Мегън предположи, че има предвид тайните, които учените бяха разкрили със създаването на Породите. От репортажите, които бе гледала, знаеше, че спора за правата на Породите е подклаждан от пуристките вярвания, че тяхната животинска ДНК ги изключва от описанието за човека. Сякаш човешката ДНК в генома им нямаше голяма стойност. Това бе лудост — расизмът и предразсъдъците, които нарастваха непрестанно срещу Породите. И макар Мегън да долавяше гнева му, го усещаше далечен — не я удряше сурово и болезнено в съзнанието. Беше просто там, естествено. Позволяваше й да диша и да действа. Аномалията беше успокояваща — объркваща, но успокояваща.

— Природата прави онова, което вярва, че е правилно. — Мегън се облегна на скалата и се загледа любопитно в широкия му гръб. — Мислиш ли, че щеше да бъдеш тук, ако не бе сметнат за достоен за живот, Брейдън? — Тя наклони глава, когато Породата се обърна бавно с лице към нея.

Очите му бяха присвити на слабата светлина, изпълваща пещерата, а изражението му бе замислено.

— Не бих се борил за това всеки ден, ако не смятах, че съм достоен — увери я той, а устните му се извиха в подигравателна усмивка, преди да се обърне отново към онова, което проучваше. — Просто вярвам, че някои неща не са били предназначени да бъдат манипулирани. Създаването на живот е едно от тях.

Той приемаше кой и какво е, но Мегън долови и съжаление в гласа му. Може би светът като цяло бе онова, което го разочарова. Точно както и нея.

Младата жена прочисти нервно гърлото си.

— Понякога намесата създава нещо красиво — прошепна най-сетне и погледна отново към него, облизвайки устните си, когато погледът му трепна от изненада.

— Обратно на работа — измърмори тя и се извърна от него, преди непостоянните й емоции да я вкарат в беда. Не се ли бе научила вече, при това повече от веднъж?

Клатейки глава, тя се върна отново към работата си, насочвайки светлината дълбоко в отвора, който водеше навътре в пещерата. Лъчът улови лист сгъната хартия, закътан под прикритието на една скала. Мегън влезе в тунела, наведе се и го извади, след което насочи светлината към него. Компютърно разпечатаният график беше изобличителен документ.

Фийлдс, Мегън. График на патрулиране. Пръстите й потъркаха хартията и от нея се изля омраза. Лична омраза. Не беше безличната злоба на Койотските породи. Беше по-близко. Познато. Мегън познаваше усещането — психичният отпечатък, оставян от всички същества, след като докоснат нещо. Тя прехапа устни и се намръщи към хартията, като продължаваше да я потрива с пръсти. Емоцията беше бледа, но зла. Онзи, който бе разпечатал този график, бе знаел какво я очаква. Знаел бе и се бе наслаждавал на усещането за сила, която идваше от това знание.

— Какво има?

Мегън подскочи стреснато, когато чу гласа на Брейдън в ухото си, едва тогава осъзнавайки колко лесно се бе промъкнал до нея.

— Това е от компютрите в офиса на шерифа. — Тя се намръщи към числата в горната част на разпечатката. — Принтерът автоматично генерира номера за показване местоположението на управлението, където се разпечатва графика.

— Често ли разпечатват? — Брейдън се протегна и взе хартията от ръката й, когато Мегън се обърна с лице към него.

Тя сви рамене.

— Не толкова често. Аз получавам едно копие и Ланс има свое. Освен ако някой не разпечата повече. Но ти трябва парола, за да влезеш в системата.

— Все пак не е съвсем проста система. — Брейдън поклати глава бавно и се взира в хартията един миг, преди да я сгъне отново и да я прибере в джоба си. — Ще го изпратя до лабораториите да видим дали не могат да вземат някакви отпечатъци от него. Въпреки че се съмнявам да се разкрие някой, освен онези Койоти, които са го носили, след всичкото това време.

— От онова, което съм чувала за Съвета, те не тръгват след нашумели или добре пазени жени — каза тя, спомняйки си репортажите, които бе гледала през годините. — Отвличат бегълци. Или жени, които са бедни и без семейство. Не бележат за смърт някого просто така. Защо променят навиците си сега?

Мегън не беше глупачка. Трябваше да има нещо повече, че да тръгнат след нея.

— Права си. — Мъжът се протегна и отмести кичурите коса, които бяха паднали на лицето й. Златистите му очи се присвиха, когато тя се взря в него. — Има още нещо, което те искат. За съжаление нямам представа какво е то. Докато науча, ние ще се борим заедно. Няма да останеш сама, Мегън. Довери ми се, за да ти позволя да се бориш и да живееш.

Устните й се разтвориха при думите му, а сърцето й започна да препуска от близостта му. Трябваше да се вълнува от възможността да се бори, а не от шанса да бъде част от живота на този мъж.

Устните на Брейдън се извиха и лека усмивка омекоти чертите на лицето му.

— Изненадана ли си?

— Малко — призна тя, като усети, че ръката му сега обхваща страничната извивка на шията й, а палеца му гали нежната плът точно под ухото й. Интимността, която се обви около тях, сякаш нахлу във всяка клетка на тялото й.

— Защо? — Брейдън наклони глава.

Мегън сви рамене, несигурна в блатото от възбуда и емоции, които усещаше да нарастват вътре в нея. Брейдън, толкова влудяващ, колкото можеше да бъде, я привличаше към себе си по начин, който тя намираше за невъзможен за преодоляване. Искаше ръцете му около себе си, искаше докосването и целувката му, но повече от всичко искаше мъжът.

— Защо си останала тук? — попита той тогава. — Виждам необуздаността в очите ти, Мегън, нуждата да тичаш свободно, да се бориш и да танцуваш в пламъците на живота. Позволяваш на Ланс да ти дава Уондър, вместо пистолет, и допускаш да бъдеш задушавана в ъгъла, в който живееш. Защо?

Между веждите й се образува бръчка, докато срама от неуспеха й да се бори и контролира емпатията я изпълни отново.

— Това е моят дом. — Тя се опита да се отърси от докосването му.

— Това не е твоят живот. — Брейдън изрече думите, от които тя се опитваше да избяга ежедневно.

— Не е твоя работа. — Мегън се отдръпна от него, без да обръща внимание на мигновения хлад, който обхвана тялото й, когато изгуби топлината му.

— Това е много моя работа — увери я Породата, все още блокирайки изхода на тунела. — Виждам една много силна жена. Жена с достатъчно плам да стопли най-студените нощи или да се бори в най-кървавите битки. И все пак, ти си тук, отегчена от духа си.

Гласът му беше нежен, успокоителен. И в същото време мрачният, богат баритон караше кръвното й налягане да се покачва до едно невероятно ниво на възбуда. Това щеше да я развесели, ако не я плашеше толкова много. Можеше да обикне този мъж, макар да знаеше, че той не може да остане.

— Отегчена? — Мегън вдигна вежди подигравателно. — Виж, Брейдън, как можеш да смяташ това малко кътче пустиня за отегчително? Със сигурност не си склонен да се върнеш към битката толкова скоро?

Той удряше прекалено близо до незарасналата й рана, изкарвайки на повърхността прекалено много неща, които я бяха измъчвали през всичките изминали години.

— Намерих една битка тук — отговори Породата тихо и я тласна по-близо до каменната стена от страната на тунела. — Сега просто трябва да разбера защо има такава, като за начало. Защо една красива, привидно нормална млада жена изведнъж е белязана да умре от Съвета, на който не би трябвало да му пука за нея по един или друг начин. Какво направи, Мегън? Какво си видяла?

Мегън пое дълбоко дъх, взирайки се в него със следа от страх, когато той зададе въпроса. Какво беше направила? Какво бе видяла? Защо бе избягала обратно в сигурния си дом, при семейството си, и се криеше в пустинята, която толкова обичаше, когато в действителност не искаше нищо повече от това да живее живота, който й бе отреден?

Защото беше страхливка. Беше се научила в тежките условия на Полицейската академия, че работата в екип, понасянето на различните емоции — мрачни, често агонизиращи емоции — нарушават вниманието й до точката, в която концентрацията ставаше невъзможна.

Беше преминала курсовете с отличие. Но когато се стигна до тренировъчните маневри, Мегън често застрашаваше екипа, както и себе си. И все пак, това нямаше нищо общо със Съвета.

— Не съм направила или видяла нищо, от което Съвета би се заинтересовал. — Младата жена стисна юмруци от двете страни на тялото си, докато го уверяваше колко греши. — Тук съм, защото това е моят дом. Искам да оставя нещо от себе си тук.

— Тук няма битка. — Очите на Брейдън бяха измамно нежни, тя можеше да види хладината и спокойната пресметливост, които се криеха под чистия кехлибарен цвят. — Тук няма огън, Мегън. — Той се приближи и тялото му се отърка в нейното, докато тя не отстъпи към студената скала зад себе си. — Няма вълнение, нищо, което да стимулира ловкия ти ум и тяло. Ти жадуваш за справедливост. За приключения и вълнения. Жадуваш, и въпреки това стоиш настрана от пиршеството, което те очаква отвъд собствените ти граници. Защо?

— Може би се страхувам? — Мегън изви вежди подигравателно и усети как устата й пресъхва от нерви. Той беше прекалено близо, прекалено решен да научи тайните, които тя не разкриваше пред никого. — Броукен Бът е безопасно място…

Боботещото предупредително ръмжене, което прозвуча от гърдите му спря думите й, както нищо друго не би могло.

— Споменавал ли съм някога, че лъжите имат мирис? — попита я той. Гласът му беше мек, когато я притисна по-близо. — Какъв срам, да разваляш уханието на сладка, възбудена жена с гранясалия мирис на една лъжа. Не ме ядосвай, Мегън.