Джонас се засмя.

— Задръж тази мисъл, приятелю. — Усмивката му показваше, че очаква това с нетърпение. — Доста време мина, откакто имах хубав бой, мисля, че ще се насладя на предизвикателството.

И там се коренеше проблема. Джонас рядко бе предизвикван.

Той си играеше, когато можеше; никога така, че да застраши хората си, но по начини, които ги караше да искат да го убият. В момента Брейдън разбираше положението и бе сигурен, че Мегън също го разбира.

Тя страдаше. Беше го почувствал, когато изхвърча от офиса и колкото и да го притесняваше това, то също така изпрати вълна от задоволство по сетивата му. Ключът към Мегън беше в докосването на емоциите, на сърцето й.

Тя беше ужасно независима, решена да остави своя следа, дори и ако тя е само в нейното малко късче от света. Беше боец, една от най-добрите алфа жени, които някога бе срещал. С малко повече тренировки и правилните щитове, от нея можеше да стане дяволски добър войник. Брейдън насочи погледа си към Джонас, чудейки се как командирът му ще приеме да има в редиците си човек, който не е Порода.

Уайът се намръщи към него.

— Какво?

— От нея би могло да стане дяволски добър войник — каза той с нисък глас. Бог да му е на помощ, ако Мегън го чуеше как се разпорежда с живота й. — Не е нужно да губиш войник, Джонас, вместо това можеш да спечелиш още един.

Очите на другия мъж се присвиха.

— Тя не е Порода.

— Те е емпат. А колекцията й от огнестрелни оръжия е по-голяма и от моята. — Брейдън изсумтя при тези думи. За съжаление знаеше, че има риск. Колекцията й от огнестрелни оръжия бе потресаваща. — Нещо повече, дори да не беше моя половинка, тя все пак е моята жена. Няма да я оставя настрана. — И той не можеше да се откаже от борбата. Да намали членовете на Съвета и на обществата за Чиста кръв, беше твърде важно.

— Не можеш да пребориш чифтосването. — Джонас се намести по-удобно на бюрото, докато другият мъж го гледаше внимателно. — Тя не изглежда доволна.

Брейдън въздъхна уморено.

— Не ми харесва някой да отнема правото ми на избор, Джонас, дори природата. Знаех, че тя е моя, но все още не бях решил как да я убедя в това. Сега всичко става още по-сложно. Тя усети, че отхвърлям идеята за чифтосването и сега е ядосана. Но ще го преодолее — няма друг избор.

Младият мъж стоеше неподвижно, докато Джонас продължаваше да го наблюдава. Директорът по Делата на Породите имаше този навик, сякаш можеше да надникне в душата на човека и да прецени дали си струва. За повечето хора беше объркващо, за онези, които работеха с него и се бореха до него всеки ден, беше успокояващо.

— Добре — кимна най-сетне рязко. — Изградете защитите и щитовете й. И обучението й е твоя отговорност. Ще го оставя на теб.

Сега трябваше само да убеди и Мегън.

Когато двамата се умълчаха, вратата се отвори и Ланс Джейкъбс влезе отново в кабинета си.

— Махай се от тук — сопна се той, когато забеляза Джонас да седи на бюрото му. След това се обърна към Брейдън. — Мегън е в офиса си, но ако не бъдеш внимателен, ще бъдеш ритан обратно до вкъщи тази вечер — в гласа му нямаше грам съчувствие.

— Вече знам откъде идва лошият характер на половинката ти — изсумтя Джонас към другата Порода, докато се изправяше бавно от бюрото. — Наследствен е.

— Продължавай да вярваш в това — измърмори Ланс, мина покрай бюрото и седна на стола си. Отпусна се назад и погледна двамата мъже замислено. — Тя ще се бори с вас с всеки свой дъх — информира ги след няколко секунди. — И можеш да налагаш забрана на каквото, по дяволите, си искаш, Джонас, но ти се забъркваш с моята братовчедка. Тя ми е по-близка от сестра. Не си мисли, че само защото живее в тази пустиня сама, семейството й няма да я подкрепи. Всеки един от нас ще го направи.

— Чак до чичовците от Специалните части? — Джонас сви вежди, а Брейдън сподави една въздишка.

— Особено те. — Усмивката на Ланс беше стегната, безмилостна. — Не забравяйте това. И докато сте тук, дръжте задниците си далеч от моя отдел, писна ми да се занимавам с Породи.

Това като че ли бе общото нещо между всички, които си имаха работа с Джонас.

Брейдън остана безмълвен, бдителен, преценяваше шерифа, докато той се мръщеше към Джонас. Този мъж имаше необикновена аура около себе си, едновременно стара и млада. Бе видял болка, бе познал смърт, и се бе върнал тук, предпазлив, ожесточен. Брейдън бе запознат с миналото му, знаеше досието му до последния детайл, но понякога човек може да прочете много повече в очите, които го гледат от едно уморено лице.

— Ще се връщам в Убежището. — Джонас кимна рязко, отвличайки вниманието на Брейдън от шерифа. — Уведоми ме, когато сте готови, за да се върна с Елиана.

Изследванията. Същите тези, срещу които подозираше, че Мегън ще се бори като бясна дива котка.

— Би трябвало да науча нещо скоро. — Брейдън кимна, преди да се отправи към вратата.

Когато излезе в коридора, ясно чу последния предупредителен коментар на Джонас към шерифа:

— Скоро ще си поговорим отново, Джейкъбс. Много скоро.

И Брейдън се зачуди какво точно крие в ръкава си сега директорът по Делата на Породите.

Десета глава

Около час по-късно, Мегън премина през къщата и тръгна нагоре по стълбите, когато чу задната врата да се отваря.

Знаеше, че Брейдън ще се появи скоро. Също така знаеше, че в крайна сметка ще й се наложи да се изправи пред него. Но не още. Не можеше да се насили да остане и да посрещне отхвърлянето, което бе усетила в офиса на Ланс. Да види в очите му гнева, който се надига у него при мисълта, че двамата са свързани помежду си по начин, който тя никога не би могла да си представи.

Беше си тръгнала от офиса без него, беше се измъкнала от сградата като крадец и бе побягнала към автомобила си. Не очакваше да бъде посрещната от лъскавия черен хеликоптер, с който бе пристигнал Джонас, или пък да види Брейдън, който я чака облегнат на стената на къщата.

Разгонване. Адреналинът нахлу във вените й при тази мисъл и накара сърцето й да запрепуска, а утробата й, за нещастие, да се свие. Каквото и да бе това, то я обвързваше с него. Беше го почувствала в мига, в който се срещнаха. Аурата, която я обкръжаваше и успокояваше. Възбудата, която я измъчваше. Целувката, която я остави слаба и гладна за неговия вкус. Канела и кафява захар.

Почти можеше да го усети по устите си, по езика си. Жадуваше за него, копнееше откакто Брейдън я бе целунал миналата нощ.

Топлината, която изпълваше слабините й, я подлудяваше. Мегън стисна бедра, решена да устои на тази специфична нужда. Никога не се бе търкулвала в леглото с някой мъж просто така и проклета да бъде, ако започне с тази Порода.

Поне не точно в този миг.

Мегън затръшна вратата на спалнята си и се отправи към широкия прозорец в края, до леглото. Изтри сълзите, които мокреха лицето й. Шофирането от офиса на шерифа до дома я бе оставило сама за достатъчно дълго време, за да изгуби контрол над емоциите си. Знаеше, че трябва да бъде по-силна отколкото бе. Но болеше. За първи път, откакто талантите й се бяха проявили, тя бе в състояние да стои толкова близо до някой мъж. Усещаше ръцете му около себе си и бе усетила само топлината и силата му, не кошмарите или страховете. Беше започнала да се надява, че това означава нещо.

Колко глупаво. Цинична, уморена въздишка съпроводи тази мисъл. Трябваше да знае по-добре. В живота нищо не бе толкова лесно. И сега бе обвързана с един мъж, който отхвърляше връзката, която бе почувствала да нараства между тях. Тя си имаше име. Разгонване. Не беше естествена, или поне така твърдеше Джонас, но сърцето й бе на друго мнение. А ударът, който отказът на Брейдън нанесе върху емоциите й, бе раздробил контрола й.

Младата жена трепна, когато вратата се отвори, а дъхът й секна и още една сълза се отрони от окото й, когато го усети да влиза в стаята.

— Мегън — гласът му бе мек и изпълнен със съжаление, — знам какво почувства в офиса. Не беше срещу теб. Не отхвърлях теб. Трябва да разбереш това.

Мегън мразеше факта, че е разкрила болката си, че е показала колко много я е засегнало едно усещане. Колко се е надявала чувствата, нарастващи между тях, да са нещо повече от просто страст. За нея бяха, и това я нараняваше най-много — като знае, че за него не са.

— Няма значение, Брейдън. — Тя се опита да преглътне болката, заседнала в гърлото й, като продължаваше да стои с гръб към него, скривайки сълзите си. — Разбирам.

Нейният живот бе една битка, ден за ден. Защо той би искал или би се нуждал от някого, който не е способен да води собствените си битки. А какво остава, да очаква да застане до него в борбата му?

— Наистина ли, Мегън? Аз не мисля, че разбираш. Но и това ще стане. Много скоро.

— Престани — гласът й се пречупи и тя поклати глава.

Усещаше го как приближава, можеше да зърне отражението му в стъклото на прозореца.

— Моля те, Брейдън, имам нужда от време… — Раменете й се разтресоха, докато се бореше с риданията, надигащи се в гърдите й. — Съжалявам. Моля те…

— За да можеш да продължиш да се криеш? — тонът му опъна вече обтегнатите й нерви.