— Това няма да реши нищо. — Мегън се съпротивляваше, потискайки стона си, когато Брейдън я задържа здраво. Другата му ръка се вмъкна под тениската й и върховете на пръстите му докоснаха корема й, преди да се спрат точно под гърдата й.

— Не съм тук, за да решавам нещо друго, освен опасността, която те дебне — напомни й Брейдън, а гласът му бе мрачно, дълбоко мъжко мъркане. Звукът беше едновременно възбуждащ и ужасяващ. — Това — той се притисна по-силно към гърба й, като пръстите му започнаха да се движат нежно между бедрата й, — не е нещо за решаване. Не трябва да бъде удобно или да е място, където можеш да се скриеш. Това тук… — Мегън изскимтя, когато той притисна по-силно клитора й, потърка го по-решително и се изправи на пръсти, за да избяга от необичайните реакции, заливащи тялото й. — Това е, за да ти покажа. Да те съблазня… — усмивка изпълни гласа му, миг преди зъбите му да гризнат врата й. — Да ти напомня… че аз съм шефът, бейби. Ще го направиш, защото аз казвам, че ще го направиш. Ще се научиш как да използваш дарбата си, ще се научиш как да се бориш, защото алтернативата е смърт, а това не е приемливо. И можеш да го направиш по един от двата начина… — гласът му се задълбочи. — Лесният начин… — ръката му погали корема й. — Или трудният начин — пръстите му притискаха, галеха, описваха кръгове.

Очите на Мегън се разшириха, когато опустошителен огън препусна по вените й и удоволствието прониза утробата й.

Не беше експлозия. Не беше оргазъм, целящ да унищожи сетивата й или да я накара да коленичи смирено. Целеше да подразни, един вкус на екстаза, умишлено съблазнителен, еротичен дяволски прилив на наслада, който да гарантира, че тя никога няма да може да забрави. Никога няма да забрави кой й го е дарил, или къде може да бъде намерено върховното удоволствие.

— Не забравяй това, сладкишче — изръмжа Брейдън, преди да се обърне и да тръгне към стаята си. Гневът се излъчваше от него на вълни, докато Мегън го гледаше как изчезва.

Тя все още трепереше, тресеше се от прекомерното удоволствие и неспособността й да го контролира. Не можеше да контролира нуждата, себе си или него. О, Господи, беше в толкова голяма беда.

Осма глава

На следващата сутрин Мегън не беше в най-доброто си настроение. Беше се мятала и въртяла в леглото — възбудена, разярена и уплашена.

Уплашена от усещанията, които бе изпитала, когато Брейдън я докосна, от собствената си реакция към него и от връзката, която чувстваше, че има помежду им. Последното беше същността на въпроса. Никога не се бе свързвала с някого извън семейството си, особено с един мъж, който е толкова силен и страхотен като Брейдън.

Знаеше какво иска той от нея, знаеше, че няма да й позволи да се крие или да игнорира множеството неща, които се бе борила да пренебрегва в продължение на толкова много години. Щеше да бъде лесно да го избегне, ако можеше да се убеди, че това не е нещо, което самата тя иска, но знаеше, че е така. Искаше да научи как да контролира дарбите си, как да се изолира от способностите си и да пресява ехото от чуждите емоции само до знанието под тях. Никога не бе успявала сама и въпреки че се страхуваше от провал, ако опита отново, тя знаеше, че ще го направи. Щеше, защото възможността бе там, защото разбираше, че това може да се окаже последният й шанс.

С емоциите, кипящи неспокойно вътре в нея, не се изненада, че когато Ланс се обади и й нареди да дойде в офиса за срещата, това я раздразни.



— Броукен Бът не е голям град — започна лекцията си Мегън, когато двамата с Брейдън минаха покрай знака за границите на града точно преди обяд. — Ние сме много сплотена общност. Не харесваме външни хора и не обичаме хора от правителството. — Тя го погледна крадешком с крайчеца на окото си, когато той се отпусна на седалката — каубойската му шапка бе смъкната ниско и засенчваше очите му.

По дяволите, изглеждаше добре с тази шапка. А тя не искаше да си мисли колко добре изглежда той, не искаше да го признае. Все още изгаряше от докосването му миналата вечер. Толкова отчаяно копнееше да я вземе — цяло чудо е, че не беше отишла в леглото му през нощта.

— Давам ти дума, че съм дресиран добре, Мегън — изръмжа Породата.

— Само защото ти е удобно в момента — изсумтя жената и се размърда в седалката си, докато влизаха в центъра на града.

Усещаше погледа му, който не се откъсваше от нея нито за миг. Беше невъзможно да не го усети. Тялото й бе толкова чувствително, че тя можеше да се закълне, че чувства плъзгането на погледа му по себе си.

— Мегън, любима. — Обърна се към нея Брейдън, като използва една възмутително чувствена игра на думи: — Обещавам да се държа прилично. Джонас ме увери, че съм минал добре обучението по добри обноски.

Цяла сутрин беше такъв. Леко сардоничен, наблюдаваше я, погледът му бе търпелив — сякаш чакаше нещо. Можеше да си чака докато адът замръзне. Нямаше значение какво иска, тя бе решена да го отхвърли.

Разбира се, Мегън знаеше точно какво иска тя. Или по-скоро — какво иска тялото й.

Няма начин, няма шанс. Каквото и да не бе наред с нея, тя нямаше да се поддаде на това желание. Мегън стисна здраво бедра, усещайки много добре как Брейдън внимателно вдишва. Той можеше да подуши възбудата й и това само я ядосваше.

— Би ли спрял с това — изсъска младата жена, като навлезе в паркинга на шерифското управление. — Като започнеш да се разхождаш наоколо и да душиш шибания въздух, всеки ще разбере точно какво си ти. И за бога, дръж проклетите си зъби скрити. Едно зърване на вампирската ти усмивка и малките деца ще побегнат пищейки.

Брейдън се усмихна бавно.

— Всъщност повечето като че ли са заинтригувани от тях. Предполагам дори, че тази година в моловете ще влязат в продажба фалшиви зъби на Породи. Чух, че Прайдът прави куп пари от продажбите.

Мегън паркира на първото свободно място, след това облегна глава на волана и я поклати пораженчески.

— Всичко е наред, бейби. — Тя се сепна, когато ръката му погали бавно гърба й. — Ще се погрижа да ти стане по-добре, когато се приберем вкъщи.

Главата й се надигна рязко.

— Ти си луд и трябва да бъдеш освидетелстван — изпъшка тя и се отърси от докосването му.

Брейдън се засмя дяволито.

— Дръж проклетите си лапи далеч от мен.

Усмивката му беше самодоволна, когато наклони шапката си няколко сантиметра назад, а очите му светнаха весело.

Мегън потръпна под погледа му. Щеше да простене, но проклета да бъде, ако му доставеше това удоволствие.

— Да вървим. — Тя откачи колана, отвори вратата и слезе. — Ланс вече ми е достатъчно ядосан. Не трябва да закъснявам за тази среща, за да не стане по-лошо.

— Напомни ми следващия път да си намеря по-малко конфликтен партньор — Брейдън въздъхна, а тя му се намръщи. — Ти, Мегън, ставаш откровено враждебна. За жена, която ухае толкова сладко и еротично, има още какво да се желае в отношението ти към другите.

Мегън се обзалагаше, че е така. Ако той продължаваше да се държи по този начин, щеше да му покаже оперативния край на пистолета си и да му позволи да види точно колко конфликтна може да стане в действителност.

— Знаеш ли — проговори отново Брейдън. — Обзалагам се, че ако се опиташ наистина усилено, би могла да застанеш тук и да разбереш за какво точно се отнася тази мистериозна среща. — Той спря на няколко метра от стъпалата, които водеха към двойните врати.

Тя се втренчи в него ужасено, преди да се огледа наоколо, за да се увери, че никой не е чул богохулническите му думи.

— Би ли млъкнал — озъби се Мегън.

Брейдън изви вежди въпросително.

— Хейде, Мегън. Ще бъде лесно. Просто направи малък опит.

С подигравателна усмивка на устните си тя мина покрай него и тръгна нагоре по стълбите. Чу въздишката му, миг преди тихо, развеселено изсумтяване да оповести изкачването му по стълбите след нея.

— Е, можеше поне да опиташ. — Той успя да хване дръжката на вратата преди нея и я отвори със замах, а Мегън извъртя вбесено очи.

Яростта на помощник-шерифа Дженсън я блъсна, когато мина покрай офиса му. Винаги присъстваше — мрачното насилие, жаждата за кръв. Той не беше добър човек, но докато не нарушаваше правилника, Ланс не можеше да се отърве от него. Тази следа от насилие я дразнеше, докато Брейдън не се приближи, отвличайки вниманието й с чисто мъжкото си ухание и едва доловима възбуда, които се обвиха около сетивата й.

Мегън пое дълбоко дъх, наведе глава, стисна зъби и тръгна целенасочено към офиса на Ланс в дъното на сградата. Отделен от главните офиси и от стаите за посещения, той носеше по-малко хаотична емоционална енергия.

Ланс беше спокоен човек, не бе склонен към насилие, въпреки че имаше остра следа от горчивина, която натъжаваше Мегън. И все пак, той бе един от най-лесните хора, около които можеш да бъдеш.

Мегън почука на вратата му.

— Влез — чу се резкият глас на Ланс.

Мегън хвърли на Брейдън намръщен поглед, като стисна дръжката на вратата и усети гнева на братовчед й да прониква през панела.

— Какво направи? — изсъска тя и не се остави да бъде заблудена от невинния му вид нито за миг.