— Очаквах това. — Брейдън кимна и посочи към малкия район на няколко мили от сегашното им местоположение. — Ще спра тук и ще ги деактивираш. Докато сме там, ще се свържа с екипа, който наблюдава къщата, за да разберем дали могат да отстранят Койотите. Вчера не успяхме да установим точното им местоположение, но се надявам, че когато сме потеглили, те са се размърдали. Екипът ми ще успее да ги открие, ако го сторят.

Автомобилът се изпълни с тишина. Брейдън усети как Мегън пое дълбоко дъх, преди да изключи GPS картата и да се облегне на седалката си.

Младата жена следеше пътя пред тях, тялото й бе напрегнато, а емоциите — хаотични. Брейдън знаеше, че стъпката, която бе предприела, не е никак лесна.

— Мога да се проваля — напомни му най-сетне тя, опитвайки се да успокои дишането си, страховете си — сякаш изплашена, че силата на думите ще се увеличи след произнасянето им.

— А може да намериш свобода. — Брейдън държеше здраво ръце на волана, отказвайки да се протегне към нея, да я успокои, както настояваше всеки инстинкт вътре в него.

Би трябвало да защити половинката си. Да води нейните битки, да се грижи за нея. И Бог знаеше, че живееше, за да се грижи за нея. По дяволите, беше толкова влюбен в нея, че действаше по-скоро като неопитен младеж, а не като напълно зряла Порода. Тя беше другата му половина и чифтосването нямаше да му позволи да отхвърли това.

Да я подлага на опасност, бе нещо, което никак не му харесваше. Знаеше за проблемите, пред които щеше да се изправи тя, докато се учи да изгражда щитовете, от които се нуждаеше. Болката, която щеше понесе, когато разтвори себе си за емоциите, които изпълват този проклет каньон.

Мегън не бе Порода, нямаше естествени, инстинктивни блокове, които да защитават съзнанието й от ужаса, пред който щеше да се изправи.

Като му позволи да влезе, тя щеше да го изпита по същия начин, по който Марк и Ейми го бяха изпитали. Щеше да познае болката им, ужаса им, смъртта им. И с малко късмет, тайната защо са предприели това фатално пътуване до Броукен Бът, за да я търсят, щеше да бъде разкрита.

— Свободата ще бъде хубаво нещо — гласът й звучеше замислено и предпазливо, когато отговори на предишния му коментар. — Би било много хубаво.

Онова, което не каза, Брейдън сам успя да усети. Свободата беше приключение. Това бе като да се даде шанс на душата на воина да се бори, да остави своя отпечатък върху света, точно както е копнеел да направи. Мегън нямаше друг избор, освен да се бори. Ако оцелееха след тази мисия, щеше да се нуждае от допълнително обучение. Той беше убиец. Не залавяше учените и Дресьорите, които бяха работили за Съвета. Що се отнася до него, нямаше изкупление за покварата, която ги изпълваше. Те бяха болни животни. И като такива създания на природата, единственото спокойствие за света, щеше да бъде намерено в тяхната смърт.

Брейдън раздвижи рамене, усещайки белезите, кръстосващи гърба му, които никога нямаше да позволи Мегън да види. Камшиците, използвани в тренировъчните центрове и лабораториите, бяха създадени да осакатяват, да убиват по най-болезнени начини. Беше научил преждевременно да избягва наказанията на всяка цена. Но го бе научил по болезнения начин.

— Ще карам бавно — обеща той въпреки, че инстинктът му казваше, че не бива да го прави. — Можем да наблюдаваме каньона отгоре и да видим какво ще успееш да усетиш оттам.

— Твърде далеч е — каза Мегън неохотно. — Карам през каньона по време на патрул, докато търся следи от гуми или усещания от предишно движение. Не мога да направя това от разстояние, ще трябва да вляза в каньона. Обикновено, GPS-а засича признаци на живот, но нещо го заглуши в дерето, така че се колебая да му се доверя сега.

— Да, забелязах това. Райдъра не ги засече изобщо. Но заглушителите бяха изчезнали, когато екипът мина през каньона.

— Освен ако не е бил използван от друго място. Не изпуснахме ли един от Койотите? — Мегън се обърна и го погледна намръщено.

— Изпуснахме един — кимна Брейдън, сигурен, че е имало и трети Койот. — Ето защо този път няма да разчитаме на GPS-а. Ще използваме това, което Бог ни е дал, за да оцелеем, Мегън. — Не можеше да я остави да направи друго. — Нямаме избор. Сега ще разберем защо те искат и какво са правили моите хора тук. И след това, ще ги отстраним.

Петнадесета глава

За да стигнат до каньона, поеха по по-обиколния маршрут, пътят на който бе значително по-дълъг, но както бе казала Мегън, докато се движеха по обраслия със зеленина терен, във въздуха не се вдигаха облаци прах, а същевременно с това хълмовете заглушаваха звука на двигателя, и така можеха да се доближат безшумно до крайната си цел.

Теренът не бе от най-лесните и Брейдън бе убеден, че само Райдъра или пистов мотоциклет биха могли да го преминат благополучно. Райдъра пресече няколко потока, преди да стигне до мястото, за което той бе сигурен, че никое превозно средство не би могло да премине.

Малко преди пладне влязоха в една затънтена горичка. Брейдън изключи двигателя и слезе от автомобила. Ръбът на каньона беше точно пред тях.

Той взе бинокъла от задната седалка и започна да разучава района, докато Мегън се оглеждаше нервно.

Брейдън усещаше как младата жена се бори да свали щитовете, които бяха неразделна част от нея, и да претърси района за скрити врагове.

— Какво усещаш? — Породата внимателно разглеждаше каньона през бинокъла си, топлинното сканиране не можеше да бъде блокирано. Имаше изобилие от диви животни, но досега нито едно от тях не бе на два крака.

— Страх — гласът й бе равен, напрегнат.

— Колко е силен? — Господи, мразеше това. Долавяше колебанието й, инстинктивното отхвърляне на емоциите, опитващи се да я връхлетят.

— Вероятно долавям собствения си страх — отговори тя примирено. — Бих предпочела да се изправя пред Койотите и куршуми, отколкото да опитвам това.

— Да се приближим. Не засичам никакви скрити признаци на живот. Ако са тук, значи са долу.

Койотите нямаше да очакват да пристигнат отгоре. Щяха да очакват от тях да поемат по същия път към каньона, по който Мегън бе тръгнала първия път, когато патрулираше.

— Отгоре можем да влезем в каньона от няколко различни посоки. — Младата жена умишлено се стараеше да говори тихо, докато малко по малко се принуждаваше да свали психичните блокади, които притежаваше.

Не й беше лесно. Брейдън усещаше борбата, която води, за да ги спусне и да позволи на чувствителния си мозък да поеме емоциите, изтичащи от каньона под тях. А те бяха там, той ги долавяше, точно както можеше да долови присъствието на Койотите.

— Засега ще останем горе. — Двамата се приведоха, за да преминат през заслона от гъсти дървета, растящи успоредно на камъните, които изглежда се бяха търкулнали като детски топчета от горния край на каньона.

Мегън се движеше покрай ръба на гъстата борова гора, благодарна за прикритието, което им осигуряваха храстите, докато се приближаваше към мястото, където би била най-уязвима, когато патрулираше.

Не можеше да долови присъствие на Койоти. Мрачната злоба, която бе неотменна част от тях, както и жаждата за кръв сега липсваха. Мегън вече ги познаваше, знаеше какво е усещането, когато са на близо, разпознаваше миризмата им.

Знаеше, че Брейдън се движи зад нея, но този път чувството на спокойствие, на закрила, което обикновено се протягаше към нея, бе изчезнало. Тази липса накара пулса й да се ускори — мисълта, че психически е сама, беше почти плашеща.

Не усещаше Койоти, но пипалата на насилие, които се протягаха от дъното на каньона, накараха гърдите й да се стегнат. Ярост. Страх.

Мегън пое дълбоко дъх, борейки се с инстинкта да не позволи на емоциите да проникнат в нея, а да пресее яростта и гнева и да стигне до ядрото на емоцията. Винаги имаше ядро. Движещата сила зад болката. Но от това разстояние, би било почти невъзможно да се открие.

— Марк и Ейми са били там. Знаели са, че Койотите ги преследват — каза тя с пресипнал глас, когато усети Брейдън зад себе си.

Той се бе напрегнал до крайност, докато я прикриваше. Щитовете, които й бе позволил да използва преди, сега не бяха достъпни, но имаше нещо друго, някаква връзка, някакво усещане за сила, изливаща се от него към нея.

— Да се върнем назад и да тръгнем към дъното на каньона, за да видим дали там има нещо. Може би разстоянието от тук до входа, който те използват, все още е прекалено голямо.

Господи, въпреки, че бяха далеч, тя вече можеше да ги почувства. Беглите следи от емоция стягаха гърдите й, а поразителната мъка, бездната от ярост и болка я зовяха. Защо тези Породи са били тук? Какво са искали от нея?

Двамата отстъпиха назад безшумно. Когато наближиха горния край на скалите, Мегън посочи стръмната пътека, която водеше към дъното на каньона. Пътеката лъкатушеше през камъни, шубраци и множество храсти. Не беше най-безопасният маршрут, но бе относително сигурен.

— Ще мина пред теб. — Брейдън спря в горната част на пътеката и погледна назад към нея. Очите му бяха тъмни и изпълнени със загриженост. — Добре ли си?

Мегън кимна сковано. Да свали бариерите си, колкото и безполезни да бяха, бе доста трудно. Не беше нещо, което бе свикнала да прави и съзнанието й се бунтуваше от уязвимото положение, в което сама се поставяше.