Кристина Дод - Бедствие на високи токчета

Той също го усети.

— Ще ти назова две. Обичам те. И как иначе? А когато ти реши, че съм го загазил, хукна да ме спасяваш. Преди никоя жена не е правила това за мен.

— Държах се като идиотка. — Това беше истинският проблем. Беше хукнала да спасява мъж, който нямаше нужда от никакво спасяване.

— Не. Ти постъпи като влюбена жена. — Гласът му придоби онзи топъл, интимен тон, който използваше по време на секс.

— Както казах — идиотка. — Такъв срам бра, когато агентите на ФБР нахълтаха в ресторанта, че като нищо би могла… да простреля Джоузеф отново. Малкият гад. — Но вече няма да се държа като идиотка. Ти ме направи на глупачка и аз не ти вярвам.

— Как така не ми вярваш? Споделих с теб нещо, което никой не знае. Споделих всичко за себе си. — Той пристъпи към нея и огромното му люспесто стъпало помете кошчето за боклук. То се удари в бюрото и издрънча. Преписки и книжа се изсипаха на пода. — Ще се научиш ли отново да ми вярваш? Целта на живота ми ще е да те направя щастлива. — Той загреба ръката й с драконовата си лапа и я поднесе към зъбите си. — Умолявам те, Бренди, от сърце те моля, омъжи се за мен.

Тя погледна пръстите му. Бяха покрити със зелен брокат. Погледна него самия. Той беше безчувствен тип, който изобщо не помисляше, че може да я нарани, като я въвлича в приключението си. Но все пак я ласкаеше, защото не бе успял да я превъзмогне.

Освен това бе достатъчно чувствителен, за да разбере каква важна роля е играл един дракон в живота й…

— Ей сега. — Тя отвори куфарчето си и разположи пидиейя в джоба му. Прехвърли списъците с писеца, докато не откри „Качества на идеалния мъж“:

Натисна „изтрий всичко“.

Списъкът изчезна завинаги.

Тя внимателно прибра устройството обратно, затвори куфарчето и се обърна към Роберто.

— Сваляй драконовия костюм и ще си поговорим за евентуалния ни брак.

Лицето му засия, сякаш вече беше спечелил.

Господи, този мъж сериозно я дразнеше.

— Казах да поговорим.

— Имам подарък за теб.

Дразнеше я, но знаеше кога какво да каже.

— Какъв подарък?

— Виждаш ли ципа под плешката на дракона? — Той се завъртя настрани.

— Да. Какво си ми приготвил? — Тя смъкна ципа.

— Пръстен.

— Изхвърлих последния си диамантен пръстен в тоалетната. — Надяваше се Роберто да осъзнава значението на тези думи, изречени от щерката на Тифани.

— Не е диамантен. Отвори по-широко ципа. Виждаш ли джоба ми?

— Да. — Той носеше тениска и дънки, които му прилепваха като ръкавица.

— Извади пръстена.

Значи сега щеше да го опипа. Той беше много умел стратег. Тя бавно плъзна ръка в джоба. Коравият му задник беше топъл и изкусителен и Бренди позабави ръката си, притворила клепачи, наслаждавайки се на удоволствието още веднъж да го докосне.

Беше много лесна.

— Затрудняваш ли се? — Той звучеше весел и доволен.

— Да! Тоест не, точно тук е. — Тя плъзна ръка докрай и напипа гладката халка на пръстена. Извади го и озадачено ококори очи. И преди беше виждала полирания камък в износен обков от жълто злато. Върху ръката на Мосимо.

— Това е пръстенът на Мосимо.

— Не. — Той докосна бузата й с лапа. — Това е пръстенът на Контини, откраднат от един мой предтеча преди толкова много години, че истината за произхода му се губи сред митове. Главата на Контини носи този пръстен. Моят nonno го е носил, преди да се ожени, после го поднесъл на баба с любов и почитания. Тя го носила до сетния си час, след това nonno го надянал обратно на пръста си. Не би трябвало той да се отделя от ръката му, докато не предаде мантията на първенството като глава на семейството.

— Как го е загубил? — Като ли че не се досещаше.

— След като раздробил ръката на дядо, Мосимо задигнал пръстена.

Като се сетеше как с Роберто се бяха изправили срещу този звяр, й идеше хем да припадне от страх, хем да се усмихне от гордост.

— А ти как си го върна?

Роберто разтегли муцуната на дракона и се ухили.

— Задигнах го в „Препарираното куче“, когато повалих Мосимо.

Изглеждаше толкова доволен, толкова дяволит, че Бренди повече не можеше да се сдържа. Засмя се.

— Толкова си лош!

— Ноно ме посъветва да ти дам пръстена. — Роберто обгърна раменете й с люспестата си ръка. — За мен ще бъде чест, ако го носиш и добавиш моето име към своето.

Тя внимателно остави пръстена на бюрото. Обори глава на люспестите му гърди.

— Много харесвам дракони, но Роберто ми харесва повече.

Мигновено и двамата започнаха да дърпат, за да го освободят от костюма.

Овършаха здравата кабинета на Санджин.

— Трябва да има още един цип.

— Не знаеш ли как си се намъкнал в това чудо?

— Облече ме продавачката в магазина, а не знаех дали ще поискаш да се съблека. — Докато се мъчеха да освободят главата, опашката на няколко пъти се удари във вратата.

— Лъжец такъв! Знаел си, че само да ме погледнеш с тези топли кафяви очи, и аз ще се разтопя. — Бренди намери другия цип. — Ето. Точно тук. Това е!

— Не е! — Той за малко не се прекатури.

Тя го улови. Двамата без малко да паднат.

— Просто не искаш да си го признаеш, докато не сме те измъкнали от костюма.

— Ти не се ли радваш, че ще си имаш умен мъж?

Бренди дръпна гърбицата му и изведнъж раменете му се освободиха, главата му се показа и тя можеше да вижда лицето му, без да се взира през белите остри зъби.

Внезапно боричкането секна. Втренчиха се един в друг и Бренди си помисли колко много го обича.

— Дай ми пръстена — прошепна той.

Без да поглежда надолу, тя го намери с опипване. Подаде му го.

Той хвана лявата й ръка и го надяна на средния пръст.

Бренди погледна зеления камък и разбра, че държи на ръката си цялата тежест на неговото родословие.

— Няма значение кой е баща ти, кой е дядо ти или коя е майка ти. Ценя ги всички, но само защото заради тях си се появил на бял свят. За мен. Единствено за мен.

— Да, аз съм единствено за теб. А ти си единствено за мен. — Недосъблякъл драконовия костюм, той я улови в прегръдката си и я целуна. — Пръстенът… Знаеш ли как е известен пръстенът на Контини?

— Как? — Тя го целуна.

— Люспата на дракона.

Бренди бурно се засмя.

Съдбата притежаваше интересно чувство за хумор.

Проснаха се на пода в кабинета на Санджин.

В коридора отвън Санджин чу смеха на Бренди и ритмичното блъскане на опашката по вратата. Въздъхна раздразнено и си отиде.