— От тринайсетгодишна не съм ходила на уроци по балет. — Когато парите от еднократната издръжка на Тифани след развода свършиха, се наложи да избират между балета и яденето.

— Не на мене тия. Нали ходеше на балет в колежа. Пълна глупост! Защо не се записа на спорт? Спортът щеше да те научи на борбеност.

— Танцуването не е глупост, татко. — Разбира се, скритият подтекст беше, че тя е глупава. Възползваше се от всеки удобен случай да й го натякне.

Защо ли това я нараняваше; нали знаеше, че не е вярно? Но при неговия студен, презрителен тон тя се върна към онзи момент преди четиринайсет години, когато ги напусна с майка й, цялата мъка я заля отново и тя потрепери от болката на изоставено дете.

— Да-а… Как е Макграт?

— Скоро ще се видя с чичо Чарлс. Да му предам ли поздрави?

— Да. Дъртият глупак не ме харесва, но какво ми пука. Винаги е добре да поддържаш връзките си. — Някой го заговори. Жена. Може би секретарката му или новата му любовница, или и двете. — Слушай, Бренди, зает съм. Обади ми се, след като започнеш работа, за да видя дали ще има някаква полза от безбожно скъпата ти диплома.

Понякога направо й идеше да му извие дебелата гуша.

— Татко, ти ме убеди да взема парите от теб, вместо да изтегля студентски заем. Това бил най-смисленият вариант, защото така съм нямало да плащам лихви.

— Да съм твърдял, че не искам да си прибера обратно парите? — скастри я той.

— Ще ти платя — тихо отвърна тя.

— Ще си платиш като поп.

— Ехо, тук ли да завивам? — намеси се таксиджията.

Той взе завоя толкова рязко, че рамото й се удари във вратата.

— Надявам се, че тук. — Буквално се молеше на Бога да са пристигнали. Искаше да приключи с това такси. Искаше да приключи с този разговор. Е, не непременно в тази последователност. — Татко, трябва да вървя. Ще си поговорим по-нататък.

Но той вече беше прекъснал.

Таксито мина през отворената желязна порта на чичо Чарлс и пое по дългата осветена алея със скорост от петдесет километра в час.

Бренди ядосано натика телефона в чантата си. Лицето й беше почервеняло. Мътните да го вземат баща й. Винаги я караше да се чувства като некадърен лентяй. Изобщо не биваше да взима от него парите за следването. Още тогава знаеше, че това няма да доведе до нищо добро, че й предлага парите само за да я манипулира по-нататък. Но каквато си беше наивна, бе повярвала, че този път й е предложил помощ, защото най-после е осъзнал, че я обича.

Глупачка.

Шофьорът яростно наби спирачки и се закова на три метра след широкото извито стълбище, което водеше към централната врата.

— Трийсет и седем долара и двайсет и пет цента — обяви той, сочейки брояча.

— Обратно пред стълбището. — Тя така натърти всяка дума, че гласът й зазвънтя като оловен кристал. Не беше в настроение да търпи простащина от който и да е мъж, още повече от някакъв си смотаняк, който се опита да й надпише сметката, като я прекара по заобиколни пътища, и с риск да я убие с некадърността си зад волана.

Шофьорът понечи да възрази, но нещо от тлеещия й гняв навярно се бе изписало на лицето й, защото щом погледна в огледалото за последен път, той даде на заден и спря където трябваше.

Мъж с дълго палто и тъмна шапка, украсена с хералдически символ, веднага отиде до колата, за да й помогне. Дали не беше… лакей?

Такъв беше.

Той отвори вратата на колата.

Студеният въздух я блъсна в лицето.

Лакеят й протегна облечена в ръкавица ръка.

— Добре дошла, госпожице…?

— Госпожица Майкълс. Бренди Майкълс.

Той поднесе почтително ръка към шапката си.

— Госпожице Майкълс, господин Макграт ми заръча да ви изкажа специалните му приветствия. С нетърпение очаква да ви види.

— Благодаря ви. — О, да, на Тифани определено щеше да й хареса.

Бренди му подаде чисто новия си сак „Луи Вюитон“ и бутна две двайсетачки на таксиджията.

— Задръж рестото.

— Хей, че това са само три кирливи долара бакшиш. А аз те докарах тук бързо!

— А аз исках да закъснея. — Бренди пое ръката на лакея и излезе от топлото такси.

С тези обувки надхвърляше метър и осемдесет — с петнайсет сантиметра по-висока от лакея и с пет сантиметра по-висока от Алан. Не че имаше голямо значение, но за пръв път от четири години насам не й се налагаше да щади егото на някой мъж.

Тя се взря в осветените очертания на имението в стил „Тюдор“.

Крилата на къщата се простираха наляво и надясно. Коничните й кулички бяха на четири етажа, камъните образуваха причудливи шарки в съчетание с дървесината, а покривите с фронтони се надигаха и спускаха за наслада на окото.

Бренди знаеше историята: чичо Чарлс беше купил къщата за жена си — двамата с удоволствие се занимаваха с нейното декориране и устройваха приеми — а когато тя почина преди десет години, траурът му беше искрен. От време на време се обаждаше на Тифани, сякаш чувстваше, че тя го разбира и в известен смисъл Бренди предполагаше, че това е така. В края на краищата смъртта също бе вид раздяла.

— Влизайте, госпожице Майкълс — подкани я лакеят. — Температурата е под нулата, а пак излезе вятър.

Бренди потрепери и набързо се изкачи по стъпалата. Висок, едър мъж с бръсната глава и леденосини очи с бледи мигли й отвори широката врата. Бренди въздъхна от удоволствие, когато топлината на фоайето я обгърна.

— Ако обичате, може ли поканата ви?

Тя погледна табелката с името му. Джери. Охрана. С всички атрибути на поста: мускулест, с черен костюм, бяла риза, сива вратовръзка. Двама чернокожи мъже и една азиатка, всички облечени точно като него и с подобни непроницаеми изражения, стояха във вестибюла, за да приветстват други гости.

Бренди се убеди, че на това мероприятие в подкрепа на Чикагския художествен институт присъстват изключително важни особи. Чичо Чарлс се страхуваше от натрапници и не желаеше инциденти, в които са замесени неговите много богати клиенти и приятели.

Бренди стоеше спокойно и отпуснато, докато Джери разглеждаше поканата й, списъка с гостите и нейното лице.

Зад нея една възрастна двойка доста издокарани испанци прекрачиха прага и друг охранител поде с тях същата процедура.

— Госпожице Майкълс, ще възразите ли, ако надникна във вашата… ъъъ… раница? — попита Джери.

— Моля, заповядайте. — Тя му подаде сака.

Испанците си свалиха палтата и с любопитство загледаха как охранителят поставя сака на крехката старинна масичка до стената и отваря закопчалката.

В къщата бе красиво. Всичко беше голямо, високо, просторно — лъскавият паркет, потретите със сковани, напудрени аристократи, стените с дървена ламперия. Докато се любуваше на махагона на витото стълбище, на кристалния полилей, който искреше два етажа по-нагоре, и на китайските килими, Бренди бе обзета от въодушевление. Къщата беше фантастична точно както Тифани се надяваше. Специално обърна внимание на детайлите, за да разкаже на майка си — майката, пред която трябваше да признае и за разваления си годеж.

Разбира се, Бренди беше изкарала деня, глезейки се с вана, масаж, маникюр, педикюр, бронзов загар, подстригване и прическа, както и с най-големия си поход по магазините… Удивително беше колко лесно можеш да изхарчиш седем хиляди долара, ако си го поставиш за цел.

Също така беше поспорила с Ким за осъществяването на плана си. Ким се бе показала удивително непреклонна, щом ставаше дума за морала на сестричката й.

Откъде време да се обади на Тифани?

Дискретно покашляне я накара да вдигне поглед към Джери.

Плещестите му рамене се бяха стегнали. Като се започне нагоре от вратовръзката и се стигне до оредяващата коса на челото му, бледата кожа се бе зачервила.

Така му се пада. Нека бере срам. Разбираше, че в задълженията му влиза да претърси чантата й, но не бе нужно това да й харесва.

Охранителят преглътна, повдигайки с два пръста тънкия дантелен сутиен, който по-късно щеше да прилегне адски еротично към гърдите й. Бренди го беше изпробвала в магазина заедно с цял куп други ефирни одеяния за спалнята.

Джери се мъчеше да не я поглежда, но загуби битката. Кафявите му очи се стрелнаха към гърдите й.

И видяха чисто и просто жена, увита в зимно палто. Бренди с удоволствие би се появила на партито само по изискан вечерен шал, но и дума не можеше да става да излиза на този лют студ без най-дебелото си палто — а дори и то не беше достатъчно дебело.

Джери дръпна ръката си като опарен, сякаш се бе измъкнал от капан с някаква коварна примамка.

— Добре. Искате ли, ъъъ… да ви дадем номерче. Тоест, искате ли да оставите тук сака и да не го разнасяте с вас?

— С удоволствие. — Тя извиси гласа си, както Тифани редовно правеше, когато желаеше услуга от някой мъж. — Джери, бихте ли се погрижили за сака?

— Да. — Той подръпна яката около бичия си врат.

— А за палтото ми? — Бренди запърха с мигли. Гримьорът я беше уверил, че й е сложил страхотна спирала, която няма да се размаже.