Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

— О, да.

Когато другите охранители взеха да прочистват гърлата си и да пристъпват от крак на крак, Джери разбра, че е бил манипулиран. Със строг поглед й каза:

— Гардеробиерната е там…

Тя му се усмихна право в очите.

— Добре де, няма значение. Дайте ми палтото. Аз ще ви го занеса.

Бренди развърза колана. Разкопча всички копчета. Пое си дълбоко дъх, сви рамене и палтото се изхлузи в ръцете на Джери.

Във фоайето настъпи дълбока тишина.

Джери беше зинал с уста. Единият чернокож охраните се подпираше с ръка на стената. Другият бе пристъпил напред. Азиатката се усмихваше, все едно бе преживяла откровение — чак сега Бренди разбра, че жената е лесбийка. Испанецът гледаше прехласнато, а жена му изглеждаше бясна.

Значи мама се оказа права. Червената рокля върши чудеса.

Дълга копринена рокля без ръкави с две, както се беше изразил мистър Артуро, „много елегантни дизайнерски приспособления, скъпа, като и двете крепят корсажа“.

Разбира се, носеше бельо — прашки, както и острите си токчета, кристално синя гривна и сапфирените обици, невероятните сапфирени обици. Но не беше абсолютно сигурна, че е постигнала целения ефект.

Досега.

Да, по всичко личеше, че тази рокля, това тяло и тези обувки бяха в състояние да зашеметят всяка раса, всяка икономическа прослойка, както и двата пола. На който и да е език това се наричаше успех.

За съжаление никой от тези мъже не бе кандидат за плана й.

Тя си беше съставила списък с изисквания.

Държеше мъжът да е красив, зрял, богат, дискретен и най-важното — да не е от града. Така с малко късмет никога нямаше да го види отново.

А и да го видеше, Бренди бе решила, че няма да й пука. Вече на никого не му пукаше за своята чест и доброто си име — например Алан; защо тя да е изключение.

Огромна арка отвеждаше към просторна зала, откъдето долитаха мъжки и женски гласове и звън от чаши. Бренди бавно закрачи нататък.

Претъпканото помещение беше боядисано в златно-кремаво, а едната стена бе заета от секции за книги, които стигаха чак до високия таван. В грамадната камина пращеше огън от живи дърва. Огромни огледала с позлатени рамки отразяваха красивите хора, които се движеха, усмихваха се, държаха чаши за шампанско и позираха за снимки. Мъжете бяха със смокинги, жените в черни тоалети, тук-там се мяркаше някоя тъмносиня рокля. Бренди беше единствената в алено.

Толкова по-добре. Нека я забележат. Нека всички я забележат.

Когато застана на прага, разговорите замряха — залата бе разтърсена от мълчание, епицентърът на което бе самата тя.

Бавно си пое въздух, гърдите й се издуха над ниското деколте и това прогони неудобството й, че е дошла сама, когато би трябвало да държи под ръка годеника си. Сама, защото се беше проявила като глупачка. Защото беше повярвала, че може да напише списък като за пазаруване с качествата, които търси у един мъж, и по тях да си го избере, както се избира парникова краставица.

Още веднъж си пое въздух и се усмихна. Усмивката й сияеше и приканваше, маскираше гнева й, излъчваше сексуално предизвикателно към всички перспективни мъже в залата.

Това постигна ефект, защото десетина костюмари тръгнаха в нейна посока — и спряха, когато чичо Чарлс излезе от навалицата с протегнати ръце.

Седемдесетгодишният Чарлс Макграт с лъскаво плешиво теме, двойна гуша и великолепна усмивка. Наказателното право не беше попарило ентусиазма му да се наживее. Напетата му походка, изтупаният му вид и искреното влечение към красотата му печелеха както приятели, така и жени. Падаше си малко нещо шовинист — удиви се, че Бренди се представи толкова блестящо в юридическия факултет и че желанието й е да работи, след като се омъжи. Но храбро сподави мъжкия си закрилнически инстинкт и я зачисли при Вивиан Пеликан, една от най-изтъкнатите — и най-безмилостни — адвокатки по наказателни дела в Щатите.

Сега той широко разпери ръце, а в кафявите му очи блесна весело пламъче.

— Зашеметяваща си. Прости ми, че ще го споделя пред теб — знам, че една млада жена не бива да бъде сравнявана с друга — но ще позволиш на стария човек един малък спомен.

— Естествено. — Бренди вече знаеше какво ще й каже.

— Сещам се за първия път, когато видях майка ти. Тогава тя беше на осемнайсет и ми се стори най-великолепното същество на света. Тутакси щях да хлътна, ако не бях женен и не страдах от глупави предразсъдъци за верността.

— Браво на теб. — Сигурно ожесточението й беше проличало, защото той се слиса. Бренди отиде при него, притисна буза до лицето му и се поправи: — Искам да кажа, че в наши дни това е рядкост.

Той я разбра погрешно. Разбира се. Нали не знаеше за Алан.

— Баща ти е глупак. Да изостави съкровище като Тифани заради друга жена… — Гласът му секна. — Но хайде да не нищим сега такива теми. Ти си направо неотразима. Кой да предполага, когато те видях за пръв път на три годинки да изпълняваш пируети по трико и пачка в офиса на баща ти, че ще пораснеш толкова висока и красива?

— О, да. Балерината Бренди. — Спомените, които доставяха на чичо Чарлс такова удоволствие, я унижаваха. — Танцувах, докато момчетата не започнаха да се оплакват, че не могат да ме повдигат, защото съм по-висока от тях. — Това не беше точно истината, но сега не беше нито времето, нито мястото за по-достоверни и горчиви обяснения.

Чичо Чарлс се разсмя.

— Сега обаче имаш с какво да си отмъстиш. Какво ще стане с тази разкошна червена рокля, ако изпуснеш дъх?

— Ами твоето парти ще стане много интересно.

— Дишай — посъветва я той. — Прекалено съм възрастен, за да се оправям с масови размирици в къщата си. Впрочем къде е годеникът ти? Очаквах да го видя.

Тя даде отговора, който беше упражнявала; отговорът, който казваше толкова много и толкова малко:

— Нали знаеш, че е стажант.

— Ще има да съжалява, че е пропуснал да те види така.

— Той вече съжалява. — Жалък, мръсен кучи син. — Просто още не го е разбрал. — Дойде време за смяна на темата. — Чичо Чарлс, преди не бях идвала в къщата ти. Направо загубих ума и дума!

— Благодаря ти. — Възрастният мъж я хвана под ръка и я поведе към навалицата. — Все още текат ремонти и проекти, но къщата е страшно голяма. През повечето дни се мотая тук сам-самичък. Липсва ми специален човек.

— Жалко. — Бренди се поколеба, но после се престраши заради старото семейно приятелство. — Може би е време да си намериш такъв човек.

— Май си права. Но я кажи: видя ли моя страхотен удар? — Той буквално грейна и насочи Бренди към стената в дъното.

Някаква витрина беше осветена с прожектори.

— Какво е това?

— Ще видиш. — Чичо Чарлс си проправяше път, водейки Бренди. — Извинявайте.

— Разкошен е, Чарлс. — Една възрастна дама го потупа по рамото.

— Благодаря, Мел. До последния миг не знаех дали ще успея да го докарам.

— Мили боже! Страхотно нещо, господин Макграт. Направо ми взе ума! — Една млада жена с блеснали очи здраво раздруса ръката на чичо Чарлс и се запромъква към бара.

Той я изпроводи с поглед, поклати глава и се усмихна.

— Нямам представа коя беше тази.

Тълпата ставаше все по-гъста, коментарите — все по-многобройни.

— Прекрасен експонат, Чарлс.

— Изключително е да го видиш толкова отблизо.

Най-накрая двамата с Бренди стигнаха до витрината. Кадифено въже я отделяше от гостите. В центъра й, осветена от прожектори, стоеше кутия с огърлица — огърлица, която би предизвикала сърцебиене у всяка нормална жена.

Бренди беше съвсем нормална.

Сред обков от платина и бели диаманти — самите те внушителни по размер — искри пръскаше най-грамадният син камък, който Бренди някога беше виждала.

— Даже не изглежда реален — промълви възхитено тя. — Какво е това?

— О, съвсем реален е — увери я чичо Чарлс. — Това е най-големият син диамант измежду руските царски бижута. Това, мила моя, е Пламъка на Романови.