията стелт5 е извън строя.

— Автомобилите на Породите имат ли стелт? — попита тя объркано, мислейки за специалната електроника, която блокира признаците на живот на автомобилите, използвани от правоохранителните органи.

Брейдън се вцепени от изненада.

— Обикновено не — гласът му беше мрачен сега. — Понякога, само с разрешение.

Мегън продължи да търси, отчаяно искаше да намери отговорите тук и сега. Не знаеше дали ще успее да стигне по-далеч, дали ще може да се насили да премине през разбитите емоции, спотайващи се около нея. Съзнанието й вече крещеше, настояваше да му позволи да се скрие от чувствата, които не бяха негови.

А те бяха по-силни тук, отколкото в дерето, където двете Породи бяха намерили смъртта си. Те бяха почивали на това място, в убежището на този каньон. Бяха се държали един за друг, бяха се обичали и приели, че битката, която бяха повели, може да не бъде успешна.

Мегън усети, че отслабва. Коленете й трепереха, гърдите й бяха стегнати от нужда за кислорода, който би трябвало да бъде във въздуха. Задъхваше се. Със сигурност не би трябвало да се чувства толкова изтощена.

Зад затворените й очи избухнаха искри от светлина, променящи се цветове, пращяща топлина. Усети предчувствие за смърт, бързане за телефонно обаждане. Още едно обаждане. Бяха ли предадени? Ейми бе почувствала предателството да удря мозъка й, чувство за опасност, за смърт.

Тогава, сред бушуващите емоции, се появи усещането за друга опасност, друга смърт, чувство за надвиснала заплаха, по-силна от отпечатъците, чакащи тук. Мегън отвори очи, когато разбра, че са по-близо до острия завой, водещ навътре в каньона, отколкото бе смятала.

— Спри — изсъска тя и заби пети в земята, взирайки се в завоя. Мускулите й се вцепениха, а съзнанието й изкрещя.

Брейдън спря. Времето сякаш застина, докато младата жена се бореше да постигне някакъв контрол, да се изолира.

— Има някой там. — Можеше да го усети. Знаеше, че не са сами.

— Това е силата на способностите ти — започна да я успокоява Породата.

Мегън поклати глава отчаяно.

— Усещам ги. Те са там.

— Аз не ги усещам — гласът му бе хладен, анализиращ. — Какво чувстваш, Мегън?

Ръката й се отпусна на кобура и освободи закопчалката, която държеше Глока и го остави да падне в дланта й. Осъзнаваше, че Брейдън прави същото.

— Усещаш ли ги? — попита го тя. Приятели ли бяха, или врагове, тя не бе сигурна. Единственото, в което бе убедена, бе, че те не са Койоти.

Той я избута зад себе си и се приближи към края на скалата, притаявайки се зад храстите и растителността пред себе си, използвайки ги като щит. Мегън се опита да върне мисловните си бариери по местата им, и едва не простена от болка, когато те отказаха да й се подчинят.