Мегън надигна глава. Заляха я възбуда и срам. Не беше заради него, уверяваше се тя. Не той бе предизвикал тази реакция. Дори не го познаваше, и не искаше да го познава.

Мегън изсумтя презрително, отказвайки дори да се опитва да обясни отклика на тялото си или да възрази срещу твърдението на Породата.



Брейдън я наблюдаваше как върви към стаята си, гърдите му бяха стегнати, а сърцето му препускаше. Господи, искаше да я обгърне точно толкова, колкото тримата мъже зад него. Още я виждаше на онзи стол, изглеждаше толкова отчаяна — повече, отколкото той можеше да понесе. Беше я вдигнал и пренесъл до стълбите заради собственото си психическо спокойствие. Мисълта за това тя да върви около смъртта в коридора, мисълта, че можеше там да лежи тя, а не двамата Койоти, караше вътрешностите му да се свиват от ярост.

Не беше осъзнал колко малка бе тя, колко слаба, докато не я бе вдигнал на ръце и не бе усетил крехкостта на тялото й.

Как, по дяволите, бе успяла да се пребори с двама Койоти и да оцелее?

Тъмните като нощ сини очи, почти черни, изглеждаха прекалено големи на фона на бледото й лице, изпълнени с вълнение и частица объркване. Но там нямаше страх. Тя беше ядосана. Бързото спадане на високия адреналин и болките, на които бе подложено тялото й през последните два дни я тормозеха. Но не бе уплашена.

А той не можеше да я обгърне. Не можеше да я предпазва от опасността. Можеше само да стои зад нея и да се моли да успее да й помогне. Светът не беше детска площадка, изпълнена със смях и игри. Поне неговият свят не беше такъв. Той бе окъпан от кръв и жестокост и само най-силният оцеляваше. По някаква причина, която той не можеше да проумее, Мегън бе захвърлена в центъра на неговия свят. Не можеше да я предпази от това. Можеше само да е до нея, когато се изправи пред трудностите.

— Тя е воин — старецът, нейният дядо, заговори зад гърба му.

— Тя е жена — отсече бащата яростно. — Мамка му, Ланс, какво, по дяволите, става?

— Тя е луда, ето това става — отговори Ланс. — Вчера следобед отиде право към една сцена на убийство, докато аз й крещях да се връща. Тази жена си търси белята. Този път белята я намери.

— Тя търси справедливост… — измърмори Джоузеф.

А всички те търсеха начин да я защитят. Тяхното желание да я закрилят бавно я задушаваше. Брейдън можеше да го усети, можеше да го види по лицето й. Тя имаше нужда да се бори и сега нямаше друг избор, освен да направи точно това.

— Не — обърна се Породата към всички тях. — Тя е боец и е оцеляла. И тъй като трябва да преживее това по някакъв начин, ще се наложи да й позволите да се бори. Докато разберем защо Съветът по генетика я е набелязал, ние трябва да й позволим да се бори, или всички вие ще я загубите.

Тишина, вълни от ярост, объркване и познанието на един старец — всичко това сякаш потече към Брейдън. Той срещна острия, старчески поглед на възрастния навахо, който се взираше в него, посивелите му плитки обграждаха квадратно, сковано лице.

— Тя е воин — каза Джоузеф с гордо вдигната глава. — Но внимавай, мой млади Лъв, тя също е и жена. И това най-често е голямата слабост на всеки мъж. Дори твоята собствена.

Откъде старецът знаеше кой и какво е той, Брейдън не знаеше и не го интересуваше. Сега, както и по-рано, объркването го заля. Породите, с изключение на малцината избрани, нямаха деца. Нямаха майки, нямаха бащи, чичовци или братовчеди.

Те бяха създадени в лаборатория — обучавани, вместо отглеждани, и сега се бореха ежедневно за оцеляване в един свят, който не бе сигурен какво точно да прави с този нов вид.

Брейдън никога не бе изпитвал емоцията на чисто покровителствената ярост и решителност да защитава нечие семейство.

Лесно можеше да види как тримата мъже бавно задушават бойния дух на Мегън с любовта си.

— По-добре да излезем с някакъв план, преди тя да се върне — изсъска Ланс, докато гледаше чичо си и дядото. — Аз не съм я подкрепял. Тя никога няма да ми прости. Освен това, просто ме игнорира, когато се опитам.

— Казах ти да направиш това преди три месеца — изръмжа Дейвид яростно. — Вчера той — и посочи с палец към стареца, — чу името й по вятъра.

— Не, не, чакай, чичо… — Дейвид рязко прекъсна младия мъж.

— Не я наранявай. Тя ще напусне Броукен Бът.

— Или ще ме застреля — сопна се Ланс. — По дяволите, чичо, тя имаше три предложения от по-големите градове, но вместо това остана тук. Притисни я още малко и ще напусне.

— Аз няма да го позволя.

— Не можеш да го спреш, синко… — обади се старецът.

— По дяволите, тя ще намери проблеми, без значение къде отива — изрече Ланс.

Брейдън наклони глава, докато наблюдаваше как тримата мъже спорят. Колко интересно. Лично той мислеше, че всичко това е малко закъсняло и определено сега не бе време за обвинения, но все пак му беше интересно.

Тримата очевидно бяха свикнали да спорят как най-добре да защитят една жена, която не искаше нищо повече от това, да бъде това, което е, да се бори, когато има нужда. Обратна логика. Жените бяха също толкова буйни и често по-безмилостни от някои мъже. Бяха отлични бойци, когато ги бе грижа за битката, в която участват или за тези, за които се борят. А Мегън беше изцяло жена. И в този миг Брейдън реши, че тя също така е неговата жена.

Четвърта глава

Мегън не беше в по-добро настроение на следващата сутрин, отколкото вечерта, когато Брейдън и Ланс довлякоха жалките си задници в стаите й за гости, за да пренощуват. Мъртвите тела бяха разчистени от раздразнителни Котешки породи, една от които беше страховит син на Дявола със сребристи очи, за когото тя искрено се радваше, че не остана дълго.

Баща й и дядо й най-сетне си бяха тръгнали около полунощ — протестиращи. Брейдън и Ланс бяха останали, което означаваше, че сънят бе почти невъзможен, знаейки, че причината за възбудата й е толкова близо. Болеше я за докосването му, кожата й бе толкова чувствителна, че дори чаршафите я дразнеха.

Сега, след като закуската бе отсервирана и кафето вече й действаше, Мегън се вторачи в Ланс и Брейдън. Да се бори с това нямаше да свърши работа и тя го знаеше. Колкото и да мразеше тази мисъл, в предстоящата битка имаше нужда от помощта на Брейдън.

Младата жена погледна към него, осъзнавайки че той я наблюдава внимателно изпод полуспуснатите си клепачи, а тялото му бе напрегнато като пренавита пружина. Дали той също бе възбуден? Дали бе измъчван от същото желание като нея? Желание толкова объркващо, колкото и силно?

Мегън мислено се разтърси, преди да се изправи пред двамата мъже.

— Сега какво? — Тя се облегна на плота и отпи от кафето си, когато те се втренчиха в нея.

Ланс се изправи на крака с въздишка.

— Аз трябва да се връщам в офиса.

Страхливец. Дори нямаше да се помотае наоколо за фойерверките, които сам очакваше в резултат на разговора им.

— Ти си свободна днес. Ще се видим с двама ви в офиса утре сутрин…

— Не. Тя е свободна за неопределено време — проговори Брейдън, сякаш думата му бе закон. Очите на Мегън се присвиха при тона му, а устните й се свиха от раздразнение, когато погледна към него.

— Това е моята работа — озъби се тя. — Не мога просто да си лежа…

— Твоята работа е да останеш жива. — Породата се приближи до кафеварката, за да напълни чашата си. Мегън се отдръпна достатъчно далеч, за да се предпази от докосването на тялото му. — Ще се организираме и ще видим дали можем да разберем какво, по дяволите, става. Ти си връзката… — Погледът, който й хвърли, когато се обърна отново, беше твърд, студен. — Което означава, че ти имаш отговорите.

Това имаше смисъл. Но не значеше, че трябва да й харесва.

Тогава тя погледна към Ланс, забелязвайки напрежението в мускулестото му тяло, безмилостният гняв, който блестеше в сините му очи. По дяволите, радваше се, че не може да почувства това. Не би могла да се справи с него. Това я съсипваше — страхът и тревогата на семейството й заради работата, за която се беше борила толкова отчаяно и слабостта, която емпатията предизвикваше вътре в нея.

— Добре — въздъхна тежко, потискайки тръпката, която премина по гръбнака й. — Толкова за оплакванията ни, че Броукен Бът е прекалено спокоен.

Ланс изсумтя при изказването й.

— Това са твоите оплаквания, Мег. Не моите. Аз получих достатъчно вълнения, когато работих в Чикаго — отсече той.

Беше ядосан. Настина ядосан този път. Мегън се вгледа в затвореното му изражение, в сянката на болка в очите му и почувства как гърдите й се стягат.

— Съжалявам. — Тя го погледна директно. Мразеше факта, че той е притеснен за нея дотолкова, че да бъде така ядосан.

— По дяволите, Мег, не те виня. — Мъжът се протегна, обви ръка около раменете й и я притегли към себе си за една кратка, силна прегръдка. — Запиши си го — каза дрезгаво. — И си пази задника.

Тя го прегърна в отговор. Силно. След това проследи как напуска къщата. Поради някаква необяснима и разстройваща причина докосването му я смути. Като че ли тялото й леко запротестира, почувствало се изведнъж неудобно от утешителната прегръдка на братовчеда, който й бе по-скоро като по-голям брат.