— Искам адвокат! — изрева той. — Искам адвоката си!

— Млъкни! — сопна му се Роберто.

Затова Мосимо смени арията:

— Ти си мъртъв за нас! Ти ни предаде. Изменник!

— Да, граф Бартолини изключително много се притесни — присмя му се клошарката.

— Граф ли? — дрезгаво се изсмя Мосимо. — Никакъв граф не е той. Всички мислят, че е страшно умен, страшно богат, страшно елегантен, но той е едно копеле. Всички го знаят! Копелето на развратната дъщеря на Серджо!

— Изведете го — нареди Ейдън.

Клошарката и един от „клиентите“ изтикаха Мосимо през задния вход.

— Мразя този тип — заяви Ейдън.

— Да, но получих каквото исках от него.

— Отмъщение за това, че е осакатил дядо ти?

— И за това. — Роберто докосна джоба си.

Нови агенти влязоха с камери и ролетки, за да изготвят протокол за оглед на местопроизшествието. Ейдън зорко наблюдаваше процедурата.

— Ще ти кажа, Роберто, че когато човекът ми в хотела се излъгал да последва майката на госпожица Майкълс до полицейския участък и когато хората ми тук разбраха, че жената, която наблюдава Мосимо, е Бренди, не знаеха какво да правят. Проглушиха ми тъпанчетата, все едно можех да направя нещо, докато те следвам.

— Толкова ли не можаха да я изведат оттук? — Тогава Бренди нямаше да бере такъв срам.

— Да, ако разполагахме с още пет минути, с каквито не разполагахме. Бяхме предвидили всичко, освен нея.

— Значи сме двама. — Тя го беше погледнала със странно изражение. Сърдито, да, той очакваше такава реакция. Но и измъчено, сякаш е била наранявана коварно прекалено много пъти и кърви вътрешно. — Трябва да отида при нея.

— Не сега. Един човек те чака да се запознаете. — Ейдън кимна към един висок, длъгнест младеж, който беше дошъл с агентите.

— Кой е?

— Човекът с информацията, заради която направи всичко това.

Новината разтърси Роберто.

— Значи знае кой съм аз?

— Знае всичко. — Ейдън разтърси глава. — Горкият кучи син.

— Тук е, за да ми разкаже всичко сега, така ли? — Роберто се огледа. Флуоресцентните лампи светеха върху преобърнатите маси и разбитите столове. Агентите се движеха, говореха си и правеха снимки. По пода се виждаха кървави петна. Когато беше започнал търсенето, и през ум не му минаваше, че то ще приключи в Чикаго, в „Препарираното куче“ в два и половина през нощта. Но Ейдън очевидно не виждаше нищо странно в мястото.

— Сключихме сделка, помниш ли? Ти изпълни своята уговорка и аз реших, че ще искаш да узнаеш всичко час по-скоро.

— Така е. — Само че не беше готов. Не знаеше дали някога ще е готов да научи истината за мъжа, от чието семе се бе родил.

Един чикагски патрулен полицай застана на прага.

— Какво става тук, по дяволите?

— Хей, ресторантът е затворен! — кресна Ейдън. — Тук се разпорежда ФБР!

— Как ли пък не! — ревна онзи.

Ейдън излезе навън да се разправя с войнствения служител на реда.

И остави Роберто да осъществи представянето сам. Младият мъж беше около двайсет и тригодишен, висок с широки рамене. Косата му беше тъмна като тази на Роберто, имаше буден поглед. Взираше се изпитателно в Роберто, а Роберто се взираше изпитателно в него.

— Аз съм Роберто Бартолини. — Той протегна ръка.

Младежът я раздруса. Взря се в лицето му, сякаш търсеше нещо. Представи му се, изричайки думите с лекия акцент на аристократ от Източното крайбрежие:

— Казвам се Карик Манли. Аз съм твоят полубрат.

Двадесет и девет

На другия ден нито Тифани, нито Бренди вдигаха телефона, когато Роберто ги търсеше. Наложи му се да се разкарва до имението на Макграт, колкото да установи, че двете жени са се пренесли в апартамента на Бренди.

Чарлс Макграт съвсем не беше в екстаз от начина, по който Роберто се бе оправил със ситуацията:

— По дяволите, момче, когато ти казах, на теб и на ФБР, че ще ви съдействам, нямах предвид, че съм готов да загубя годеницата си заради криза с нейната дъщеря! Тифани вече живееше при мен. Правех й подаръчета, а тя ми помагаше с украсата на къщата, заедно ходехме по партита. Бяхме щастливи! После Бренди цъфна хълцаща на прага ми, Тифани разбра, че и аз съм замесен в тая работа, и сега двете отказват да ми проговорят. Много ти благодаря!

Затова той натовари цветята и подаръците си обратно в беемвето — Нюби беше агент на ФБР и след края на маскарада Роберто шофираше сам — и пое към апартамента на Бренди.

Щом натисна звънеца, вратата отвори Тифани.

— Прекрасни цветя! — Тя пое от него весело аранжирания букет от жълти слънчогледи и лилави астри. — Подаръците за Бренди ли са? — Прибра и тях. — Не че нещо от това ще има ефект. Трябва повечко да се постараеш! — жизнерадостно го осведоми тя и затръшна вратата в лицето му.

Той остана там, сигурен, че всеки момент ще отвори и ще му каже, че просто се е пошегувала.

Но това не се случи.

След като в продължение на два дена оставяше първо разумни, после разкаяни и накрая гневни съобщения на телефонния й секретар, накрая не му остана избор. Обади се на експерт по тънката част — граф Джорджо Бартолини, женен за темпераментната му майка повече от трийсет и две години.

Когато чу цялата история, графът въздъхна тежко.

— След толкова години още ли не си научил нищо? Тази млада жена, Бренди — възхищаваш се на ума й, обичаш нейната независимост, но си я използвал.

Роберто се възмути. Беше очаквал баща му да вземе неговата страна:

— Не беше така, татко.

— Напротив, точно така е било. Тя си има гордост, а ти си я направил на глупачка. — Роберто едва ли не виждаше как баща му поклаща отвратено глава. — Любов, която надживява борби и изпитания, загива при звука на смеха.

— Не съм й се присмивал. — На Роберто взе да му се струва, че не е бивало да се обажда. — Позвъних ти, за да обсъдим как да си я върна. Вместо това ти ме изкарваш по-черен от дявола!

Един дълъг миг баща му не каза нищо.

— Трябва да разбереш, че си се издънил! Не очаквай тя да се държи разумно. Когато си имаш работа с жена, ти си виновният, даже да не си виновен! Това е то да си мъж!

— Отдавна съм мъж, татко, и досега с никоя жена не съм бил втора цигулка.

— Досега никоя жена не е спасявала мижавия ти живот!

Роберто се опъна:

— Аз също я спасих!

— Това е работата на мъжа. Обичаш ли тази Бренди?

— Да, но…

— Без „но“! Накарай я да те изслуша, признай си грешката и ако имаш късмет, тя може би ще ти прости!

— Роберто Бартолини не пълзи на колене пред никоя жена!

* * *

— Довиждане, слънчице. Ще ги накараш всички да те заобичат. — Тифани я целуна, все едно дъщеря й беше първокласничка, която отива на първия си учебен ден.

В действителност Бренди беше млада жена, отиваща да приеме хвърлената ръкавица на недоволните си колеги от „Макграт и Линдоберт“, които сега бяха уверени, че тя не притежава капчица етичност.

— Ще опитам с мъничко търпение.

— Знам, че няма да ти е леко, но трябва да отидеш. Имаш да изплащаш заем от банката!

Ах, да. Заемът от банката. Заемът, който беше изтеглила, за да плати на баща си. Заемът, за който чичо Чарлс й беше поръчителствал.

— Ще го изплащам три години. Три години на работа в „Макграт и Линдоберт“, където ще ми се стъжни животът с тези хора. — Бренди си пое дъх. — Три години не са чак толкова много.

— Това се казва дух! — Личеше си, че Тифани е била мажоретка. — Не забравяй, че изглеждаш страхотно!

Бренди наистина изглеждаше страхотно в син костюм на „Долче и Габана“, бял пуловер с красиво деколте и високи токчета на „Доналд Плайнър“. Вчера Тифани извади кредитните карти, които чичо Чарлс й беше дал, и увери дъщеря си, че той я е умолявал те двете да проведат шопинг терапия. Бренди щеше да откаже — не бе никак радостна от факта, че чичо Чарлс и Роберто са били прикрити съюзници — но трябваше да направи нещо по въпроса с косата си. Ножът на Джоузеф Фосера беше отрязал кичур с дебелина два и дължина пет сантиметра близо до скалпа й. Налагаше се вещата ръка на професионалист да й създаде нов имидж.

Затова Тифани и Бренди се поглезиха със спа процедури. Фризьорът на Бренди изпадна в див ужас, след което го обзе творчески порив, намерил израз в асиметрична подстрижка, с която Бренди напомняше на шикозна французойка. След маникюр и едно хубаво пазаруване на двете с Тифани животът вече не им се струваше чак толкова скапан.

Разговорът с Ким изобщо не ги успокои — Ким беше лудо влюбена и макар че се опитваше да им съчувства, беше ясно, че никакъв облак не може да помрачи щастието й.

Но Бренди и Тифани се бяха позабавлявали, и ако Бренди проливаше реки от сълзи, маскирани като гневни изблици, никога не си го изкарваше на майка си.