Сега, на влизане в сградата на кантората, пазачът я пропусна, без да провери самоличността й.

— Но моля ви се, госпожице Майкълс. Знам коя сте.

Тя кимна усмихнато; след инцидента с асансьора сигурно всеки пазач знаеше името й.

Притвори клепачи, докато кабинката я отнасяше на двайсет и седмия етаж, и се помъчи да не мисли за пропадането. Проблемът беше, че щом изпразнеше съзнанието си, това извикваше спомена как лежи на пода, а Роберто свършва между краката й, обзет от великолепна, яростна сласт. Също и спомена, когато си даде сметка, че го обича.

Но какво от това, след като той се оказа лъжлив негодник?

Когато постави този въпрос пред майка си, Тифани махна към цветята и подаръците с думите:

— Може и да е лъжлив негодник, но е лъжлив негодник с отличен вкус.

Бренди беше погледнала отворените кутии с бижута, изящни кристални украшения и книги, подбрани специално за нея.

— Няма да задържим тези неща.

Отговорът на Тифани направо я остави без дъх:

— Но, скъпа, не бива да допускаме нашата неприязън да ни развали удоволствието от подаръците. Целта е да нараним него, не себе си.

Бренди не знаеше как да оспори това.

Вратите на асансьора се отвориха и някой извика:

— Тя е тук!

Тя отвори очи и видя, че коридорът гъмжи от хора — юристи, адвокати, секретарки, — които я гледат втренчено. Бренди се приготви за нова порция проблеми и вместо това чу нещо, което никога не бе очаквала да чуе от тях: овации.

На подбив ли я взимаха? Това някаква шега ли беше?

Бренди предпазливо излезе от асансьора и премина покрай кордона от усмихнати лица.

Даяна Клим подскачаше, докато ръкопляскаше.

Тип Джоуел радостно размаха юмрук, когато Бренди мина покрай него.

Дори Санджин се усмихваше и пляскаше — хладно, но все пак пляскаше.

А щом Глен извика: „Добра работа, Бренди!“, тя вече не се съмняваше, че асансьорът се е разбил, а тя е мъртва и се намира в нещо като чистилище.

Гледката на Шона Милър, която я чакаше пред кабинката й, стискайки някаква преписка, донякъде я отрезви. Шона я мразеше. Щеше да й каже какво става, без да разкрасява нищо.

— Какво ги е прихванало всички? — запита я Бренди.

— Видяхме снимките. Прочетохме репортажа. О, господи, сигурно си била страшно уплашена, но изглеждаш така, сякаш окото ти няма да мигне.

Бренди се ококори.

— Снимките? Репортажа?

— Вчера следобед получихме комюникето, а днес сутринта статията беше излязла в уебсайта на „Чикаго Трибюн“. — Тя издърпа Бренди в кабинката си и посочи компютъра. — Има те във вестника.

Точно в центъра на електронната страница бяха поместени две снимки на Бренди: на едната тя изглеждаше грациозна и изискана в прегръдката на Роберто, докато танцуваха танго, а на другата — спокойна и съсредоточена, докато се целеше в Джоузеф.

Бренди се отпусна на стола на Шона.

— Къде…? Как…? — Тя започна бързо да чете статията:

„Бренди Майкълс, новото попълнение на «Макграт и Линдоберт»… помогна на големия бизнесмен граф Роберто Бартолини в операция под прикритие, която трябваше да осуети плана за кражба на Пламъка на Романови… Подземният бос Мосимо Фосера арестуван… Според изявление на ФБР агента Ейдън Тучман: «С голям риск за живота си г-ца Майкълс се намеси в стълкновението и отстрани заплаха за операцията с ритник в гръдния му кош, а когато бандитът пак се опита да попречи, тя се видя принудена да го застреля… хладнокръвна при опасност…».“

— Не мога да повярвам. — Най-неочаквано Бренди се беше превърнала от лековерна жена в героиня.

— Снимката, на която прострелваш бандита, е много яка. Възхищавам ти се!

— Ох… Благодаря. — Снимката навярно беше направена от охранителните камери или от внедрените агенти на ФБР. Бренди не знаеше, защото никой не я беше осведомил. Независимо какво пишеше в „Трибюн“, Роберто я беше направил на глупачка. Но при положение че репортажът във вестника отстраняваше тръните от пътя й в „Макграт и Линдоберт“, не беше редно да се оплаква.

— Щом става дума за Роберто Бартолини, и ти щеше да помогнеш в операцията. — Бренди се изправи. — От моя страна това не беше саможертва.

— Друг път. Успяла си да го придружиш на няколко партита, а той е парче. Но ако от ФБР ми кажеха, че ще има стрелба, щях моментално да си обера крушите. Не си струва да те убият заради него!

— Щом казваш. — Бренди не биваше да разсъждава по този начин.

На минаване край кабинета на госпожа Пеликан възрастната жена я повика:

— Госпожице Майкълс, може ли за момент?

Госпожа Пеликан изобщо не звучеше очарована от Бренди както останалите си колеги. Когато Бренди влезе, тя прелистваше някакви документи.

— По всичко личи, че трябва да ви преместим по друг случай. — Тя я погледна над очилата си със студени кафяви очи. — Тъй като делото е било прикритие за вас и господин Бартолини, целият ни труд се оказва хвърлен на вятъра.

Далече по коридора Бренди чу някакъв шум. Може би разговор? Или смях?

— Да, госпожо Пеликан. Съжалявам, госпожо Пеликан. — Бренди живна пред тази жена, която толкова мразеше да я лъжат и да я използват. Излъгана и използвана. Чудесно я разбираше.

Шумът се усили. Нямаше грешка.

Госпожа Пеликан се смили над нея:

— Знам, че е нямало как да ми кажете, но все пак толкова работа за нищо!

Звукът от много гласове все по-осезаемо нахлуваше в кабинета. Какво ставаше навън?

— Обещавам, че никога повече няма да се залавям с нещо толкова вълнуващо.

Госпожа Пеликан погледна над рамото й. Сподави една усмивка.

— За последното не съм особено сигурна.

— Бренди, бих искал да поговоря с теб — обади се Роберто от прага.

Бренди настръхна. Обърна се бавно.

Озова се лице в лице с дракон, висок метър и деветдесет и пет.

Тридесет

Драконът беше предимно зелен. Мънички зелени люспици по издължената му муцуна, едри зелени люспи по гърбицата, зелени люспи по дебелата му, дълга един метър опашка, лъскави зелени люспички по нелепо дребните крила, поникнали на плешките му. Дълги зъби стърчаха от муцуната му. Вдлъбнатите черни очи просветваха. Но камъкът на челото му истински прикова вниманието й.

Това беше имитацията на Пламъка, която лумтеше със същия виолетов огън като първообраза.

Роберто изглеждаше… нелепо.

— Бренди? Може ли да поговорим? — От вътрешността на дракона определено долиташе Робертовият глас.

— Не разговарям с митични огнедишащи влечуги. — Обаче затисна уста с ръка, за да скрие усмивката си.

Целият етаж, може би цялата сграда, се беше изсипала да гледа. Мъжете се побутваха с лакти. Жените се кискаха тихо.

— Трябва да поговориш с мен. Аз съм твоят дракон.

Веселието й се изпари.

— Моят дракон е счупен.

— Знам и ми е мъчно. Не мога да го поправя, но ако ми позволиш, мога да поправя нещата, които аз счупих.

— Не желая да говоря с теб. — Напоследък Бренди бе стъпкана от много мъже. Защо да дава на този втора възможност да я прегази? При положение че единствено той имаше значение?

— Какво сте счупили? — поинтересува се Шона.

— Нейното доверие.

Бренди изсумтя. И сърцето ми.

Роберто продължи:

— Но ако тя отдели няколко минути, за да ме изслуша…

— Бренди, трябва да се държиш любезно с дракона — посъветва я Даяна. — Представяш ли си какво ще стане, ако започне да бълва огън? В канцеларията има купища документи.

Зяпачите се изкикотиха.

Не беше честно. Кака така цялата кантора бе застанала на негова страна?

— Посочи ми една причина да те изслушам.

Роберто разтвори драконовата паст с ръце и оттам се показаха очите му.

— Защото те обичам.

Зяпачите ахнаха.

Въздействието на тъмните му, напрегнати очи и недвусмислени слова я накара да отстъпи две крачки.

— Кажи защо това трябва да ме вълнува.

Той се приближи, протегнал хищна лапа.

— Дай ми възможност и ще го направя. — В този момент задницата му се заклещи на вратата.

— Колкото и да е покъртителен спектакълът, аз си имам работа. — Госпожа Пеликан се взря в тълпата, изпълнила коридора. — Досущ като всеки в тази кантора. Санджин, ще използвам назаем твоя кабинет. Заведи ги.

Санджин остана като треснат.

— Но аз също си имам работа!

Някой го сръчка и той се освести.

— След мен.

Роберто се затътри назад и с жест показа на Бренди да върви пред него. Тя пое по коридора, стиснала куфарчето си, като остро усещаше дракона, който я дебне по петите.