Проклет да е Роберто. Още малко и щеше да я разсмее. Омайваше я. Въпреки че я направи на луда, без значение колко я нарани, тя още го обичаше.

Проклет да е. Проклет да е.

Санджин отвори вратата на кабинета си и им направи знак да влязат. Той разполагаше с бюро, стол, картотека, изглед към съседната сграда и толкова малко свободно пространство, че драконът едва се натъпка вътре. Наложи му се да смачка опашката си, за да може Санджин да затвори вратата.

Въпреки че по-голямата част от Роберто беше просто костюм, Бренди застана от другата страна на бюрото.

— Как се сети да направиш това!

— Исках твоето внимание. — Той отново разчекна устата на дракона и я погледна. — Баща ми ми каза, че е по-добре да поема вината, а аз му се сопнах, че няма да пълзя на колене пред никоя жена. Тогава той ми наговори… доста отрезвяващи неща. — Роберто потрепери, все едно още му държеше влага. — Изключително уважавам татковото мнение, затова изпълних съвета му.

— Понеже го уважаваш.

— Не. — Той размаха огромната си нелепа глава. — Защото всяка минута, в която не съм до теб, сърцето ми е жива рана.

— Хубаво. Поетично. Не съм впечатлена. — Всъщност донякъде беше, но по-добре той да не си мисли, че ако започне да й бръщолеви някакви романтични глупости с дълбокия си италиански глас, тя ще тупне като зряла круша в лапите му.

— Докато те нямаше, изпитах нужда да узная всичко за теб, затова помолих Чарлс за твои снимки. Видях те като бебе. Видях балерината Бренди на първия й рецитал. — Той протегна към нея нокът. — Чух всичко за баща ти.

Тя отвори куфарчето и се засуети около съдържанието му, преподреждайки спретнато наредените тефтер, химикалка, молив, пидией и чисто нов лаптоп.

— Колко мило от страна на чичо Чарлс да ти разкаже това.

— Само че аз не съм като баща ти.

— Не, ти си света вода ненапита.

— Нито пък съм син на граф Бартолини.

Бренди вдигна поглед. Затвори куфарчето и седна на бюрото.

— Окей. Печелиш. Имаш цялото ми внимание.

— Преди две години на майка ми й поставиха диагнозата рак на гърдата.

— Съжалявам. — Но защо й го разказваше?

— Състоянието й силно се влоши и тя повярва — ние всички повярвахме — че ще умре. Затова ме извика край леглото си и ми разкри тайната на моето рождение. — Роберто сключи ноктести лапи пред люспестите си гърди. — Баща ми е мъж, с когото излизала в колежа. Тя се върнала у дома при Ноно, който я изпратил при семейството си в Италия. Преди да ме роди, срещнала графа. Омъжила се за него, аз съм се родил и съм израснал с мисълта, че той е родният ми баща.

— Никой ли не те опроверга през това време? — Не беше за вярване.

— С изключение на майка ми и графа никой не знаел истината. Всички мислели, че са имали любовна връзка, докато той бил на посещение в Щатите. Според клюката двамата се скарали, от гордост майка ми отказала да му каже, че е бременна, но щом заминала за Италия, те отново се намерили и заживели заедно.

— Виж, неприятно ми е да споря с теб, но Мосимо знае. Той… той обиди майка ти.

— Мосимо подозираше истината и по всяка вероятност не липсват слухове. Но кой ли ще повярва на Мосимо, когато пръска отровата си?

— Да, тогава изобщо не ми хрумна да обърна внимание на приказките му. — Тя залюля единия си крак и заби поглед надолу. — Това какво общо има с нас?

— Майка ми не издаваше кой е баща ми.

— Аха. — Това е човъркало Роберто. Изпитвал е нужда да научи.

— Казва, че прегрешила. Казва, че се срамува. Казва, че той не е добър човек и би предпочела да не ми разкрива името му. Бих вдигнал скандал, но, слава богу, сега тя е в ремисия, здравето й се подобри и не искам да я разстройвам.

— Ами баща ти? Графът, имам предвид.

— Той е добър родител във всички отношения. Няма как да му призная, че трябваше да науча… — Той поклати драконовата си глава, сякаш объркан от собствените си чувства. — … да видя мъжа, от когото съм заченат. Какво у него е накарало майка ми да го отблъсне и да побегне ужасено?

Бренди започваше да разбира събитията от изминалата седмица.

— Трябвало е да узнаеш, затова си потърсил начин.

— И го открих. Не съм международен крадец на диаманти — по принцип — обаче съм наясно с тънкостите на семейния занаят и поддържам контактите на Контини. Ноно ми се обади да каже, че Мосимо Фосера смятал да открадне Пламъка на Романови. Използвах свръзката си. Отидох при ФБР и съобщих на Ейдън Тучман, че ако разбере кой е баща ми, ще му помогна да разбие клана Фосера. — Драконът повдигна масивните си плешки. — Просто като фасул.

— Просто като фасул — за теб. Аз например допуснах грешка. Зърнах те на партито у Чарлс и реших, че това е съдба.

— Не е било грешка. Било е съдба, защото, щом те зърнах, щом те любих, пожелах да си с мен. Когато открих, че си един от адвокатите ми, реших, че съдбата ми е подарила жената на моите мечти. — Той притисна лапа към гърдите си. — Грешах.

— Значи не съм жената на твоите мечти, а? — За човек, който е майстор на словото, можеше да си спести тази издънка.

— Определено си жената на моите мечти, само че не си ми подарена.

— Охо. — Така беше по-добре.

— Не си ми подарена. Трябваше да те спечеля. Все още трябва да… — Той затвори зиналата паст на дракона. Сведе поглед.

И я удари в главата с муцуната си.

— Ох!

— Cara! Извинявай! — Той се опита да я приближи и се заклещи между стената и бюрото. — Добре ли си?

Тя разтри натъртеното място. Зелено сияние заля раменете й.

— Добре съм, но ти май му разби носа.

Роберто опипа носа с ръка и откри изкривената ноздра.

— Сега, когато бълвам огън, ще ми пари — скръбно изрече той.

— Държиш се нелепо. — Идеше й да се засмее отново, което бе изключено. Смехът бе признак за размекване, а ако Тифани я беше научила на нещо, то беше, че ако един мъж желае една жена, трябва да се постарае, а после да се постарае пак. Освен това Бренди май още обичаше Роберто. Май още го желаеше. Но той бе премълчал истината… макар че сега разбираше защо.

Припряно, преди да й хрумнат още причини да му симпатизира, Бренди каза:

— Значи си хванал Мосимо в капан. А Ейдън изпълни ли уговорката ви?

— Да. В нощта на операцията, след като ти си тръгна ядосана, се запознах с полубрат си.

Тя се наведе към него с напълно събуден интерес.

— Синът на баща ти от друга жена?

— Карик Манли. Той е единственият законен син на индустриалеца милиардер Нейтън Манли.

Тя си спомни нещо.

— Нейтън Манли. Преди десет-петнайсет години той не избяга ли в Южна Америка с целия капитал на загиващите си предприятия?

— Такава е мълвата. Мислех, че по майчина линия съм потомък на древен клан от крадци на скъпоценности. Излиза, че също така съм син на корумпиран бизнесмен, който е отмъкнал парите на хиляди свои работници и акционери. — Роберто горчиво се засмя. — Освен това преди да тръгне, той разпръснал спермата си из страната, избирайки млади жени. Не е подбирал и не е проявил капчица съвест. Аз съм едно от един Бог знае само колко негови деца. Негови синове — очевидно е правел само синове.

— Значи си имаш цяло семейство из тази страна, което не познаваш? — Почти чу гласа на майка си: Не го съжалявай, Бренди! Да не си посмяла! Днес не ти е дал и едничък подарък!

Но той звучеше толкова потиснат и умърлушен. Беше човек, открил мястото си на света. После неговата самоличност му е била отнета и заменена с несигурност. Но какъвто си беше опърничав, не беше започнал да роптае, а да действа. Сега загадката, чийто отговор е търсил, беше станала още по-голяма.

— Карик издирва братята ми. Иска да изкопчи от тях каквато информация имат за баща му.

Бренди забеляза, че Роберто не нарече Нейтън свой баща. Негов баща бе графът.

— Прокуратурата повдигнала обвинение срещу майката на Карик, че е била съучастник на Нейтън в кражбата. Карик твърди, че тя е невинна. Нямала никакви пари. И аз не знам защо, но му обещах, че ще му помогна с издирването на братята ми. — Роберто опита да се прокрадне по-близо до нея. — Никой друг не знае цялата истина, Бренди. Само аз… и ти.

Тя се втренчи в него, мъчейки се да устои на привличането към мъжа, който й вярваше достатъчно, за да й се довери.

— Кажи ми завинаги ли опропастих шансовете си да те обичам, както заслужаваш да бъдеш обичана?

Не му давай да те прелъсти със зелените си люспи и едри бели зъби!

— Свали го тоя глупав костюм.

— Заклех се да го нося, докато не се съгласиш да ми станеш жена. — Той сложи ноктеста лапа до сърцето си.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. — Така си беше. А също и най-романтичното.

— Тогава кажи, че ще ми станеш жена.

— Назови ми една причина да се омъжа за теб, Роберто. — Ооо! От нетърпение беше издала колко силно й е завъртял главата.