Патрулирането в пустинята никога не беше забавно, но само в редки случаи ставаше опасно. Младата жена знаеше това. Там беше идеалното място, където да се покрие някой престъпник. Лесно за преминаване и почти невъзможно за адекватно наблюдение от силите на реда, беше идеалната среда за двукраките мършояди, които измъчваха невинни човешки същества.

Мегън Фийлдс игнорира музиката, звучаща около нея, намести тъмните очила, които предпазваха очите й от палещото слънце и огледа терена около себе си. Пуста, с преливащи се ръждиви петна златисто кафява окраска и по-тъмно бронзовокафяво, с неравномерни петна зелено, земята изглеждаше празна, опустошена, забравена.

Понякога тя се питаше дали е единствената, която може да види красотата на земята наоколо. Пещерите, скрити в сенките на дънерите, малките, добре прикрити местенца с тучно великолепие. Това беше страна на чудесата, скрита зад храсталаци и къпинаци, които първи улавяха окото.

И ако инстинктът не я лъжеше, май имаше компания в тази нейна пустинна страна на чудесата. Усещаше как по тила й се промъква усещане за безпокойство, което предизвика напрежение в цялото й тяло.

Мегън спря до ръба на едно дълбоко дере, очите й се присвиха към следите от гуми, водещи към него. Те бяха сравнително пресни и прорязваха дълбоко песъчливата почва като небрежно нанесена рана. При вида им по плътта й пробягнаха тръпки, прекъсващи спокойствието, което я изпълваше преди това.

Младата жена насочи погледа си към данните, вървящи на малкия екран от дясната страна на волана. Там имаше съобщение за изчезнал турист от Карлсбад, различни бюлетини и откраднати автомобили.

Тя се почеса замислено по върха на носа, преди да намали музиката и да поднесе микрофона, който беше прикрепен на радиоприемника, към ухото си.

Не можеше да пренебрегне това. Адреналинът пулсираше в нея, дразнейки вече чувствителните рецептори в мозъка й.

Имаше нещо в дерето. Нещо, с което може би трябваше да се бие, срещу което може би трябваше да се изправи, без присъствието на останалите. Възможност да усмири нервната, неудържима енергия, която рядко намираше отдушник.

— Контрол, аз съм при дере Б-4. Има признаци за скорошно навлизане в дерето. Имате ли данни за някакви превозни средства вътре или извън него?

— Нямаме, Фийлдс. — Лени Бланшар, офицер по сателитните съобщения и главно момче за всичко, отговори с ленив, провлечен тон. — Нямаме засечено движение за изминалия месец. GPS-ът3 показва само твоя автомобил.

Мегън почука с пръсти по волана, устните й се свиха замислено, докато се взираше в следите.

Не беше необичайно за някои хора да изключват GPS-те си, когато не искаха да ги използват, въпреки че беше много неправилно и в определени райони можеше да доведе до големи глоби. Това беше един от тези райони.

Опасността почти блестеше във вълните от топлина, които се носеха над автомобила.

Вземайки бързо решение, тя излезе от Райдъра, мина пред него и се наведе, за да проучи по-внимателно следите от гуми. Характерни за офроуд гумите отпечатъци се врязваха дълбоко в земята, като се спускаха по стръмния склон към тясната долина долу.

Мегън се протегна, пръстите й преминаха по следите, докато се опитваше да се съсредоточи върху отпечатъците и емоциите, идващи от тях.

Страх. Решителност. Усещаше емоциите от вътрешността на автомобила върху следите в ронливия пясък и пръстта.

Взирайки се в пространството, тя се премести по-надясно, пръстите й пробягаха по ръба на друг отпечатък. Планински обувки. Някой бе последвал автомобила пеша. И със сигурност не беше там заради пейзажа.

Младата жена потърка брадичка намръщено, докато се опитваше да си припомни уроците за проследяване, които дядо й й бе преподал, още когато тя беше малко момиче. Следите бяха най-малко отпреди двадесет и четири, но не повече от четиридесет и осем часа. Тези от обувките бяха по-скорошни, в рамките на последните осем или десет часа.

Тогава Мегън наклони глава, очите й се присвиха от липсата на емоция или чувство, която идваше от докосването на отпечатъците. Те бяха спокойни, съсредоточени. Сякаш този, който ги беше оставил, докато е вървял надолу към дерето, не познаваше страх, нито гняв, никаква емоция.

— Контрол, тръгвам да проуча — съобщи тя, като се изправи на крака и се върна обратно в автомобила си. — Има доказателства, че някой е следвал превозното средство пеша. Може да е нашият изчезнал турист от Втори район.

— Мястото е на мили разстояние, Фийлдс — посочи Лени. — Хубава двудневна екскурзия.

— Да, но кой, по дяволите, може да е сигурен, като наоколо има толкова глупаци — въздъхна Мегън, затвори вратата и закопча отново колана си. — Ще проверя, преди да се прибера вкъщи. Фийлдс: край.

Запали двигателя на автомобила с едно завъртане на ключа и се отправи надолу по стръмния, разоран от милионите порои, които го бяха заливали през вековете, път.

Маневрирайки бавно, младата жена държеше очите си присвити, оглеждайки за следи от автомобила или туриста. Широкото дере се разделяше на няколко по-малки ръкава, някои от които водеха към скрити пещери, наводнявани лесно по време на дъждовния сезон, а други лъкатушеха дълбоко в земята, преди постепенно да се стеснят в края си.

Това дере беше по-дълбоко от повечето други и стръмните му стени спокойно стигаха от три до пет метра над пясъчната основа. Скални камари и дълбоки кратери бяха изсечени в стените — доказателство за невероятната сила на водата, издълбала път в скалите. В средата на всичко това следите от гуми продължаваха, като се губеха зад един стръмен завой.

Мегън наблюдаваше завоя, докато го приближаваше бавно. Усещаше едно нарастващо чувство на опасност, докато се движеше напред, сякаш тук нещо не беше наред. Слънцето изглеждаше прекалено ярко, топлината, излъчваща се от капака на Райдъра, беше прекалено силна.

Внезапно всичките й сетива се изостриха. Застана нащрек от изпълнилото я чувство за надвиснала заплаха.

Вземайки завоя, Мегън спря бавно, взирайки се в черния джип, стоящ безмълвно под златните лъчи на слънцето.

Проклятие. Не бе очаквала точно това.

Автомобилът, макар и не толкова пригоден за пустинни условия като нейния, определено беше конструиран за офроуд маневриране. Тежките, прорязващи земята гуми бяха направени така, че лесно да го придвижват през кална или песъчлива почва. Поне когато не бяха гладки като тези.

Мегън огледа стените на дерето, а очите й се присвиха срещу слънцето, докато включваше защитата на Райдъра. Бученето и вибрациите на протекторите на гумите, плъзгащи се на място, заедно с активирането на бронирания щит бяха с еднакъв ритъм с ускореното биене на сърцето й.

Смърт. Сега я усещаше.

— Фийлдс, забелязахме активирането на защитата на автомобила ти. В беда ли си? — гласът на Лени внезапно бе станал тревожен.

— Не, Контрол. Все още не — отговори жената, докато проверяваше пистолета си. Тя сложи допълнителен пълнител с патрони в жилетката си и освободи колана на седалката. — Открих автомобила. Изглежда изоставен, всичките гуми са спукани, прозорците са разбити. Отивам по-близо, за да погледна.

Мегън пое дълбоко дъх, борейки се да блокира остатъците от ужас, пулсиращи из дерето. Смърт. Гърдите й се стегнаха и белите дробове я заболяха, докато се принуждаваше да вкара въздух в тях, опитвайки се да преодолее чистата мъка, която я завладяваше.

Провалих се… Мегън трепна от внезапната, случайна емоция, която се понесе към нея. Не беше нейна мисъл, нито неин провал, но усети как пронизва душата й.

Именно поради тази причина тя се скри в пустинята. Заради това проклятие, тя не беше човек, с когото да се работи спокойно, или в екип.

Заради това, което почувства сега, тя знаеше, че никога няма да може да върши работата, за която винаги беше мечтала. Способностите на емпат разсейваха вниманието й и я теглеха толкова дълбоко в блатото от емоции, които течаха от другите, че концентрацията и контролът й започваха да се рушат.

Мегън вдиша дълбоко, решена да отблъсне болката и яростта на чуждите емоции, като се опита да намери причината за съществуването им.

— Недей, Фийлдс — гласът на братовчед й, шериф Ланс Джейкъбс, дойде от приемника. — Излез от това дере и чакай подкрепление. Всички хеликоптери са извън обсег и не са в състояние да помогнат. Тръгвам веднага заедно с Крауфорд.

Мегън изсумтя. Можеше да чуе решителността в гласа му.

— Аз не съм от онези, които само пишат глоби за паркиране, шефе — провлече тя. — Независимо от опитите ти да ме направиш такава. Следите от гуми в дерето са, в най-добрия случай, от двадесет и четири часа. Каквото и да се е случило тук, е свършило вече.

Поне се надяваше.

Мегън активира дисплея на предното стъкло, следейки за признаци на живот в дерето. Сега не можеше да се довери на сетивата си, те бяха залети от яростта и болката, които струяха от автомобила пред нея. Но имаше чувството, че наистина не е сама.

— Дисплеят показва, че в дерето няма признаци на живот. Ще отида на първоначален оглед, докато ви чакам. — Проклятието му беше приглушено, но безсилието — не. Ланс знаеше за проблемите, които беше имала по време на обучението в Полицейската академия, точно както знаеше, че това е причината тя да се върне вкъщи, вместо да приеме някое от предложенията, които беше получила от по-големите градове.