— Някой бе последвал джипа надолу пеша, обут в туристически обувки. Отпечатъците бяха по-пресни от следите от гуми. Видя ли кой беше? — попита тя, взирайки се през страничния прозорец, като избута тъмните очила над очите си, за да види земята ясно.

Брейдън се отърси от мисълта за задълбочаващата се връзка, отпусна защитите си срещу Мегън и й позволи да изтегли щита още по-плътно около себе си.

— Това бях аз. — Породата намали скоростта при навлизането в широкото дере, след това спря. — Открих джипа около шест часа преди ти да дойдеш. Направих го приблизително на това място, подуших вонята на Койотите зад завоя. — Той посочи една цепнатина от другата страна на дерето. — Забелязах, че този район е осеян с пукнатини и пещери. Вътре те са като лабиринт и много от тях са свързани. Успях да се промъкна през онези, водещи по-близо до пещерата, в която се бяха скрили Койотите.

Мегън кимна.

— Имахме особено тежък дъждовен сезон преди около десет години. Деретата останаха наводнени и много от тях образуваха дълбоки бразди в скалата. Този е един от дузината най-засегнати райони. Наводненията по тези места могат да се получат силно и бързо — в много от откритите малки пещери, които отиват дълбоко под тях и събират вода, когато вали.

— Преминах през тези канали, докато намеря начин да ги заобиколя — продължи Брейдън. — Не бях далеч от теб, когато те чух да се обаждаш на Ланс. Те те чакаха.

— Но защо мен? — Това бе единственото, което не разбираше.

Когато мъжът отново подкара автомобила напред, Мегън свали прозореца и се загледа в непрестанно издигащите се стени, които ставаха все по-високи с навлизането навътре в дерето.

Брейдън не й отговори. Нямаше начин да й отговори, докато не открият причината за присъствието на Койотите.

Минаха стръмния завой и спряха зад черния джип, който бяха карали Марк и Ейми.

Брейдън наблюдаваше как Мегън огледа района с присвити очи, почти резервирани, сякаш се ослушваше за нещо, което той не можеше да чуе. Най-сетне тя стисна дръжката на вратата и слезе от автомобила. Породата включи контрола на сигурността и я последва.

Той продължи да я наблюдава. Облегнат на предницата на Райдъра, на всеки няколко секунди проверяваше въздуха за гранясалата миризма на Койотите, докато тя се взираше в джипа. Изражението й бе сериозно, напрегнато.

— Те изглеждаха толкова млади. — Заля я тъга, съжаление за животите, които бяха изгубени, преди да могат да се изживеят.

— Ейми беше на двадесет и три, а Марк — на двадесет и четири — каза й Брейдън. — Нито един от двамата не бе на свобода достатъчно дълго, за да познае тази свобода.

Мегън тръгна към отворените врати на джипа. Миризмата на смърт беше гъста, напоената с кръв вътрешност бе нагрята от следобедното слънце. Тя не повърна, както Брейдън би очаквал. Изражението й се стегна, когато се наведе напред, за да провери под шофьорската седалка, след това в конзолата до нея.

Младата жена трепваше на всеки няколко минути, сякаш я боли. Или сякаш чувстваше чуждата болка.

— Твоите хора имаха ли време да го изследват? — попита тя.

— Да, при това старателно — нямаше нищо за откриване. Няколко чанти с храна, квитанции от бензиностанции. Никакви бележки, никакви писма, нищо, което да показва защо са тръгнали или защо са умрели.

— И така, ние защо сме тук? — Мегън се отдръпна, обърна се с лице към него и се намръщи.

— Защото онези Койоти чакаха почти двадесет и четири часа да пристигнеш. Проверихме джипа. Този каньон е друга история. Него ще го огледаме сантиметър по сантиметър. Всеки приток, водещ към скалната стена, всяка пещера. Ще го огледаме. Защото Койотите, които са достатъчно глупави да останат със Съвета по генетика, са твърде тъпи, за да прикрият следите си добре. Те са оставили нещо тук. Бяха тук прекалено дълго време, за да не са. Сега зависи от нас да намерим онова, което са оставили и да разберем защо те искат. А те те искат, бейби. Прекалено много.

В очите на Мегън проблесна страх, но само за миг. Последва го бързо гняв, а после — решителност.

— Могат само да искат тогава. — Лека, хладна усмивка изви устните й. Пресметлива, изпълнена със студено намерение. — И така, откъде да започнем?

Пета глава

Започнаха с опасното изкачване от дъното на клисурата към най-горния край на стръмната скала, която се издигаше над нея на повече от три метра над земята. Местата, където можеше да се хване човек, бяха малко и нарядко и макар падането да не я притесняваше, със сигурност щеше дяволски да боли.

Тяхната цел беше група от малки, тесни отвори в скалните образувания отгоре. Изложени на влиянието на пясъка и дъжда, отворите създаваха тъмни, сенчести пукнатини с тясна издатина между тях.

В разгара на деня, изкачването изстискваше енергията на Мегън. Пот се лееше от нея още преди дори да стигнат до първата група от малки пещери. Младата жена се чудеше как едрите, мускулести Койоти са успели да оцелеят повече от няколко часа вътре в тях, докато се прилепяше към каменния под и се плъзгаше вътре.

— Пещерата е много по-голяма вътре — извика тя, като светна фенерчето, което носеше, преди да се премести по-навътре. Рискът от гърмящи змии в този район беше голям, да не говорим за дузината други отровни обитатели на пустинята. Пещерите бяха хладни в горещината на деня, и по-топли през студената нощ — перфектното скривалище за дивия свят.

Нямаше нищо за откриване, освен една носеща се бавно, едва доловима пагубна миризма. Сетивата й не засичаха опасност, нито наличие на живот. Само студената, зла умисъл, която бе изпълвала Койотите.

— Тези момчета вонят — промърмори тя, докато се намърдваше по-навътре в пещерата и направи място за по-едрото тяло на Брейдън.

— Да, така е.

За съжаление, подлудяващият мирис на остатъците от телесната миризма на Койотските породи незабавно бе пресечен от уханието на мъжка топлина, която изкуши сетивата на Мегън и накара ерогенните й зони да се събудят и да изкрещят. Тя стисна бедра, усещайки течното доказателство за влечението й към Брейдън, овлажняващо външните гънки на женствеността й.

И той не изглеждаше безразличен. Младата жена се изчерви, когато погледът му я докосна — натежалите клепачи и чувственото осъзнаване, четящо се по изражението му не бяха особено успокоителни.

Вместо да впие очи в силното тяло, движещо се към нея, Мегън насочи фенерчето към стените на пещерата. Тя се разширяваше доста навътре в планината — около три метра широка и може би четири дълга, с няколко големи пукнатини, врязани в стената и водещи по-навътре в скалата.

— Нямах представа, че скалните дупки са толкова големи — промърмори жената, насочвайки лъча светлина към най-широката цепнатина. Изглеждаше като врата, изрязана в камъка.

— Тази цепнатина води към друга вътрешна пещера в основата на скалата. Проследих ги дотам, преди да намеря тунела, който води до тази, в която те бяха хванали в капан. Не вярвам да са проучени по-нататък, обаче. Тунелите са като лабиринт, когато навлезеш по-дълбоко в планината.

Мегън погледна към него, докато той говореше. Видя увереност в начина, по който започна да се движи из пещерата.

— И така, какво търсим? — Тя стъпи на крака, таванът бе едва толкова висок, колкото да й позволи да се изправи.

Раменете на Брейдън бяха изгърбени, а главата приведена, когато погледна назад към нея.

— Джонас и неговите хора не са имали време да огледат изцяло двете пещери горе — каза той. — Просто искам да съм сигурен, че нищо не е пропуснато.

— Как успя да не се изгубиш в тунелите? — Мисълта за вътрешния лабиринт в планината беше ужасяваща и тя не искаше да се опитва да проучва някой от тях.

— Добро чувство за ориентация — в гласа му се прокрадна веселие. — Не се притеснявай, тунелите не би трябвало да представляват проблем. Койотите не биха оставили удобната си позиция, за да ги изследват. Те чакаха теб и знаеха, че вероятно няма да ги използваш.

Мегън пое дълбоко дъх, преди да премине към срещуположната стена, осветявайки я внимателно. Не искаше да мисли за Койотите, които са я чакали и наблюдавали.

— Не са били тук за дълго. — Тя прокара пръсти по камъка, чудейки се на силите, които ги бяха създали. — Бурите, които наводниха това дере, бяха ужасяващи. Преди не беше нищо повече от малка пропаст. Сега е почти като скрита каменна приказна страна. Ще трябва да уведомя сдружението на пещерняците за тези тунели, за да могат да ги изследват и картографират.

Беше наложително да се сложи подходящо GPS-проследяване в тунелите и пещерите, в случай че някой непредпазлив човек се изгуби в тях.

— И още една от тайните на природата се разплита — измърмори Брейдън.

— Но ще са спасени животи. — Мегън сви рамене при лекия укор. — Особено на децата, които се губят толкова лесно.

Колко пъти бе правила точно това като дете? Прекалено много, за да ги преброи. Баща й дори сега разказваше истории, от които да ти се изправят косите — за опитите си да я открие, когато тя изчезнеше в някоя пещера или непозната част на пустинята.

— Някои тайни е по-добре да останат скрити — сега гласът му бе напрегнат, стегнат от дълбоко уталожен гняв, докато проучваше една от издатините от другата страна на пещерата.