— Ти просто се страхуваш, че ще те удари — сряза го тя.

— Продължавай да мислиш така — изсумтя братовчед й с чувство на безсилие.

Мегън му хвърли яростен поглед, като дръпна телефона от стената, коленичи до Мо-Джо и натисна номера за бързо набиране.

— Мег. Татко ти и дядо ти са на път. Добре ли си? — гласът на майка й звучеше ужасено, докато Мегън преглеждаше дълбокия разрез на корема на Мо-Джо.

Майка й, благословено да е сърцето й, винаги знаеше кога децата й са в беда, макар и емпатичните й способности да не бяха толкова силни, колкото на дъщеря й.

— Добре съм, мамо. Само Джо е ранен. — Тя се изправи, взе една кърпа от плота, за да притисне раната.

Наведе се до животното и залюля главата му. Спадането на адреналина започна да я прави слаба.

— Той ще се оправи, докато те дойдат.

— Сигурна ли си? — Майка й не можеше да бъде заблудена. Тя бе чакала обаждането на Мег като доказателство, че баща й и дядо й не са напуснали дома си напразно. Дядо й също щеше да разбере, че нещо не е наред. Той казваше, че ветровете му говорят за нея. Мегън поклати глава при тази мисъл. Емпатията идваше от страна на баба й. Никога не бе била сигурна какво идва от дядо й, но знаеше, че то е също толкова силно, колкото дарбите, които тя притежаваше, ако не и повече.

— Сигурна съм, мамо. Обичам те, но трябва да тръгвам сега.

Мегън затвори телефона, след което се обърна към Брейдън.

Той я наблюдаваше с тревога, и младата жена осъзна, че определено ще остане прикрепена към него. Ланс нямаше да допусне този инцидент да мине, без да вдигне малко шум, или поне без да се обади на цялото проклето семейство.

— Знаеш ли, Брейдън, ние наистина няма да се разбираме. В интерес на истината, дори не мисля, че ще те харесам.

Мегън се извърна от него, преди той да успее да отговори, защото звукът от автомобил нагоре по пътя привлече вниманието й. Тя тръгна към задната врата и изпусна една въздишка на облекчение, когато баща й и дядо й слязоха енергично от камиона и тръгнаха към къщата.

— Добре ли си, Мег? — Баща й я прегърна силно.

— Добре съм. Мо-Джо обаче е ранен. Наръгаха го с нож в корема. — Младата жена трепереше, докато се опитваше да избегне погледа на баща си и загрижеността, която винаги я караше да се задушава.

Баща й беше облечен в обичайните си дънки, но носеше риза и сребърна вратовръзка, което показваше, че се е готвел да излиза за вечерта. Гъстата му черна коса бе изпъстрена със сиви кичури, а черните очи бяха сурови и преценяващи, когато премина през кухнята към антрето и погледна Ланс.

— Раната изглежда доста дълбока, татко. — Мегън въздъхна, като погледна дядо си примирено, докато му позволяваше да й помогне да стигне до един от кухненските столове.

— Чичо Дейв, запознай се с Брейдън Арнес — чу Ланс да мърмори от антрето.

Беше наясно, че Брейдън я наблюдава, главата му бе наклонена и следеше всяко движение, всеки израз, докато гледаше сцената пред себе си. Нещо повече, онова спокойствие, което беше толкова голяма част от него, се вплиташе около нея, предпазваше я. Едно момиче можеше да свикне с това твърде много. Щеше да бъде жалко, когато то изчезне отново.

Очите му бяха питащи, почти объркани, когато дядо й, прегърбен от възрастта и бавно подвижен от сковаността в ставите, я потупа по рамото.

— Стой мирно, малко войниче. Ще ти приготвя чай — гласът му бе изпълнен със загриженост, обветреното му лице бе набраздено от тревога.

— Кафе.

— Чай — казаха твърдо баща й и дядо й.

Мегън направи гримаса. Чаят дори нямаше да съдържа кофеин.

Въпреки спокойствието им, тя усещаше страхът. Не го чувстваше, за щастие. Но усещаше как сгъстява въздуха около нея.

— Какво е станало тук, Ланс? — Баща й се наведе над Мо-Джо, до него имаше малка черна медицинска чанта, докато преглеждаше раната.

— Защо питаш него? Той не беше тук. — Мегън не обичаше защитната обвивка, която усещаше, че започва да се оформя около нея. Защо просто не бяха довели майка й със себе си? Това щеше да оформи обвивката напълно.

Баща й погледна назад към нея и за миг тя зърна ярост и страх, които знаеше, че не би трябвало да я шокират. И все пак го направиха, защото само ги усети, не ги почувства. Не я заляха с ослепителни вълни, нито й отнеха дъха. Също така забеляза, че Брейдън се е преместил по-близо до нея, което я улесняваше да издърпа този щит около себе си.

— Защото се грижа за една рана на животното ти, която можеше да бъде нанесена на теб — той не й се сопна, но Мегън можеше да почувства гнева, вибриращ от него. — Не знам дали нервите ми могат да понесат да чуят разказа от теб, дъще.

Раменете й увиснаха. Как човек можеше да се бори с такъв вид обич, по дяволите?

— Не знам какво се е случило, чичо — отговори най-сетне Ланс. — Карах Брейдън Арнес тук, за да поговори с нея. Влязохме точно когато Мо-Джо разкъсваше гърлото на онова копеле.

— А вчера? — попита тогава дядо й. — Ветровете духаха през земята с предупреждение, нейното име отекваше по въздуха.

На Мегън й се прииска да изпъшка.

— Вие, момчета, ме задушавате.

Брейдън се облегна на стената, наблюдавайки всичко, без да проговори. Секси и мълчалив. Добре, знаеше вече няколко неща за него.

— Свиквай с това — гласът на баща й не търпеше отказ. — Докато напусна този свят, ти си моя дъщеря и все още под моя закрила.

— Защитавай Ланс. — Мегън махна с ръка към ухиления си братовчед. — Той е в по-голяма опасност, отколкото аз, ако продължава да ме ядосва. Сподели любовта, татко.

Баща й само изсумтя, докато поставяше дебел слой мехлем върху корема на Мо-Джо.

— Кучето ще се оправи. — Той затвори бутилката кислородна вода, с която бе почистил раната и я върна в чантата си. — Раната не беше много дълбока, той просто е едно голямо бебе. — Погали кучето по главата, преди да напълни една спринцовка и да я инжектира в плътния мускул на рамото. — Ето нещо, което ще облекчи болката. Ще бъде като нов след няколко дни. Ще го взема в клиниката и ще му поставя антибиотици за по-сигурно.

В същото време дядо й сложи чай и джинджифилови бисквити пред нея. Все още усещаше миризмата на смърт навсякъде около себе си. Нямаше начин да яде.

— Кръвната ти захар е ниска, дете мое. Храни се добре. — Той се завъртя около масата и, разбира се, сервира кафе на всички останали. Понякога на Мегън й се искаше да пуши. Ако някоя ситуация изискваше цигара, това бе тази.

— Време е за обяснение. — Баща й се изправи, широкоплещестото му тяло се напрегна, грубо изсеченото му лице подхождаше на гнева в очите му, когато те срещнаха погледа на Брейдън. — Кой, по дяволите, си ти и какво общо имаш с това?

Брейдън се стегна.

— Достатъчно, Дейвид. — Дядо й се притече на помощ. Поне така се надяваше Мегън. — Хайде, всички вие, седнете на масата на Мегън и да говорим с уважение в нейно присъствие. Тя се защитава добре днес. Направила е това, което никой човек не е могъл да направи за нея, и е задоволила душата си на воин със собствената си защита. Време е да празнуваме, не да ругаем нея или тези, които я защитават.

Гордостта на дядо й от нея никога не я бе изпълвала с такава топлина.

Баща й му хвърли недоволен поглед.

— Дейвид… съпруг на дъщеря ми — въздъхна старецът. — Усещам тревогата ти, тъй като тя е моя собствена. Но трябва да те предупредя, нейната съдба не е такава, каквато ти имаш.

Време за спор. Мегън знаеше, че ако не промени темата бързо, баща й и дядо й накрая ще се скарат отново.

— Някой трябва да почисти бъркотията — въздъхна младата жена, избутвайки настрани бисквитите и чая. — Нима всички забравихте, че в коридора ми има два трупа? — попита тя почти недоверчиво. — Те цапат с кръв дървения ми под. Питайте него, той знае всичко за това. — Мегън махна с ръка към Брейдън, който стоеше мълчаливо и бдително.

Прекалено много мъже се тълпяха около нея. А тя беше облечена само с халат и реакцията започваше да вибрира в нея, когато целият този тестостерон започна да ври в яростен водовъртеж. Не искаше да бъде тук по време на битката.

— Моите хора са тръгнали насам. — Брейдън отиде в кухнята и преди Мегън да успее да ахне, или някой друг да протестира, той я вдигна на ръце и закрачи през стаята.

Господи! Беше толкова топъл, надежден. Ръцете й стиснаха раменете му с инстинктивна реакция, докато Мегън се бореше с желанието да се приближи, да поеме повече от естествения щит, който я обгръщаше.

— Не съм бебе. — Тя се опита да го нападне, въпреки внезапното желание да се сгуши в него.

— Не, не си. Но подът е в кръв, а ти си без обувки — Породата я остави на стълбите.

— Понякога виждаш петна от кръв, когато най-малко очакваш. — Той се взираше в нея, златистите му очи бяха сериозни. — Върви. Облечи се. Хората ми ще бъдат тук и ще има сблъсък на характери, така че едва ли искаш да се справяш с това полугола — гласът му се сниши. — И съм дяволски сигурен, че не искам никой друг да види тези перфектни зърна, прозиращи под тази мокра дреха, както сега.

Лицето й пламна, когато ужасеният й поглед се насочи надолу. Зърната й бяха втвърдени. Връхчетата им стърчаха, притискаха се към копринения халат от вътрешната страна и се открояваха ясно.