— Не виждам ли? — Сега се усмихваше със сигурност. Може да беше с гръб към него, но той можеше да чуе усмивката в гласа й.

Брейдън размърда дискретно твърдия пенис под дънките си, надявайки се на малко облекчение. Проклетото нещо като че ли само се поду още повече, когато мъжът затвори очи и пое уханието й дълбоко в съзнанието си.

— Който и да е чакал в тази пещера, не е бил тук задълго — каза най-сетне Мегън. — Не смърди както в другата.

Той самият бе забелязал това.

— Подозирам, че двамата са прекарали известно време в другата — Породата сви рамене. — Койотите работят по-добре в екип. Те се предизвикват един друг в злобата си. Това ги прави по-безмилостни.

Брейдън я наблюдаваше как приключи с проверяването на един сенчест ъгъл и се обърна към него. Лицето й беше зачервено, а зърната й се притиснаха към тениската й, когато изгаси фенерчето и го закачи на колана си.

— Предполагам приключихме тук?

— Засега. — Той се огледа за последен път. — Надявам се тази вечер Джонас да има някаква информация за нас, както и снимки на Породите, които са били убити. Искам да ги огледаш внимателно, да видим дали можеш да ги разпознаеш.

Дори техните дресьори не биха ги разпознали онзи ден.

— Звучи добре — кимна жената. — Щом като ще оставаш с мен у дома, ще трябва да направя малко покупки. Обзалагам се, че ядеш много, нали?

Погледът й се плъзна по него. Брейдън разбра кога е зърнала ерекцията му и едва не се изсмя, когато очите й се разшириха от изненада.

— Имам много силни апетити. — Почти се задави от смях, когато лицето й пламна.

Мегън се покашля, тихият нервен звук беше отчасти възбуден, отчасти развеселен.

— Обзалагам се, че е така — промърмори тя, насочвайки се към изхода на пещерата. — Не би ме изненадало ни най-малко.

По дяволите, беше сладка. Адски трудна, с по-подигравателно саркастична уста от тази на всеки, когото бе срещал, и с повече тайни, отколкото една жена би трябвало да има. Но го караше да се смее и го държеше изправен на нокти. Едно голямо постижение.

— Може би ще искаш да се огледаш и за малко протеини за себе си. — Брейдън контролираше гласа си, без следа от веселие или скрити значения. — Ще ти е необходима сила.

Тя се обърна отново към него с дързък отговор на върха на езика си, докато не срещна съзнателно невинния израз, който той поддържаше на лицето си.

Младата жена присви очи и подпря ръце на кръста си, привличайки внимание към зрелите извивки, които накараха кръвта да запулсира яростно между бедрата му.

— Не успя да ме заблудиш, Арнес. — Тя изви перфектната си малка вежда и сви устни замислено. — Мисля, че се опитваш. Сигурно е така, но не успя. — След това се усмихна. Едно бавно, секси извиване на устните, което го накара да изскърца със зъби, за да сдържи стона си. — Може би ти си този, който ще има нужда от цялата тази енергия. Може да се окаже прекалено много за теб, за да се справиш, нали знаеш.

Мегън се обърна и с едно помръдване на хубавото си задниче прекрачи ръба на първата издатина, която щеше да я отведе обратно към дъното на дерето.

Прекалено много за него да се справи? Съмнително. Не невъзможно.

Но много, много съмнително.

Шеста глава

Мегън също се съмняваше. Докато претърсваха останалите пещери, тя се опитваше да държи сетивата си будни, използвайки способността да притегля към себе си щита на Брейдън, за да задържа по-малко желаните ефекти от емпатията и да използва таланта си, за да търси отговори.

Не беше експерт в това. Никога не бе имала възможността да работи по този начин, но се оказа заинтригувана от шанса, който й се предоставяше. Също и от топлината и едва доловимата информация, която извличаше от този мъж. Имаше тъмни кътчета вътре в него, но той ги пазеше скрити, не им позволяваше да му влияят. Имаше насилие, да. Но то беше умерено, омекотено от вроденото му милосърдие.

Имаше също така доминантност. Доминантност, която успяваше да си пробие път през естествения му щит, който мъжа контролираше и който й позволяваше да придърпва към себе си.

Тя проучи всичките му емоции — усещаше веселието, страстта му и един глад, който сякаш постоянно нарастваше.

Мегън се опита да не обръща внимание на това, фокусирайки се върху останките от емоции и действия, които все още се носеха из пещерите. Не че имаше много за усещане. Койотите бяха дошли, за да убиват. Бяха последвали двойката Породи от Броукен Бът, но как са се ориентирали да тръгнат насам?

Бяха дошли, за да убият двойката, и след това са изчакали появяването на Мегън. Младата жена усещаше това, то беше на първо място в съзнанията им. Почистване, но на какво? Какво се опитваха да скрият?

— Тук няма нищо — въздъхна най-сетне Брейдън, когато минаха през последната пещера, застана на ръба на издатината и се загледа надолу с присвити очи. След това тръсна рязко глава. — Да се връщаме при Райдъра и да тръгваме. Ще видя дали Джонас е научил нещо ново от разпита на Койота, който взе със себе си.

Брейдън се завъртя към тясната пътека, която водеше обратно в дерето, а Мегън го последва.

Младата жена отметна освободилите се от опашката й кичури коса и се повлече към Райдъра. Беше готова да прати по дяволите пустинята и да отиде до града за вечеря, а след това да се прибере вкъщи — в мекото си, удобно легло.

Синините, получени през изминалата седмица, пулсираха болезнено, както и новите, които бе получила по време на изкачването по стръмните скали. Ухото й изгаряше от ухапването на Брейдън, а вагината й туптеше от една еротична, чувствена болка, която я измъчваше заедно с мисълта, че се бори с нещо, което Брейдън иска точно толкова, колкото и тя. Е, тя го искаше дяволски много и може би беше в по-лошо състояние от него.

— Какво всъщност очакваше да откриеш тук, Брейдън? — Младата жена го гледаше любопитно, все още несигурна какво преследва той.

— Нещо. Всичко. Нищо. — Тя можеше да чуе безразличието в ленивия му тон и стисна зъби раздразнено.

— Две от три не е зле — пошегува се със съмнителен успех, извъртайки очи. — Намерихме всичко, което може да има в тази клисура и нищо, което да ни помогне да отговорим на въпросите си. Ти си на ход, Брейдън. — Мегън отвори вратата от страната на шофьора и се плъзна в хладния комфорт на автомобила с въздишка на облекчение.

— Много добре се справяш със сарказма, Мегън — обърна се към нея Брейдън, след като се настани, облегнат удобно, на пасажерското място и се усмихна бавно. Устните му се извиха еротично, дори прекалено еротично според нея. По-плътната му долна устна накара зърната й да изтръпнат в болезнен копнеж. Беше много лошо, когато нещо толкова просто, като усмивката на един мъж, може да накара зърната ти да набъбнат болезнено мечтаейки за докосването на тези чувствено извити устни.

— Старая се. — Тя прочисти гърлото си нервно и бързо извърна поглед от изкушението.

Брейдън издаде едно чисто мъжко раздразнено изсумтяване.

Това не би трябвало да я развълнува. Беше обидно, и в никакъв случай — еротично. Но звукът накара бедрата й да се стегнат, а сърцевината й да запулсира болезнено. Проклятие.

Може би беше време за Покет Рокет — малкия й клиторен стимулатор, който беше толкова удобен. Освен това, Покет Рокет бяха много хубави. Или пък вибраторът й. Беше минало известно време от последния път, когато нуждата от сексуално освобождение бе толкова наложителна. Може би никога не бе била толкова силна, помисли си Мегън. Нито пък някога тази нужда я е карала да копнее за близостта на някой мъж.

А той знаеше какво й причинява. Тя можеше да го види в очите му, в начина, по който вдига глава и ноздрите му пламтят.

Той можеше да я помирише, да усети топлината и възбудата й. И нямаше начин да ги скрие.

В края на тази мисъл дойде друга. Мегън знаеше, че сетивата на Породите са по-развити от тези на хората без променена ДНК. Но се чудеше колко точно са по-развити?

Младата жена погледна към Брейдън с крайчеца на окото си и се покашля, преди да попита:

— Как е слухът ти?

— Слухът ми? — повтори мъжът с лениво веселие и само следа от любопитство.

Тя го погледна директно с широко отворени, невинни очи.

— Да, слуха ти. Нали знаеш, ушите? Можеш ли да чуваш неща по-добре от другите хора?

Мегън се бореше с изчервяването, което заплашваше да обагри страните й, като обърна погледа си отново към пътя отпред.

— По-добре от тези, които не са Породи, имаш предвид? — попита той с интерес.

Тя не повярва и за миг на израза на мъжка невинност, появил се на лицето му, но въпреки това прикри усмивката си.

— Да — кимна кратко. — Това имам предвид.

— Не знам — спокойно веселие изпълни гласа му. — Колко е добър твоят слух?

Е, не би могла да го чуе как мастурбира, ръката му все пак не бръмчеше…

— Нормален. — Сви рамене жената.

— Какво би квалифицирала като нормално? Какво не можеш да чуеш, което смяташ, че аз бих могъл?

Нима й се подиграваше?

Тя го стрелна с бърз поглед и се намръщи на странното му изражение. Беше ли това смях, което се спотайваше в очите му? Със сигурност не би могъл да се досети каква е причината, за да му задава този въпрос.