— Няма да стане — каза му тихо. — Ако ставаше, нямаше да се налага да дотичам в тази пустиня, за да се скрия. Щях да отида при началниците си и да ги оставя да ми помогнат да намеря начин да проработи.

— Аз не съм ти началник, Мегън — напомни й Брейдън, сега гласът му бе опасно дълбок. — И ситуацията се промени. Защото аз мога да направя повече от това да изключа емоциите, леещи се около теб, скъпа. Мога да ги засиля. Днес ще открием отговорите.

— Задръж за минута. — Тя се втурна през спалнята, решена да го настигне, докато той слизаше по стълбите, демонстративно игнорирайки я. — Брейдън Арнес, спри веднага! — извика Мегън, държейки се за парапета и вземайки стъпалата по две, докато тичаше след него.

Той спря и се обърна точно навреме, та тя да се блъсне в гърдите му. Мегън изсумтя от силния удар и безмълвно прокле здравите мускули, преди да се отдръпне от него разгневено.

— Какво, по дяволите, говориш? Можеш да ги засилиш?

Мъжът вдигна вежди.

— Скачай в ботушите и ще ти покажа. Време е да намерим отговори, Мегън. Очевидно Койотите няма скоро да атакуват отново и това ми дава възможност да получа отговори преди тях. Не можем да стоим тук завинаги, скрити в пустинята, и да ги чакаме. Ще намерим нашите отговори сега.

Младата жена се взря в него, борейки се със страховете, надигащи се вътре в нея. Знаеше какво е — усилието да се разграничи от мрачните емоции, усещането от насила отнетите животи. Беше ад, врязваше се в мозъка й с болезнена сила. Никога преди не бе успявала, никога не бе имала повече от искрица надежда, че може да го направи. Дори баба й, с нейния опит в контролирането на способностите й, никога не бе била наистина в състояние да го стори.

— А ако не мога? — попита Мегън, мразеше мисълта да го провали, да провали и двама им. — Опитвала съм и преди, Брейдън.

— Но с мен не си — посочи той хладно. — Идва време, Мегън, когато трябва да спреш да се криеш и да започнеш да се бориш. Мога да ти помогна, ако ми позволиш.

Или можеше да я принуди да го направи по неговия начин, каквото и да й струваше това.

Мегън го видя в очите му, в мрачните очертания на устата му. Усети как стомахът й се свива от нерви, а съзнанието й се бунтува срещу предстоящата болка. Бе й отнело години да се измъкне от емоциите и ужаса от насилствената смърт. Сега щеше да бъде също толкова силно, колкото бе и когато се бе сблъскала с болката за първи път.

— Искаш ли да умреш като тях? — попита тогава Брейдън. — Ще позволиш на Съвета да спечели? Или ще отвърнеш на удара?

Щеше да се бори. Отговорът беше мигновен. Никога не се бе предавала без борба, просто не знаеше как да води тази битка.

Мегън мина покрай него предпазливо и влезе в кухнята, ботушите й стояха до вратата, а кобурът и коланът й висяха на закачалката на стената. Погледна към пистолета Глок, прибран в защитния му кобур, преди да вземе ботушите и бързо да ги обуе. Сложи колана на кръста си, а кобура закачи на бедрото си. Отиде до килера, отвори скритата врата и вдигна няколко калъфа с ножове от рафта, покрит с кадифе, както и една автоматична картечница с къса цев.

— Очакваш да бъдат там — каза Мегън. Усещаше това. Не от мислите или емоциите, идващи от Брейдън, а с едно вродено, дълбоко вътрешно чувство, което не можеше да обясни.

— Наблюдават къщата. — Тази информация не я изненада. — Предполагам, че не са нападнали, защото са наясно с присъствието на екип на Котките, който ги следи от една позиция над нас. Обаче ще ни последват. Възможно е дори да имат екип там.

— И как очакваш да минем покрай тях и да влезем в каньона? И ако успеем да го направим, как се предполага, че ще разбера нещо? — На нея това й приличаше на рецепта за бедствие. — Не мога да работя при такива обстоятелства, Брейдън. — Емоциите щяха да я атакуват, ако захвърлеше защитите, които бе изградила срещу тях. Дори и леки, те щяха да й позволят да работи за кратки периоди от време.

— Справи се добре в дерето онзи ден — посочи Брейдън, гласът му не стана по-дълбок, нито по-топъл.

— Ти ми помогна. — Знаеше това, осъзнаваше го с болезнено чувство на провал. — Скрих се зад щита, който имаш около себе си.

— Защото аз ти позволих — гласът му бе нисък, опасен. — Позволявам ти да използваш щитовете ми, защото имаш нужда от тях. Мозъкът ти трябва да научи как работят, дори ако го прави така подсъзнателно. За толкова силна, колкото подозирам, че си, ти бързо ще научиш как да създадеш свои собствени щитове с помощта на моите като насока.

Горчива усмивка изви устните й.

— А ако не проработи?

— Тогава и двамата ще затънем до гуша в неприятности — в тона му нямаше съмнение. — Искаш ли да рискуваш това?

Мегън стисна силно треперещите си устни. Вместо да отговори, тя се наведе и пристегна с ремък единия от ножовете под коляното си, а другия на бедрото си.

— Не ми харесва начина, по който преценяваш шансовете ни. Твоите приятели да отстранят екипа, който ни следи тук — предложи тя.

Мъжът изсумтя.

— Ако могат, ще го направят. Винаги има шанс да не успеят. Сега да тръгваме. Искам да стигнем до там преди обяд.

Той се обърна и се запъти към изхода на къщата, очевидно очаквайки тя да го последва. По дяволите. И тя щеше да го направи, сама го знаеше. Той носеше със себе си аромат на опасност, на приключения, на увереност, че тя ще победи демоните си и ще открие свободата, за която бе копняла през всичките тези години.

И в този момент, колкото й безнадеждна да изглеждаше мисията според Брейдън, Мегън разбра, че той не би ги вкарал небрежно в ръцете на врага. Той бе правил това през целия си живот, планирайки всяко действие, всяка битка. Знаеше какво прави.

Обаче това съвсем не означаваше, че трябва да й харесва.

Не означаваше, че той няма да й каже точно какво се случва. В този момент тя разбра, без сянка на съмнение, че това не е нищо повече от един тест. Решителността да го последва, да му се довери. И проклета да бъде, ако го подмине.

Брейдън запази изражението си спокойно, а щитовете внимателно спуснати, когато Мегън отвори вратата на Райдъра и скочи на седалката.

— GPS, придвижване към район 6–15, Сектор С, Дефилето на Каспър. — Предното стъкло веднага се превърна в мрежа от кръстосани линии и точки на картата, когато Брейдън даде назад, за да обърне Райдъра и потегли.

— Каньонът е ето тук. Ланс и аз винаги го наричаме Дефилето на Каспър, макар че официално няма име. Кръстихме го така, заради звука, който издават ветровете в определени часове на деня — като призрачен смях, преминаващ през каньона. — Ето тук — Мегън посочи един участък на маркирания кръг, хълмист, изглеждащ непроходим, ако се използва Джи Пи Ес навигация. — Има един рядко използван път, който криволичи през тази област. Доста е скрит, дори от въздуха, така че на сателитите ще им е трудно да го открият. Ако изключим GPS-а и локатора на Райдъра, бихме могли да се промъкнем оттам. Той ще ни отведе над каньона и ще ни позволи да го изследваме от място, което е дяволски близо до пълния изглед на целия каньон. Това може да ни даде предимство, което другите пътища не биха могли.

Брейдън погледна към екрана и челото му се набръчка, когато видя направлението, което Мегън показа с докосване на определени точки. Както бе казала, пътят бе скрит толкова добре, че дори сателитите на Породите не биха били в състояние да го открият.

— Райдъра може ли да го премине? — Участъкът изглеждаше изключително неравен.

— Ланс и аз ходихме на риболов там миналото лято с дядо. — Мегън посочи синята област, намираща се на не повече от миля от наблюдателната точка, която тя предложи. — Взехме цялото разстояние с неговия Райдър. Пътят е неравен, но определено проходим, и районът е по-зелен от долината по-долу, която пресича прашната пътека. Без маяци, локатори или облачета прах, сателитните изображения — ако Съветът използва такива — не могат да ни засекат тук. Те няма да ни очакват, ако са там.

Вълнение. Брейдън усещаше как нараства вътре в нея, примесено с малка доза страх. И възбуда. Той вдиша бавно, обуздавайки страстта, надигнала се в него.

— Престани да душиш. — Мъжът едва не се засмя от раздразнения тон на гласа й. — Да напуснем къщата беше твоя идея, не моя. Аз бях напълно щастлива да се търкаляме в леглото.

— Умееш да описваш нещата по начин, който ме смайва, Мегън — провлече Брейдън. — Следващият път ще опитаме кухненската маса и да видим какво ще кажеш тогава.

— Иуу, аз ям там — отвърна тя с престорено отвращение.

Той я погледна, позволявайки на една усмивка да извие устните му.

— Само ще си хапна от теб — каза мъжът, без да се опитва да скрие глада в гласа си.

Мегън се изчерви. Харесваше му да гледа как цветът се плъзва по кожата й, начина, по който очите й потъмняват и дишането й се учестява.

— Развратник — обвини го тя, но в тона й имаше топлина. — Ще почакам, докато стигнем по-близо до мястото, преди да изключа GPS-а и локатора. В противен случай, всеки от офиса може да ни проследи. Никога няма да повярвам, че Ланс ще ме предаде, но има няколко души там, на които не бих се доверила, докато не ги отхвърля като заподозрени.

Имаше няколко човека, Брейдън го знаеше, които биха я предали на мига. Джонас бе изтеглил профилите на всички заместници в управлението, както и на шерифа. Досиетата им не бяха толкова чисти, колкото следователите бяха посочили.