— Действай изключително предпазливо, Мегън — предупреди я той. — Не ми харесва предчувствието ми за това.

Нито на нея.

Младата жена излезе от автомобила и сведе глава при тишината в дерето. Сякаш всичкият живот беше напуснал района. Обикновено той щеше да бъде изпълнен с шепота на птичи крила, малки животни и насекоми, борещи се за храна и оцеляване. Това дере беше едно от малкото места, които успяваха да задържат влага в малките пещери, издълбани от водата. Трябваше да има живот тук.

Но имаше само смърт.

Странна, ужасяваща миризма изпълваше въздуха. Мирисът на смърт се обви около нея, гъст и изпълнен със заплаха в късната следобедна тишина. Мегън почувства как напрежението се сгъсти, и това не беше само нейното напрежение.

— Ланс, тук вони. — Тя чу собствения си глас да трепери, докато се взираше в джипа, блестящ под парещото слънце.

Гърдите й се стегнаха, когато съзря две тела през силно затъмненото, почти разбито стъкло.

— По дяволите, Мегън, махай се от там — изсъска Ланс, а гласът му беше натежал от ужас.

Тръпки пробягаха по скалпа й, по раменете и стегнаха мускулите й, докато отблъскваше усещанията и се опитваше да разбере по-добре онова, което беше там. Извади електрошоковия си пистолет Уондър4 от кобура на бедрото си и го стисна уверено. Сетивата й бушуваха и изпращаха адреналин, който препускаше из тялото й, докато вървеше към автомобила.

Проклятие, искаше й се да има истинско оръжие, вместо Уондъра, използван при патрулиране. Той само забавяше престъпника, вместо да го рани. Най-голямото му предимство беше широкият обхват, а един от недостатъците му беше невъзможността да се предскаже ефекта му в дадена ситуация.

— Автомобилът е осеян с дупки от куршуми. Имаме най-малко двама мъртви — заговори тя в микрофона, предавайки информацията, която откри в контролния център.

Прозорците на джипа бяха пробити от куршуми. Гумите бяха разкъсани от тях, скалите, издигащи се отстрани на дерето бяха ожулени от изстрелите. Миризмата на смърт обгръщаше мястото, а горещината и касапницата вътре в автомобила накара вътрешностите й да се свият, докато наблюдаваше сцената.

— Определено двама мъртви — докладва Мегън, като отстъпи назад. — Господи, Ланс, майките им не биха моли да ги идентифицират. — Куршумите бяха разкъсали горната част на труповете и значителна част от лицата.

— Мегън, връщай се в Райдъра веднага! — нареди Ланс, гласът му беше остър като стомана.

Младата жена усети как косъмчетата на тила й настръхват, когато по гръбнака й пробягаха тръпки. Обръщайки се бавно, тя присви очи към високите стени на дерето. Адреналинът нахлу в тялото й и сетивата й започнаха да се бунтуват. Някой я наблюдаваше.

— Инфрачервените лъчи не показват признаци на живот… — размишляваше тя на глас. Някак си нещо беше причинило смущение в показанията на системата, защото Мегън знаеше, че някой или нещо е там.

Усещаше очи да я гледат, към нея течеше злоба.

Пръстът й се стегна на спусъка на оръжието, когато усети засилването на опасността. Къде? Откъде идваше? Усещаше, че я наблюдават, следят всяко нейно движение, и все пак сензорите в автомобила не показваха признаци на живот.

— Връщам се обратно — съгласи се тя. — Нещо се е объркало на Райдъра, Ланс. Провери го. Не показва признаци на живот…

Ланс ругаеше, крещейки на Лени да открие хеликоптерите, да подготви отряда си за потегляне. Подкрепление. Да, сега имаше нужда от подкрепление.

Мегън усещаше очите, впити в нея. Дори по-лошо, можеше да усети оръжията.

Отстъпи назад, погледът й сканира дерето, докато сърцето й препускаше в гърдите. Устата й пресъхна, а тялото й се напрегна от желание да се обърне и да избяга.

Беше на половината път до Райдъра, когато усети първите изстрели. Действително можеше да почувства злонамерената енергия потичаща към нея, секунда преди да се хвърли напред към една от пещерите, издълбани в стената на дерето.

Насилието избухна във въздуха. Куршумите разкъсваха песъчливата почва, движеха се като светкавици из дерето и отнасяха парчета от скалната стена на пещерата, в която се бе хвърлила.

— Мегън. Мегън, докладвай! — Ланс крещеше в ухото й, докато тя се прилепваше към съмнителната защита на една малка вдлъбнатина, която водата бе изрязала от едната страна на стената, пазеща тялото й далеч от входа.

— Най-малко двама — отсече тя в микрофона, държейки очите си приковани към входа и малката част от външния свят, която можеше да види от позицията си. — Колко далеч каза, че са хеликоптерите?

— Казах, че са прекалено далеч — изръмжа Ланс яростно. — По дяволите, Мегън, твърде далеч сме от теб.

Да. Спомни си сега. Проклятие. Това беше кофти.

Държейки оръжието си в готовност, тя се премести внимателно, за да надникне покрай защитата на вдлъбнатината, да усети движението извън пещерата. Наведе се точно навреме — да спаси главата си, когато куршумите се изсипаха около нея отново.

— Опиши ми какво става. Тръгнахме към теб, но сме на най-малко един час разстояние.

Мегън можеше да чуе силата на дъха му зад думите, доказателство, че той бяга от контролния център към автомобила си.

Един час.

Човече, тя беше толкова прецакана.

— Скрих се в една малка пещера. Има поне един нападател с ясна видимост към входа, който ме държи на мушка. Не мога обаче да кажа какво се случва отвън. — Мегън преглътна тежко. — Ланс, няма да издържа един час.

По плътта й пробягаха тръпки, предчувствие за засилване на опасността, въздухът се сгъсти около нея, стана по-тежък, по-горещ. Времето сякаш застина, започна да се движи със скоростта на костенурка. Толкова много неща можеха да се случат за един час.

От приемника бушуваха гласове като фон, звук от пищящи гуми, когато автомобилите изреваха.

— Не мърдай! — Мегън трепна от яростта в гласа на Ланс. — Дръж оръжието си насочено към входа и, по дяволите, стой, където си.

— Да, това беше и моето намерение — отвърна тя, като вдиша дълбоко. — Какво, по дяволите, става тук, Ланс? Защо се навъртат наоколо след убийството?

Това не се връзваше. Който и да беше убил онези двамата, трябваше отдавна да си е тръгнал, а не да чака, за да види кой ще открие телата.

И защо не беше усетила убийците? Би трябвало да ги усети, дори ако сензорите не ги засекат.

— Ами, защо просто не ги попиташ, любопитке? — изръмжа Ланс от микрофона. — Мамка му, казах ти да се върнеш. Не ти ли казах?

Братовчеди! Те винаги казват: Казах ти.

— Да, добре, каза ми също и да седна изправено и да изглеждам хубава. Откога започнах да те слушам?

По гърба й се стече пот, когато нуждата да се раздвижи стегна мускулите й. Куршумите заваляха откъм входа отново. Мегън се прилепи по-плътно към стената и се опита да стане едно цяло с камъка. По дяволите, всичко, от което се нуждаеше, беше малко повече място.

— Мамка му — изхриптя жената. — Тези бяха близо. По дяволите, Ланс, наистина ми се иска да побързаш.

Тя изпищя, когато куршумите разцепиха входа отново, удариха по-ниско до земята и разпръскаха пясъка пред нея, докато тя се опитваше да пропълзи по-нагоре по стената, за да попречи на смъртоносните снаряди да се забият в краката й.

— Твоето момиче трябва да бъде напляскано, Ланс — странният, арогантен глас, дошъл от приемника, я накара да застине от шок, когато линията внезапно се изпълни с тишина.

Спокоен. Съсредоточен. Нямаше бурни емоции, които да я залеят, когато чу гласа, нямаше остатъци от минали болки или изгубени мечти. Имаше само непрекъснат кръг от спокойствие.

Мегън се вкопчи в него. Усети как се заплита около нея, почувства близостта на гласа, въпреки сардоничното веселие в него.

— Къде си, Брейдън? — Ланс звучеше ужасено, когато Мегън избегна нов залп. Който и да се намираше отвън, очевидно се беше преместил, за да получи по-добър ъгъл към плитката пещера. Куршумите достигаха по-близо до нея, откъсваха парчета от стената и посипваха остри снаряди от камък.

— Достатъчно близо — грубият, ръмжащ тон на гласа му изпрати тръпки по гръбнака й, докато тя се притискаше по-силно към скалата зад гърба й.

— Ако си достатъчно близо, стреляй, по дяволите! — Мегън покри лицето си с ръка, когато гръмнаха още изстрели, изпращащи дъжд от камъни, които експлодираха около главата й.

Привеждайки се, тя се прицели и стреля два пъти в дерето към предполагаемата позиция на нападателя си, след това се хвърли към другата страна на стената и се загледа с ужас как скалата, до която беше стояла, поема пет силни залпа. Добре, това беше достатъчно близо до смъртта, както винаги бе искала.

— Учтивостта е важна, бейби. — Веселието в гласа му почти накара устните й да се извият в отговор, когато Мегън се премести по-навътре в пещерата. — Кажи моля.

Шок заля тялото й, когато в слушалката прозвуча сподавен смях.

— Моля? — попита тя яростно, докато мимолетната развеселеност се разсейваше.

— Ето така. Виждаш ли, че не боли?

Мегън изпищя, когато две силни ръце се обвиха около нея в мрака и мъжът погали с дъха си ухото й.

Лакътят й се заби назад в един твърд корем, когато тя се опита да извие крака си около глезена му и да го извади от равновесие. Всичко, което успя да постигне, беше внезапно стягане на ръцете му и дъхът изсвистя от гърдите й.